„Да мислиш, значи да спориш със себе си.“

Това е изключително мощна философия за живота. Да застанеш зад решенията си с пълна отговорност и без излишно мрънкане е белег на истинска емоционална зрялост и вътрешна сила. Когато вярваш в избора си и спреш да се оплакваш, ти преминаваш от позицията на жертва (на обстоятелствата, на съдбата, на другите хора) в позицията на творец на собствения си живот.

Подобен избор можете да направите и по отношение на всички свои Аз-образи. Можете да решите да мислите за себе си като за интелигентен човек, като приложите собствените си стандарти към самия себе си. Всъщност толкова по-интелигентен сте, колкото по-щастлив успявате да се направите. Ако не сте добър в някоя област като алгебрата, правописа или писането на теми, това е просто естественият резултат от избора, който сте правили до този момент. Ако решите да отделите достатъчно време за упражнения в която и да е от тези три дисциплини, несъмнено ще постигнете по-голямо съвършенство. Ако смятате, че не сте високо интелигентен, спомнете си какво казахме за интелигентността по-рано. Ако се подценявате, то е, защото сте „купили“ тази идея и сравнявате себе си с другите по отношение на някои променливи, свързани с училището.

Колкото и странно да ви се струва, вие можете да изберете да бъдете толкова умен, колкото пожелаете. Научните наклонности всъщност са функция на времето, а не някакво вродено качество. Подкрепа на това схващане може да се открие в нормите за стандартизираните тестове за постижение в отделните класове. Тези норми показват, че резултатите, които получават отличните ученици в даден клас, мнозинството от учениците постигат в по-горен клас. По-нови изследвания посочват, че макар в края на краищата повечето ученици да овладяват всяка изучавана дисциплина, някои овладяват изучаваните предмети много по-рано от други. Въпреки това етикетът „посредствен“ или дори „изоставащ“ често се прикрепя към онези, които по-бавно овладяват някакво умение. Ето какво пише по този въпрос Джон Каръл в статията си „Модел на ученето в училище“, публикувана в „Тийчърс колидж рекорд“: „Научната наклонност е количеството време, необходимо на учащия се, за да овладее една учебна задача. Импликацията в тази формулировка е допускането, че ако разполагат с достатъчно време, всички ученици биха овладели дадена учебна задача“.

Ако разполагате с достатъчно време и положите достатъчно усилия, вие бихте могли, стига да решите да овладеете всяка наука. Вие обаче не правите този избор, и то съвсем основателно. Защо да влагате такъв вид енергия на сегашния момент в решаването на неясни задачи или в заучаването на нещо, което не ви интересува? Много по-висши са целите да бъдете щастлив, да живеете ефективно и да обичате. Въпросът е, че интелигентността не е качество, което се наследява или което идва като подарък отнякъде. Един човек е толкова интелигентен, колкото реши да бъде. Да не харесвате степента на интелигентност, която сте си избрали, означава, че се само презирате, а това може да има вредни последствия в живота ви.

Така, както можете да избирате автопортретите си, можете да избирате и всички свои фотографии, заложени в мозъка ви. Вие притежавате такива социални умения, каквито изберете да притежавате. Ако не одобрявате социалното си поведение, можете да вземете мерки и да го промените, без да го смесвате със самооценката си. По същия начин вашите артистични, технически, спортни, музикални и други способности до голяма степен са резултат от избор и не би трябвало да се смесват с вашата ценност. В последващи публикации ще се разглеждат подробно само описанията и причините, поради които човек ги е избрал. Предходните публикации също изясняват, че вашият емоционаленживот е сбор от собствените ви избори в различни случаи. Да приемате у себе си това, което вярвате, че е подходящо за вас, е нещо, за което още сега можете да вземете решение. Чудесно начинание е да се заемете да поправите нещата, които не са ви по мярка, и няма причина да изберете да се чувствувате недостоен само защото има у вас неща, които ще коригирате.

Нехаресването на себе си може да приема различни форми и вие може би демонстрирате някакъв вид поведение, с което се само подценявате. Ето някои от често срещаните форми на поведение, които влизат в категорията на самоналоженото вето. Отбивате комплиментите, насочени към вас. („А, тази вехтория“… „Не съм чак толкова умен/умна, просто имах късмет може би“…) Измисляте извинения за добрия си външен вид. („Заслугата е на фризьорката ми, тя може да направи от жабата принцеса“… „Повярвайте ми, всичко е в гардероба“… „Зеленото е любимият ми цвят“…) Приписвате заслуга на други хора, докато“ тя всъщност е ваша. („Слава богу, че Майкъл е насреща, без него нищо не струвам“… „Мари свърши всичко, аз само стоях и гледах“…) В разговор се позовавате на мненията и чувствата на други хора. („Мъжът ми казва“… „Майка ми смята“… „Джордж винаги ми казва, че“…) Подлагате мненията си на чужда преценка. („Нали така, мили/мила?“… „Аз това казах, нали Марта?“ …„Питайте мъжа ми, той ще ви каже“…) Отказвате да поръчате нещо, което желаете, не защото не можете да си го позволите (въпреки че можете да изтъкнете това като причина), но защото смятате, че не го заслужавате. Въздържате се да купите нещо за себе си, тъй като смятате, че трябва да го купите за някой друг, макар че жертвата ви не е необходима. Или не си купувате нещата, които бихте желали да притежавате, защото не ги заслужавате. Избягвате глезотии от рода на цветята, виното или каквото и да е друго, въпреки че ги обичате, защото това е пръскане на пари. В стая, пълна с хора, някой извиква „Ей, глупчо“, и вие се обръщате към гласа. Използувате умалителни имена за себе си (и позволявате на другите да ги използуват), които всъщност са пренебрежителни, например глупчо, сладур или бебче (за възрастен човек), зъбльо, късък, шишко или гола тиква. Ваш приятел или вашият любим ви подарява украшение. Веднага през главата ви минава следната мисъл: „Сигурно вкъщи има цяло чекмедже с украшения за други девойки.“ Някой ви казва, че изглеждате добре. В ума ви блесва: „Или си сляп, или искаш да ми направиш удоволствие.“ Някой ви извежда на ресторант или на театър. А вие си мислите: „Винаги така се почва, но колко ли ще продължи, след като разбере какво представлявам всъщност?“ Приятелка приема да дойде на среща с вас, а вие смятате, че го прави като благодеяние.

Преди време млада жена, привлекателна и очевидно много търсена от мъжете твърди, че всички нейни връзки завършват неуспешно и макар винаги да е искала да се омъжи, тази възможност досега не й се удала. Когато се посъветва с психотерапевт, се оказа, че тя несъзнателно е разрушавала всяко свое познанство. Ако млад мъж й кажел, че държи на нея или че я обича, тя веднага си помисляла: „Казва го само защото знае, че точно това искам да чуя.“ Тя винаги търсела довод, с който да оспори ценността си. Тя не изпитвала обич към себе си и затова отхвърляла опитите на другите да я обичат. Не вярвала, че някой може да я намира привлекателна. Защо? Защото не вярвала, че изобщо заслужавала да бъде обичана. И така с безкрайния низ от откази тя затвърждавала представата си, че е недостойна за обич.

Много от изброените в горния списък точки може да изглеждат маловажни, но въпреки това те са мини индикатори на само отхвърлянето. Ако не искате да пилеете пари за себе си или се жертвувате заради другиго и често избирате кюфтета вместо агнешки пържоли, то е, защото смятате, че не заслужавате нещо по-добро. Може би са ви учили, че учтивостта изисква да оспорвате комплиментите или че наистина не сте привлекателен. Това са уроците, които сте научили, и в резултат поведението на само отричане е станало ваша втора природа. В разговорите и във всекидневното поведение могат да се открият безброй примери на поведение на само отхвърляне. С всяка своя проява на само подценяване вие подкрепяте стария кошмар, наложен ви от другите, а намалявате възможностите си за какъвто и да е вид любов в живота си независимо дали към самия себе си или към другите. Вие сте твърде ценен, за да си губите времето, като се само подценявате.

Приемайте се, без да се оплаквате. Да се обичате, означава да се приемате като достоен човек, тъй като вие сте избрали да бъде така. Приемане на себе си означава и отсъствие на оплакване. Пълноценно функциониращите хора никога не се оплакват, по-точно не се оплакват, че камъните са твърди, че небето е облачно или че ледът е студен. Приемането означава да не се оплакваш, а щастието – да не се оплакваш от нещата, които не могат да се променят. Оплакването е спасение за онези, които нямат увереност в себе си. Като споделяте с другите какво не харесвате у себе си, недоволството ви остава, тъй като хората не могат да направят нищо друго, освен да оспорят думите ви, но в такъв случай вие няма да им повярвате. Както оплакването пред другите не води до нищо, така безполезно е и да допускате другите да ви потискат със собствения си товар от самоокайване и мъка. На това безполезно и неприятно поведение може да бъде сложен край с простия въпрос: „Защо ми разказваш всичко това?“ или „Мога ли с нещо да ти помогна в случая?“ Ако същите въпроси зададете на самия себе си, ще осъзнаете, че да се оплаквате, е истинска глупост. Пропиляно време, което бихте могли да използувате, за да овладеете някои средства да обичате себе си, като безсловесно само възхваляване, или за да помогнете на друг да се само осъществи.

В два случая оплакването се приема най-зле от околните: 1)Когато казвате някому, че сте уморен. 2) Когато казвате някому, че не се чувствувате добре. Ако сте уморен, можете да постъпите по няколко възможни начина, но да се оплаквате дори само на един човек, макар и обичан от вас, означава да го обиждате. А и умората ви не ще намалее. Същото се отнася и до оплакването „не се чувствувам добре“.

Тук не става въпрос да не споделяте с другите как се чувствувате, когато те могат по някакъв начин да ви помогнат. Въпросът е да не се оплаквате на хора, които не могат да направят нищо друго, освен да изслушат вайкането ви. Освен това, ако действително полагате усилия, за да нарасне самоуважението ви, и ако изпитвате някаква болка или неудобство, ще предпочетете сам да се справите, вместо да се облягате на някого и да споделяте товара си с него.

Да се оплаквате от себе си, е безполезна дейност, която ви пречи да живеете ефективно. Оплакването насърчава самосъжалението и разсейва усилията ви да давате и получавате обич. Освен това стеснява възможностите ви за по-успешни любовни връзки и за по-активно социално общуване. Като се оплаквате, може да получите известно внимание, но то ще е такова, че ще хвърли сянка върху щастието ви.

Способността да се приемате, без да се оплаквате, е свързана с познаване на процесите на самоуважението и оплакването, които взаимно се изключват. Ако истински обичате себе си, оплакването ви пред хора, които с нищо не могат да ви помогнат, става абсолютно неоснователно. Ако забележите у себе си (и у другите) неща, които не харесвате, вместо да се оплаквате от тях, Можете да вземете енергични мерки и да ги коригирате.

Следващия път, когато се съберете с четири или повече семейства, можете да изпробвате това просто упражнение. Отбелязвайте си каква част от разговора се посвещава на оплаквания от себе си, от другите, от събития, от цените, от времето и така нататък. След като свърши празненството и гостите се разотидат, се запитайте: „Колко от всички оплаквания тази вечер доведоха до нещо?“ „Грижа ли го е някой за всичко, за което се вайкахме тази вечер?“ И когато отново решите да се оплачете, спомнете си за тази безполезна вечер.