„Имаш ли цел – ще намериш пътя.“

Разликата между ефективното мислене и погубващото (само разрушително) поведение се корени в начина, по който възприемаме реалността, носим отговорност и реагираме на предизвикателствата.

Ефективното мислене е конструктивно, проактивно и насочено към решения, докато погубващото поведение често е реактивно, критично и жертвено.

Не малък дял в изграждането на психични бариери към темата за слабостите има и неблагополучната практика от години, личните проблеми да се правят достояние на колектива, да се обсъждат публично и да се вземат колективни решения за изправяне на слабостите. Рецидиви на тази практика, базирана върху непризнаване на личностната автономия и неприкосновеността на вътрешния свят на отделния човек, намираме до днес най-вече в училищното възпитание.

Макар и по-освободено от строго-официалните си одежди и организационния патос, публичното обсъждане на лични неблагополучия и проблеми трудно може да постигне градивен терапевтичен ефект. То по-скоро засилва вътрешните съпротиви спрямо въздействия „отвън“, поражда недоверие към училищната институция, а понякога и в социални реакции.

Очевидно подходите за намеса в личните проблеми и коригиране на слабостите трябва да бъдат преди всичко психологическисъобразени. Не е случайност постоянно растящата популярност на психологическите консултации и кабинетите по психотерапия в развитите страни. Интересът към тази хуманна дейност на психолозите започна да се пробужда и у нас. Да, американския психотерапевт Уейн Дайър говори тъкмо навреме. Темата ще разсее много предубеждения и неправилни представи за възможностите ни да преодолеем вътрешните пречки към едно хармонично съществуване и реализиране на собствените ни възможности и ще ни предложи подходи за справяне с психологичните проблеми, разбираеми и достъпни за всеки от нас.

Дайър не е афиширал принадлежността си към точно определена школа в психотерапията. Все пак за читателя няма да е без значение да знае, че той не е психоаналитик. Неговите въздействия не разчитат на бавното и мъчително търсене на изтласкани преживявания в дебрите на безсъзнателното. Тъкмо обратно, терапевтичният му подход се гради върху стратегия, която залага на активносттана всеки негов клиент, при това активност, използваща предимствата на нашето мислене. Лайтмотивът на неговата концепция би могъл да бъде съвсем накратко изразен като „ефективно мислене срещу само погубващото поведение“.

Опитният психотерапевт успява да ни убеди, че повечето от причините за нашите затруднения се крият в самите нас и че до голяма степен от самите нас зависи дали ще се чувствуваме пълноценни, или не. Тоест ние имаме възможности даизбираме: дали ще останем във властта на „само погубващите“ капани, дали ще се отдадем на нашите емоции на тревога, вина, несигурност, дали ще продължим пасивно да преживяваме собствената си неудовлетвореност, или ще използваме мисленето си, за да открием грешките в „субективната“ си логика и изградим концепция за конструктивна промяна.

Читателят едва ли се нуждае от преразказване на основните идеи на Дайър. Авторът ги представя така разбираемо, убедително и дори занимателно, че е най-добре да бъдат почувствувани и разбрани от неговото изложение. Авторът ни въвлича непосредствено в неговите разсъжденията, правят ни съпричастни към неговите идеи и ни подготвят вътрешно да ги използваме в собствения си жизнен опит.

Не ни се иска да подминем обаче някои негови постановки, чиито категорични формулировки звучат смущаващо, влизат в разрез с утвърдените ни представи за нормите на между човешко общуване и поради това биха предизвикали съмнения относно нравствените ефекти на тяхното прилагане. Понятно е, че неговите апели да обичаме себе си, да се освободим от миналото си, да не се съобразяваме с условностите, да не се интересуваме от одобрението на другите хора, да не се стараем да даваме всичко, на което сме способни, да не се позоваваме на справедливостта, когато обосноваваме собствените си постъпки, да обявим независимост и други подобни – могат да се схванат първоначално в техния конкретен морален контекст. Тази реакция е също разбираема, като имаме предвид начините, по които сме възпитавани – психологическата тъкан на човешките постъпки никога не е била отделяна сама по себе си и разглеждана встрани от моралния дидактизъм. Поради това не само учителите, но и ние във всекидневието интерпретираме човешките прояви предимно в морални, а не в психологични категории.

Може би точно тези ефекти на традиционното възпитание е имал предвид психотерапевтът, за да формулира своите изходни тези по такъв предизвикателен начин. Такива постановки наистина трябва да предизвикат емоционална реакция и съпротива, за да се подготви почвата за собствено психологичното им тълкуване, за откриване на нови възможности да възприемаме себе си и собственото си поведение. Иначе тяхното „дешифриране“ в текста може би няма да разчита на достатъчна емоционална ангажираност.

Впрочем читателят сам ще се увери, че психологическият „превод“ на авторовите изходни тези далеч не заплашва чистотата на моралното ни съзнание. Ние ще разберем, че повикът да обичаме себе си не внушава егоцентризъм, а необходимост от изграждане на самоуважение. То няма нищо общо със себе изтъкването, „което е толкова невротично, колкото и поведението на човека, изпълнен със само презрение“.

Очевидно подходите за намеса в личните проблеми и коригиране на слабостите трябва да бъдат преди всичко психологическисъобразени. Не е случайност постоянно растящата популярност на психологическите консултации и кабинетите по психотерапия в развитите страни. Интересът към тази хуманна дейност на психолозите започна да се пробужда и у нас. Да, американския психотерапевт Уейн Дайър говори тъкмо навреме. Темата ще разсее много предубеждения и неправилни представи за възможностите ни да преодолеем вътрешните пречки към едно хармонично съществуване и реализиране на собствените ни възможности и ще ни предложи подходи за справяне с психологичните проблеми, разбираеми и достъпни за всеки от нас.

Дайър не е афиширал принадлежността си към точно определена школа в психотерапията. Все пак за читателя няма да е без значение да знае, че той не е психоаналитик. Неговите въздействия не разчитат на бавното и мъчително търсене на изтласкани преживявания в дебрите на безсъзнателното. Тъкмо обратно, терапевтичният му подход се гради върху стратегия, която залага на активносттана всеки негов клиент, при това активност, използваща предимствата на нашето мислене. Лайтмотивът на неговата концепция би могъл да бъде съвсем накратко изразен като „ефективно мислене срещу само погубващото поведение“.

Опитният психотерапевт успява да ни убеди, че повечето от причините за нашите затруднения се крият в самите нас и че до голяма степен от самите нас зависи дали ще се чувствуваме пълноценни, или не. Тоест ние имаме възможности даизбираме: дали ще останем във властта на „само погубващите“ капани, дали ще се отдадем на нашите емоции на тревога, вина, несигурност, дали ще продължим пасивно да преживяваме собствената си неудовлетвореност, или ще използваме мисленето си, за да открием грешките в „субективната“ си логика и изградим концепция за конструктивна промяна.

Читателят едва ли се нуждае от преразказване на основните идеи на Дайър. Авторът ги представя така разбираемо, убедително и дори занимателно, че е най-добре да бъдат почувствувани и разбрани от неговото изложение. Авторът ни въвлича непосредствено в неговите разсъжденията, правят ни съпричастни към неговите идеи и ни подготвят вътрешно да ги използваме в собствения си жизнен опит.

Не ни се иска да подминем обаче някои негови постановки, чиито категорични формулировки звучат смущаващо, влизат в разрез с утвърдените ни представи за нормите на между човешко общуване и поради това биха предизвикали съмнения относно нравствените ефекти на тяхното прилагане. Понятно е, че неговите апели да обичаме себе си, да се освободим от миналото си, да не се съобразяваме с условностите, да не се интересуваме от одобрението на другите хора, да не се стараем да даваме всичко, на което сме способни, да не се позоваваме на справедливостта, когато обосноваваме собствените си постъпки, да обявим независимост и други подобни – могат да се схванат първоначално в техния конкретен морален контекст. Тази реакция е също разбираема, като имаме предвид начините, по които сме възпитавани – психологическата тъкан на човешките постъпки никога не е била отделяна сама по себе си и разглеждана встрани от моралния дидактизъм. Поради това не само учителите, но и ние във всекидневието интерпретираме човешките прояви предимно в морални, а не в психологични категории.

Може би точно тези ефекти на традиционното възпитание е имал предвид психотерапевтът, за да формулира своите изходни тези по такъв предизвикателен начин. Такива постановки наистина трябва да предизвикат емоционална реакция и съпротива, за да се подготви почвата за собствено психологичното им тълкуване, за откриване на нови възможности да възприемаме себе си и собственото си поведение. Иначе тяхното „дешифриране“ в текста може би няма да разчита на достатъчна емоционална ангажираност.

Впрочем читателят сам ще се увери, че психологическият „превод“ на авторовите изходни тези далеч не заплашва чистотата на моралното ни съзнание. Ние ще разберем, че повикът да обичаме себе си не внушава егоцентризъм, а необходимост от изграждане на самоуважение. То няма нищо общо със себе изтъкването, „което е толкова невротично, колкото и поведението на човека, изпълнен със само презрение“.

Ще се убедим, че желанието да търсим одобрението на другите хора е естествено, но когато това се превърне в потребност, ние трудно можем да постигнем само осъществяване. Ще открием изненадани, че етикетите, които си поставяме като обобщение на досегашните си прояви, са по-скоро спирачка за нашето конструктивно развитие, отколкото израз на самокритичност. Ще съумеем да погледнем на безбройните условности в нашия живот не само като на общовалидни закони, изискващи уважение, но и като пречки за развиване на вътрешния самоконтрол и поемането на отговорност за собствените ни постъпки. Ще открием в концепциите за справедливост не само израз на стремежа към нравственост, но и възможност да оправдаваме собствените си само погубващи стратегии на действие. И най-накрая ще се убедим, че нашата способност за вътрешна промяна е част от независимостта на нашето собствено Аз и че промяната зависи от избора, който ние сами ще направим.

Ето защо психологическият еквивалент на подобни тези, ни най-малко не съдържат схващания, че преодоляването на слабите ни места трябва да става за сметка на принципите на социалното общежитие и моралните норми на общуването. По-скоро този еквивалент ни проправя пътя към такова мислене, при което ще открием в разбираемите и обосновани от здравия разум постъпки прояви на невротично и само погубващо поведение, ще разберем „печалбите“ от това поведение и най-вече начините да се освободим от него.

Всички обходни пътища към рушене на само погубващите себе представи и действия водят до постепенно разкриване на творческите възможностина отделната индивидуалност. Защото творчеството не е само „елитарна“ дейност на откриване и създаване на новото. Творчеството се проявява и тогава, когато решаваме проблеми вътре в нас, когато вземаме важни житейски решения, когато открием конструктивен способ за преодоляване на трудностите във всекидневието.

За хуманистично ориентираните психолози само развитието и актуализацията на вътрешните потенциали на личността е също проява на творчество. Имаме основание да смятаме, че освобождавайки се от слабите си места, човек разширява сам възможностите за проява на творческите си способности.

Моделът на „човека, освободил се от всички слаби места“, би могъл да ни изглежда малко идеализиран и дори непостижим. Но ние нищо няма да загубим, ако се опитаме да се възползуваме от стратегиите на психо терапевта, да променим нашето мислене и да отстраним онези свои действия, които ни създават напрежение и неудовлетвореност. Дори да открием в себе си само някои щрихи на „освободения“ от слабите си места човек, това ще означава, че сме открили собствените си възможности за контрол и саморазвитие, които са практически неизчерпаеми.

Вярваме, че тази тема ще ни предизвика да търсим неизползуваните възможности в себе си, да погледнем на затрудненията си по друг, по-градивен начин и ще ни стимулира да отделяме повече внимание към силните страни на нашето Аз. Нека не приемаме темата само като сборник от психологични рецепти, които практически ще ни помогнат да се освободим от слабите си места. Тя е и извор на идеи, с които съвременната практическа психология подпомага пълноценното саморазвитие и с това утвърждава високо хуманната си роля в обществото.