„Човек без родина е като славей без песен.“

Бреговата линия очертава прехода от суша към водна повърхност от нос Сиврибурун на север (границата с Р. Румъния) до устието на р. Резово на юг (границата с Р. Турция). Към настоящия момент не съществуват данни за целенасочено измерване на дължината на бреговата линия. Не е налична и официална, унифицирана цифрова версия на бреговата линия за картопострояване в различни мащаби. Проблемите за точната параметризация на бреговата линия са постоянните антропогенни изменения и нарастващото техногенно натоварване върху черноморското ни крайбрежие.

Измененията в по-големи мащаби, като строене на пристанища, брегозащитни и брегоукрепителни елементи играят важна роля за облика на съвременната брегова морфология и оказват значително влияние върху съотношението техногенен – естествен бряг. Тези промени не могат да се прогнозират, тъй като към настоящия момент само три от 14-те приморски общини имат одобрен ОУПО. До 2009 г. дължината на бреговата линия се приема за 378 km, а към месец януари 2020 г. на специализираните карти на АГКК тя е 503,75 km.

Бреговата линия се определя от морското равнище, за което България е възприела многогодишното средно ниво на Черно море или т. н. Черноморска височинна система (ЧВС) определена през 1930 г. Анализът на средномесечните стойности на морското ниво от мареографните измервания за периода 1928 – 2013 г. показва покачване на нивото на Черно море с 1,2-1,4 mm/год за мареографна станция Варна и 1,6 -1,7 mm/год за Бургас. Приливите и отливите в Черно море са незначителни, с амплитуда около 7,0 cm. Непериодичните колебания на нивото на морето са значителни и се пораждат от атмосферни явления, като бърза промяна на баричното налягане. Достигат стойности повече от 1,5-2,0 m за няколко дни. Това показва, че мониторингът на морското ниво трябва да бъде съществена част от общата система за наблюдение на морската среда.

Бреговата зона се определя като район на границата между сушата и морето, където морето влияе на сушата и обратно. В българското законодателство няма строга дефиниция, но в Закона за устройство на черноморското крайбрежие (ЗУЧК) е дефинирано понятието морски бряг, като в него се определя „зона А“ за териториално устройствена защита, която съвпада с определението за брегова зона.

Съвременният динамичен облик на българското черноморско крайбрежие е предопределен от геоложките условия и специфичните локални геоморфоложки особености.

Съвкупността от комплексното взаимодействие между тектонските движения на земната кора и екзогенни процеси, като абразия, ерозия и акумулация са изваяли разнообразен ландшафт с дълги и широки пясъчни ивици, дюни, лагуни, лимани, лонгозни гори, скални клифове, крайбрежни езера с рядка флора и фауна, и изобилие от природни ресурси. Едновременно с това се наблюдава все по-агресивна антропогенизация, която постепенно унищожава природните дадености.

Основните геоморфоложки типове бряг и прилежащите им форми на релефа по българското Черноморско крайбрежие са:

А. Естествен тип бряг, обусловен от локални геолого-тектонски условия и оформен от действието на ендогенни и екзогенни процеси, който се поделя на: Заравнени денудационни повърхнини; Морски тераси; Ерозионни долове (дерета) и ровини. Свлачища; Ерозионно-денудационни склонове; Карстови форми; Лимани и лагуни; Клифове; Плажове и дюни и Български черноморски острови.

Б. Техногенен тип бряг. Изграждането на вълнозащитни стени и дамби по протежение на бреговата линия, както и строителството на пристанищна инфраструктура е довело до бетониране на бреговата линия и понастоящем 16,2% (или 70 km) от българския бряг е превърнат в техногенен тип бряг.

Прибрежната зона е разположена край съвременната брегова линия и обхваща подводния брегови склон и потопените реликтни тераси. За мориста граница на тази зона условно е приета 20-метровата изобата. Тя е подложена на активно вълново въздействие, като по такъв начин едновременно са застъпени процесите на абразия и акумулация.

Българското крайбрежие е поделено на пет основни геоморфоложки района въз основа на изграждащите го морфоструктурни единици: Източен дял на Мизийска плоча; Долнокамчийско грабен-разломно понижение; приморска част на Старопланинската мегаструктура; Бургаски синклинорий и Медноридско-Странджански мега антиклинорий.

Фигура 1: Геоморфоложко райониране на българското черноморско крайбрежие.

От инженерно-геоложка гледна точка, най-засегнати от свлачищни, абразионни и ерозионни процеси по Черноморското крайбрежие са всички клифови участъци в подрайоните в обхвата на Добруджанско–Франгенския, Долнокамчийския и Старопланински райони. В зависимост от конкретните условия на даден брегови участък, включващ и подводния брегови склон, тези процеси са по-интензивни и разрушителни при нос Калиакра, нос Галата, участъците между гр. Каварна и гр. Балчик, между с. Кранево и курортен комплекс „Златни пясъци“.

Докато, съгласно Наредба № РД-02-20-1 от 19.06.2004 г., подзвената на МРРБ поддържат добър регистър на свлачищата, за ерозията и абразията по Черноморското ни крайбрежие не могат да се намерят актуални, публично достъпни данни. Трудно достъпна е и „Генералната схема за брегозащита на Българското Черноморско крайбрежие“. Разработената през 2015 г. „Национална програма за превенция и ограничаване на свлачищата на територията на Р. България, ерозията и абразията по Дунавското и Черноморско крайбрежие 2015-2020“ остава с пожелателен характер.