„Където има желание, има и път.“

Да се вслушаш във вътрешния си глас. Всеки от нас притежава някаква вътрешна мъдрост. Това се нарича интуиция. Не е лесно да се научим да следваме интуицията си. Процесът започва, когато приемем съществуването на онова тънко вътрешно гласче или смътно чувство, което се обажда всеки път, когато направим нещо погрешно. Гласът е невероятно тихичък и ще са ни нужни спокойствие и концентрация, за да чуем какво ви нашепва.

Нека да наречем този глас нашето подсъзнание. Дълбоко в себе си всеки човек усеща кога е направил нещо нередно, усеща кога трябва да се извини, за да поправи нещата. Всички усещаме, когато сме направили нещо нередно.

Когато започнем да се вслушваме във вътрешния си глас или да усещаме онова чувство, ще осъзнаем, че това може да се окаже полезно. Ще се сдобием с нещо повече от слабоумен папагал, кацнал на рамото ни и повтарящ до безкрай: „Пак оплеска нещата.” Важното е да се вслушваме, когато интуицията ни подсказва дали нещо е редно, или не е, при това преди да е станала белята.

Нека се опитаме да пресяваме всичко през вътрешното си „аз”, преди да се впуснем в действие, и преосмислим реакциите си. След време ще ни стане по-лесно. Във всяка ситуация трябва да си представяме, че до нас седи малко дете, на което трябва да обясним всичко. Децата непрекъснато задават въпроси „Защо правиш това? Кое е правилно и кое е погрешно? Редно ли е да го правим?”, а ние трябва да им отговаряме. В случая сами си задаваме въпросите и сами си отговаряме. Ще открием, че знаем всичко, което ни е нужно.

Трябва да се вслушваме, защото, отговорите са ясни. Ако ще се доверяваме на нечии съвети, кой е най-подходящия човек? Логично е, това да сме самите ние, защото единствено ние разполагаме с всички факти, знания и опит. Никой не може да застане на наше място и да разбере какво чувстваме.

Нека да уточним. Да се вслушаме, не означава да умуваме над всичко, което се върти в главата ни, защото ще полудеем. Тук се има в предвид, да се вслушаме в онзи кротък тих глас, който наричаме вътрешно чувство. Този глас обикновено не е много приказлив, за разлика от ума ни, който непрестанно бръщолеви, а когато заговори, може да не го чуем сред пороя думи в съзнанието ни.

И така изобщо не става въпрос за предсказване на събития. Тук става въпрос за важни неща. Какво да предприемем, как да подходим към важното решение, което предстои да вземем, защо да се държим по определен начин. Ще се изненадате, че ако се запитате, ще видите, че вече знаете отговора.

Като говорим за моделите на поведение за по-добър и щастлив живот да видим кои са били моделите за успешен живот и бойни умения на самурайски воин от седемнадесети век. Никакъв страх, никакви изненади, никакво колебание, никакви съмнения.

В живота ни не бива да съществуват неща, от които се страхуваме. В противен случай трябва да се опитаме да преодолеем страховете си. Повечето хора, например, изпитват известен страх от височини, и затова се опитват да избягват високите места. Каквито и да са страховете ни трябва да се изправим срещу тях и да ги победим.

Животът е пълен с изненади, нали така? Както се носим плавно и леко, изведнъж нещо огромно се издига насреща ни. Ако обаче се замислим внимателно, през цялото време нещо ни е подсказвало, че това ще се случи. Следователно няма от какво да се изненадваме. В каквото и положение да се намираме в момента, то неминуемо ще се промени и това е напълно предсказуемо. Защо тогава животът ни се струва пълен с изненади? Защото проспиваме голяма част от него. Трябва да се събудим и нищо няма да успее да ни издебне неподготвени.

Преди да действаме трябва първо да претеглим плюсовете и минусите. Ако се колебаем, шансът ще отмине. Ако се замисляме прекалено дълго, никога няма да започнем да действаме. Тайната е в преценката на възможностите и да направим своя избор, да вземем решение и след това да се придържаме към него. Това означава да не изчакваме други да вземат решението вместо нас. Означава също всеки път, когато ситуацията ни изглежда неизбежна, просто да се хвърлим с главата напред и да се насладим на емоцията. Ако няма какво да се направи, чакането няма да помогне.

След като сме взели решение как да постъпим, не трябва да се връщаме назад. Трябва да престанем с мисленето по проблема, да се отпуснем и да му се наслаждаваме. Трябва да спрем да се притесняваме. Утрешният ден неминуемо ще настъпи. Животът продължава. Трябва да бъдем сигурни в себе си. Щом веднъж сме взели дадено решение, трябва да се тръгне по определения път и да се начертае съответния план, който да се следва докрай. Не трябва да се изпитва съмнение дали сме постъпили правилно или дали ще успеем. Трябва да се действа според взетото решение и да се доверим на преценката си.

Ще го направя, защото ми се иска. Всички сме изпитвали съжаления за едно или друго. Но в живота няма място за съжаления и мисли, които започват със „само ако”. Обикновено обаче съжаленията се оказват доста полезни, особено ако ги използваме, за да вършим нещата по друг начин, продължавайки напред.

Когато се стигне до „Ще ми се да бях направил едно или друго”, нещата обикновено са се развили по три начина. Първият, когато наистина усещаме, че не сме се възползвали от благоприятната възможност. Вторият, когато разберем, че някой е направил нещо велико и ни се иска това да сме били ние. Третият не засяга пряко нас самите, а останалите хората, които непрекъснато се оплакват, че са изпуснали дадена възможност, защото не са имали шанс, благоприятно стечение на обстоятелствата или пък късмет. Лошата новина за тези хора е, че дори късметът да ги беше ударил по главата, пак щяха да пропуснат възможността.

Що се отнася до неосъществените желания, хората по света се делят на две групи: едните завиждат на преуспелите, другите използват чуждия успех като средство за мотивация. Ако се захванем да си казваме: „Ще ми се да бях направил едно или друго, да се бях сетил, да бях отишъл еди-къде си, да бях опитал еди-какво си, да се бях срещнал с еди– кой си, да бях проумял …”, трябва да се научим да добавяме и фразата: „И сега ще го направя…”

В много случаи за онова, за което съжаляваме, че не сме го направили, то не е невъзможно, дори да не стане точно така, както бихме го направили в онзи отминал момент. Например, ако си мислите: „Трябваше преди университета да отида в Китай като еди–кого си”, няма как да върнем времето назад. А не бихме ли могли сега да потърсим аналогичен проект и вместо за година да заминем за шест месеца? Не бихме ли могли да си вземем по-дълъг отпуск и да предприемем желаното пътуване? А може пак да поставим това пътуване на първо място в списъка с намеренията, които ще осъществим, когато се пенсионираме.

Хората по света се делят на две групи: едните завиждат на преуспелите, другите използват чуждия успех като средство за мотивация.

Все някога ще се случи нещо да ни изкара от кожата. Но ние вече следваме моделите и сме решили да не избухваме. Но, как точно да го постигнем? Отговора ни дава една от златните стари поговорки. Придобийте навика да бройте наум до десет, като същевременно се молете надигащият се у вас гняв да стихне. При повечето хора методът действа безотказно и освен това им осигурява онези жизненоважни секунди, в които да си възвърнат самообладанието и да се опомнят. Събирайки мислите си и вече успокоени ние ще можем да реагираме адекватно.

Важно е да броим до десет. „Стар трик”, биха казали някои. Стар, но действа. Ако не ни допада, тогава можем да рецитираме нещо друго наум, например, някое кратко стихотворение.

Да речем, че ни питат нещо, а ние не сме сигурни в отговора. Броим до десет. Всички ще ни сметнат за умни, прецизни и дълбокомислени. (Не споделяме, че всъщност си пеем някоя песничка наум.) То е нещо като „напрегнете ума си, преди да отворите устата си” – удължената пауза може да ни спести безкрайно много неприятности.

Животът е кратък. Факт, който не можем да променим. Следователно няма никакъв смисъл да пропиляваме дори миг. Наблюденията сочат, че преуспелите хора изстискват и последната капка удоволствие от живота. Правят го, следвайки модела. Съсредоточават се върху нещата, които малко или повече са под техен контрол, и просто (спестявайки си време и усилия) забравят останалото.

Ако някой ни помоли за помощ, трябва да се отзовем или пък не. Ние решаваме. Но ако целият свят ни помоли за помощ, нямаме особен избор. И няма никакъв смисъл да се самообвиняваме и да губим ценно време в самообвинения. Разбира се, това не означава да станем коравосърдечни и да обърнем гръб на нуждаещите се. Всъщност точно обратното в някои сфери на живота можем да помогнем, докато в други просто сме безсилни.

Ако губим време в напразни усилия да променим неща, които очевидно няма как да бъдат променени, скоро ще осъзнаем, че животът е минал покрай нас, а ние сме пропуснали да го изживеем. От друга страна, ако се посветим на неща, които ние лично можем да променим, в области, в които можем да въздействаме, животът ни ще стане по-богат и по-пълноценен. Странното е, че колкото по-пълноценен е животът ни, толкова повече време ще намираме.

Естествено, когато работим в екип можем да променим почти всичко, но горния модел е лично за нас и следователно тук става въпрос за нещата, които лично можем да променим.

Да се посветим на неща, които лично можем да променим, в области, в които можем да въздействаме.

Много често разполагаме с друг слушател извън нас самите. Обикновено качествата, които притежаваме, могат да окажат ефект единствено върху самите нас. Единственото нещо, което действително можем да променим сме самите ние. И това е чудесно. Каква прекрасна възможност да направим нещо добро. Започвайки със себе си, процесът постепенно ще се разгърне. Така няма да губим време да поучаваме хората, които не желаят да ни слушат. Не трябва да хабим усилия, енергия и средства в опит да променим неща, които са ни неподвластни, нито пък имаме някаква надежда за успех. Променяйки самите себе си обаче, можем да бъдем сигурни в резултата.