„Търси доброто, лошото само ще дойде.“

Как да изберем да застанем на страната на добрите, а не на лошите? Всеки ден попадаме в множество ситуации, в които трябва да направим избор. Обикновено изборът се състои в това дали да застанем на страната на добрите или на лошите. Кое да изберем? И изобщо схващаме ли за какво става дума? Нека да по разсъждаваме.

Всяко наше действие носи последствия за семейството ни, хората около нас, обществото и света като цяло. И тези последствия може да са положителни или вредни и дори пагубни, а изборът е наш и понякога доста труден. Разкъсваме се между собствените си желания и онова, което е добро за другите, между личното удовлетворение и благородството.

Не е лесно, да се застане на страната на добрите и си е доста трудно решение. Но ако искаме да постигнем успехи в живота си, което означава доколко се доближаваме до онова чувство на лично удовлетворение, щастие и задоволство. За да постигнем това следва съзнателно да направим този избор и да го превърнем в своя мисия, да посветим живота си на доброто и да отхвърлим лошото. Разкъсваме се между собствените си желания и онова, което е добро за другите.

Ако искаме да разберем дали вече сме в модела, трябва да направим следния простичък тест. Нека се запитаме, как ще реагираме, когато някой се вреже пред нас на светофара в най-натоварения час. Или когато страшно бързаме, а някой ни спре да ни попита за някоя улица. Или пък, ако детето ни се забърка с полицията. Ами когато някой наш приятел ни поиска и ние му дадем заем, а той не ни го връща? Или когато пред всичките ни колеги шефът ни нарече глупак? Или когато дърветата в градината на съседа ни започнат да хвърлят сянка във нашата градина? Или когато си ударим пръста с чука?

Както вече беше казано, това е избор, който правим не веднъж, а безброй пъти на ден. И за да има резултат, решението трябва да е напълно съзнателно.

Проблемът е, че няма кой да ни казва кое е добро и кое е лошо. Ще трябва сами да очертаем параметрите. Но пък не е чак толкова трудно. В повечето случаи решението е очевидно. Ще нарани ли някого поведението ни, ще се превърне ли в пречка? Ние самите част от проблема ли сме или част от решението? Ще се подобри ли ситуацията, или ще се влоши, ако предприемем определени действия? Ще трябва сами да направим този избор.

Важна е нашата лична преценка за добро и лошо. Няма смисъл да обвиняваме някого, че е минал от страната на лошите, тъй като той вероятно преценява нещата по коренно различен начин. Решенията, които взимат другите, са си тяхна лична работа и никой няма да ни благодари, ако тръгнем да раздаваме съвети.

Естествено, нищо не ни пречи да приемем ролята на страничен обективен наблюдател и да мислим: „Аз не бих постъпил така” или „Струва ми се, този човек избра доброто.” Или дори: „Мили Боже, колко ужасно от негова страна!” Но нека си припомним, че не е нужно да казваме каквото и да било.

Животът е труден, но и слава на Бога, че е така. Ако всичко беше лесно и приятно, нямаше да бъдем подлагани на изпитания и проверки, нямаше да се закалим в огъня на живота. Нямаше да израстваме и да се променяме, нито пък да се издигнем до неподозирани висоти. Ако животът беше низ от прекрасни слънчеви мигове, съвсем скоро щеше да ни стане скучно. Ако нямаше дъжд, как тогава, щяхме да изпитаме радост, когато слънцето изгрее и можем да отидем на плажа. Ако всичко е лесно, няма как да станем по-силни.

Трябва да бъдем благодарни, че понякога ни се налага да се борим с трудностите, и осъзнаваме, че само мъртвите риби се носят по течението. Понякога ще ни се налага да се катерим по стръмно и да плуваме срещу течението. Ще ни се налага да преодоляваме водопади, бентове и стремителни потоци. Въпросът е, че нямаме друг избор. Трябва да продължим да плуваме или ще бъдем отнесени от течението. А всяко пляскане с опашката, всяко пърхане с перките ни прави по-силни и гъвкави, по-стройни и щастливи.

Според статистиката пенсионирането се отразява изключително неблагоприятно върху повечето мъже. Голяма част от тях умират скоро след като се оттеглят от активна работа, защото са престанали да плуват срещу течението и то ги е отнесло.

Налага ни се да възприемам всяка спънка като възможност за усъвършенстване. Трудностите ни правят по-силни, а не по-слаби. Човекът никога не е бил натоварван с повече, отколкото може да понесе, макар понякога да ни се струва така. И борбата естествено никога не свършва, но от време на време настъпва затишие, а ние се озоваваме в тиха лагуна, където можем да отдъхнем и да се насладим на мига, преди следващото препятствие да изникне пред нас. Такъв е животът и такъв би трябвало да бъде, низ от бури и затишия. В каквато и ситуация да се намираме, тя ще се промени. Е, какво да изберем? Затишие или буря? Дъжд или слънчев плаж? Опит или забавления? Мъртви риби или плуващите срещу течението сьомги? Такъв е животът – низ от бури и затишия.

Не повишавайте глас. За някой да не повишават глас определено е трудно, защото понякога това е единствения начин да те чуят, да привлечеш внимание или да изразиш мнение. Понякога човек се изкушава да повиши глас, но за щастие моделите за по-добър и щастлив живот повеляват винаги да бъдем последни в повишаването на глас. Ако някой започне да крещи пръв, имаме право да му отговорим по същия начин, макар и да ни се иска да го правим. Ясно е, че крясъците под всякаква форма са нещо лошо, това е знак, че сме изгубили контрол, че губим спора. Викаме, защото аргументите ни са слаби.

И така какво да правим, ако и вие сте кресливи по природа? Установено е, че при провокираща ситуация трябва психологически да се отдръпнете, за да не започнете да крещите. Което е доста трудно, особено ако сме сигурни, че сме прави. Много са нещата, които ни подтикват да крещим, много са и ситуациите, когато смятаме, че ако избухнем и се развикаме, ще постигнем своето. Но ние общуваме с истински човешки същества, засягаме техните чувства и крясъците не са оправдани, дори ако другият започне пръв.

Хората избухват в два случая, когато изпитват оправдан гняв и когато се поддават на манипулация. Пример за първия случай е, когато настъпим някого по крака, не се извиним и не признаем вината си. В такава ситуация на този човек му е позволено да ни се разкрещи. Вторият случай е, когато някой използва гнева си за да постигне желаното, нещо като емоционален шантаж. Позволено ни е да не му обръщаме внимание като по този начин отстояваме правото си и така да овладеем положението. Но не ни е позволено да му се разкрещим.

Съществуват всякакви ситуации, в които ни се струва, че виковете са тъкмо на място – кучето ни е отнесло празничната вечеря; децата отказват да разтребят стаята си; компютърът отново е блокирал; местните хулигани отново са изрисували вратата; на гишето слагат табелата „затворено” точно когато идва нашият ред; някой се прави на разсеян и отказва да ни разбере.

И така нататък, и така нататък. Ако просто си кажем: „Аз не съм човек, който крещи”, ще можете лесно да следвате модела. Скоро хората ще започнат да ви смятат за човек, който запазва самообладание независимо от ситуацията. Хладнокръвните хора печелят доверие. Хладнокръвните хора печелят уважение, поверяват им значими отговорности. И не на последно място хладнокръвните хора живеят по-дълго.