„Цялата теория за Вселената е безпогрешно насочена към една-единствена личност, към самия вас.“

Освобождаването от само погубващо (автодеструктивно) поведение е процес, който изисква осъзнатост, търпение и работа върху емоционалната интелигентност. Първата стъпка е идентифицирането на задействащите фактори (тригери) и разбирането на нуждите, които това поведение се опитва да задоволи (например бягство от болка или справяне със стрес).

Нашите недостатъци са тема не особено приятна за обсъждане и предложена дори като заглавие на книга може да предизвика вътрешни резерви и съпротиви. Все пак надеждната опора за справяне с житейските изпитания са силните ни страни. Представата за тях намира лесни пътища към нашето самосъзнание и ни вдъхва по-силна увереност и оптимизъм, отколкото идеята, че можем да преодолеем слабостите си.

Ето защо дори когато сме склонни да говорим за слабите си места и лоши страни на характера ние често ги представяме като независеща от нас даденост на природата. „Такава съм си непохватна…“, или „стеснителна“, „нервна“…, като нежелано, но все пак близко до сърцето наследство от единия или другия родител. „Същият съм като баща си избухлив…“, „И майка ми беше такава – притесняваше се за всяка дреболия…“.

Като фатално обвързани с някаква ситуация „Винаги когато ме прередят, излизам от кожата си“, като нещо, което трябва да предизвика по-скоро съчувствие, отколкото критика. „Понеже съм наивна, все мен подвеждат…“, като съвсем естествен резултат от съществуването на подобни прояви у другите. „Щом другите закъсняват, не изпълняват, кръшкат и т. н., защо да не мога и аз…“ и най-често като предизвикани от недобронамерени въздействия на хората около нас. „Жена ми постоянно ми прави бележки за дреболии и ме кара да избухвам“, „Началникът ми ме сковава и не мога да се съсредоточавам…“ много рядко ни се удава да видим в нашите черти начини на поведение,които могат да се коригират именно от самите нас.

Заедно с това ние проявяваме особена склонност да откриваме слабостите и грешките на другите около нас и лесно намираме действителните причини за техните проблеми, неприспособеност или житейски неудачи. Проницателната сентенция на Лабрюйер, че „ако нямахме сами недостатъци, ние не бихме изпитвали толкова радост, когато ги откриваме у другите“, изглежда, има доста дълбоки психологически основания.

Какво всъщност прави трудно проницаеми вътрешните предпоставки за нашите напрежения, житейски проблеми и неудовлетвореност? Какво пречи на нашето развито и образовано съзнание да ги открие, да ги погледне от различни ъгли и да начертае конструктивни начини за тяхното преодоляване?

Причините бихме могли да търсим най-малко в две плоскости: личностната и социално-културната.

Представите ни за вътрешната динамика на личността биха били непълни и твърде загрубени, ако пренебрегнем съществуването на т. нар. „психични защити“. Зигмунд Фройд пръв стигна до идеята, че в личността съществуват защитни механизми,които балансират противодействуващи сили в психичната система, отдалечават от съзнанието неприемливи и травматизиращи представи и заедно с това пренасочват енергията, идваща от дълбините на безсъзнателното.

Тази идея, доразвивана и коригирана от всички известни представители на психо анализата, постепенно се освободи от вездесъщата сянка на сексуално – либидо носните подбуди и днес се приема като най-съществената в психоаналитичния принос за разбиране на личността. Сърцевината на тази идея е способността на личността да запазва вътрешната интеграция на собственото Аз, да защищава тази интеграция от заплахи, да поддържа задоволяваща себепредстава чрез подсъзнателно трансформиране на различни психични съдържания (представи, идеи, изживявания), а също и на смисъла на въздействията от обкръжението.

Защитите, с други думи, не премахват обективните предпоставки на вътрешното напрежение – те по-скоро ликвидират неговите психични симптоми (изживявания на страх, тревожност, вина и т. н.), като маскират предпоставките им.

Днес механизмът на защитите бива означаван и с други понятия, осветлява се от алтернативни на психоаналитичната доктрина теоретични позиции и се интерпретира в по-крупни концептуални схеми.

Социално-културните възбудители на съпротивите при разпознаването и преодоляването на слабите ни места трябва да бъдат видени най-напред в по-широки рамки: статуса на личността в семейството и обществото, моделите на оценяване, концепциите за личностно развитие и възпитателен идеал, характеризиращи различните общества и култури. Това е твърде пространна проблематика, затова тук бихме визирали само ефектите на семейното възпитание и най-вече на образователната система. Традиционните възпитателни подходи се крепят върху санкциониране на отклоненията от нормите и предписанията, налагани от обществото и възрастните.

Преобладаването на наказанията над поощренията е тенденция не до там чужда и на нашите възпитателни традиции. Особено неблагоприятен ефект (който се преоткрива в избирателното отношение към темата за слабостите) има етикетирането.

Този широко разпространен феномен в образователната практика се проявява в обобщаване на някаква проява, постъпки или дадено качество на поведението и разпростирането им върху личността като цяло. Етикети като „неспособен“, „буен“, „двойкаджия“, „недисциплиниран“, „изоставащ“, „труден“, „непоправим“ и други подобни изпълват училищния речник и ние ги приемаме като нещо естествено или най-малко – неизбежно.

Рядко си даваме сметка обаче, че тези схематизирани и стереотипизирани етикети закриват от нашия поглед широкия спектър от индивидуални характеристики на личността, фиксират въздействията и оценките само върху едно качество и блокират възможността за градивно преодоляване на слабостите.

Като прибавим и нашата културна предразположеност да обсъждаме по-често (и, изглежда, по-охотно) сенчестите страни, а не светлите прояви на хората около нас, да поставяме оценки и да правим квалификации в повечето изказвания, засягащи проявите на другите, става понятно нежеланието на човек да слуша за слабостите си.

Немалък дял в изграждането на психични бариери към темата за слабостите има и неблагополучната практика от 50-те години личните проблеми да се правят достояние на колектива, да се обсъждат публично и да се вземат колективни решения за изправяне на слабостите. Рецидиви на тази практика, базирана върху непризнаване на личностната автономия и неприкосновеността на вътрешния свят на отделния човек, намираме до днес най-вече в училищното възпитание.