В епоха на глобална лъжа… да се казва истината е революционен акт.

В следващите публикации, без съмнение, в тях ще се говори действително и конкретно, ще бъдат посочени задкулисните вдъхновители, имената на господарите на Земята. Ще стане ясна орнаментната плетеница от техни фирми, ще се разкриват коварните им планове за нашето бъдеще.

Но, за да разберем всичко това по-добре, се налага първо да се занимаем със стопанската сфера, с парите, златото и инфлацията, тоест с инструментите за управление и манипулация. Иначе казано с банките. Тази материя може да Ви се стори трудносмилаема най-вече заради неясните брътвежи на словоохотливи емблематични икономисти, но накрая усилията Ви ще бъдат възнаградени, защото ще Ви помогнем да схванете по-правилно взаимовръзките.

Нека да започнем със събитията от последните години, понеже са все още относително свежи. Какво знаете за така злободневната световна икономическа криза? Каква, мислите, че е била нейната причина, нейният освобождаващ механизъм? Смятате ли, че е отминала?

Голямата криза. Лас Вегас, „Фламинго Роуд“. Нощта покрива разположения насред пустинята град. Милиони малки светлинки правят всичко да изглежда осветено сякаш от дневна светлина. В казино „Цезар Палас“, едно от най-изисканите в града, се носи сладникав, чувствен аромат – смес от еротика и алчност. На една от масите за покер в дъното седи човек, чийто късмет явно се скъсва от работа. Носи черен костюм и бели боти, косата му е пригладена назад… Пред него се издига огромна купчина от пачки долари и безброй чипове. Той е в траекторията на печалбата. Доволно ухилен, мъжът става все по-самоуверен, поема все по-големи рискове. Около него се е събрала цяла тълпа от жени с дълбоки деколтета, леят се реки от шампанско, адреналинът замъглява съзнанието. Атмосферата е толкова сгъстена, че може да се реже с нож. Картите му отново са хубави! През множеството от зяпачи преминава тих ропот.

Нещата вървят гладко, докато на мениджъра на казиното, намиращ се в едно затъмнено помещение високо над галеника на съдбата, не му идва до гуша. Той дава знак на крупието. Тогава в игра влизат белязаните карти, тоест план „Б“. Сега вече всичко зависи от това, дали мъжът е професионалист или не. Ако не е, ще загуби спечеленото почти мигновено. Ако е, ще спре веднага, ще осребри чиповете си и ще побегне.

Само че в същия момент се задейства план „В“ и се изпращат биячите. Те го спипват заедно с парите на паркинга или в хотелската стая и връщат всичко обратно. Играта е проста. В крайна сметка банката винаги печели, иначе не биха съществували казина. Останалите случаи като цяло са редки изключения от правилото или мечти.

Защото това не е гангстерски филм от Холивуд с щастлив край, а самата действителност. По принцип няма никаква разлика между игралните банки в хазарта, частните банки и Централните (емисионни) банки. Те пряко носят на своите собственици богатства, надхвърлящи въображението, а собствениците пък позволяват на всички останали да печелят от „играта“ им само толкова, колкото преценят за нужно.

Лас Вегас живее от (Голямото) Шоу, от многобройните мигащи светлини, от дългите крака с къси поли, от адреналина, силните напитки и музиката, от декора, митологията, лъжливите обещания и надеждата за лесно забогатяване. То обаче, е невъзможно. Или поне не за дълго. Защото в крайна сметка банката винаги печели!

Американският анализатор на икономически тенденции Джералд Челенте заявява в едно интервю на 17 ноември 2010 г.: „Това е началото на края на еврото. То беше създадено под напора на големи очаквания, в период на силна икономическа еуфория, и с условното допускане (или „активна“ хипотеза), че растежът никога няма да спре. Но растежът винаги има край! Става въпрос за нещо, което надхвърля обикновения „ефект на доминото“ в Европа – за световна икономическа криза. И от 2007 г., когато тя започна, не се е променило нищо, с изключение на факта, че Централните банки изсипват милиарди долари, опитвайки се по този начин да спасят една система, която се срива вътрешно!“

Сегашната световна икономическа криза, която набра инерция през 2007 г. с банковата криза и със спукването на сапунения балон на пазара на недвижими имоти в Англия, Ирландия, Испания и САЩ, притежава потенциал далеч да задмине кризата от 30-те години на миналия век. По този въпрос мненията на голям брой сериозни икономисти съвпадат.

Освобождаващият механизъм на огромните проблеми, които в момента като непосилно бреме мъчат всички страни, беше, че банките, най-вече тези в споменатите страни, раздадоха кредити за закупуване на недвижима собственост, за които беше ясно, че получаващите ги лица никога няма да бъдат в състояние да ги върнат. Не искаме да кажем, че за кредитополучателите, тоест строителите на жилища и купувачите им, това съответно се е подразбирало, а че спукването на балона е било неизбежно и абсолютно предвидимо за рационално мислещи икономисти, следователно и за самите банки… Поради една проста причина. Раздуването на пазара на недвижими имоти беше осъществено благодарение на факта, че през 90-те години на миналия век някои големи банки в Западния свят отпускаха кредити без обезпечение на всеки, който пожелае. Подобна беше ситуацията и в Китай. Кредитите биваха раздавани буквално насила. Лихвите продължаваха да падат и те ставаха все по-изгодни. Недвижимата собственост се финансираше дори стопроцентово! Това означава, че кредитополучателят не беше длъжен да влага собствени пари, а можеше да покрие пълната покупна цена на дадена къща или апартамент със заем от банката – нещо, което противоречи на всякакво разбиране за търговия поне на пръв поглед. Последствията бяха, че все повече хора, които по-рано не смееха дори да мечтаят за собствен дом, съзираха своя шанс и вземаха кредити за придобиване на недвижимост. Растящото търсене създаде оживление на пазара на жилища, цените се повишиха. Къщите се превърнаха в обект на спекулативни сделки. Едновременно с прекомерния „прилив“ на средства се засилваше и апетитът за купуване. Консумираше се така, сякаш краят на света щеше да настъпи утре! Достъпът до парите беше лесен и на хората им се искаше да изложат на показ благополучието си.

Нещата изглеждаха идеално поставени. Който си купеше къща, можеше още след една година да се радва на едно (мнимо, за съжаление) увеличение на стойността ѝ с 5 или 10 процента. Тогава след 10 години имотът щеше теоретически да е удвоил цената си или дори да е станал още по-скъп! Ами след 20 години?!? Пред въображението и алчността не се поставяха никакви ограничения.

Изчисляването на въпросното фиктивно увеличение на стойността се правеше от така наречени „независими експерти“, които биваха упълномощавани или от продавача, или от банката. На определения съответно обект непрекъснато се изготвяха нови оценки според изискванията за „феър велю“ – Fair Value, тоест в съответствие с актуалната му за момента цена. Едва ли би предизвикало учудване обстоятелството, че най-често тя се оказваше в полза на възложителя – силно завишена, с други думи. Но до какво доведе всичко това?

Хората масово станаха лекомислени и прибързано започнаха да се съгласяват също с кредити при лоши условия, защото мислеха, че в тези сделки така или иначе е невъзможно да се загуби. Вече всеки искаше да участва. Гражданите биваха изкушавани да се превръщат в длъжници. Автомобили, електроника, мебели, дори ваканционни почивки, всичко се предлагаше на „юнашка вересия“. Беше нужно човек само да извади кредитната си карта.

Даже пукването на (виртуалния) балон на Интернет базираните фирми, наричан „балона dot.com“ в края на 90-те години на XX век, не беше достатъчно сериозно предупреждение за борсовите спекуланти-аматьори играещи за хоби. Тогава милиони хора по целия свят загубиха всичките си спестявания, след като бяха купили акции от тъй наречената Нова икономика (New Economy). Това бяха фирми, които работеха с компютри в Интернет и на практика не притежаваха никакви реални активи, никаква недвижима собственост, патенти, фабрики или машини, а съществуваха благодарение на най-различни проекти, печелейки от все по-разрастващият се „идеен“ пазар. Когато обаче, пазарът се насити и много от проектите се оказаха лишени от практическа стойност, борсовите курсове на акциите на фирмите от Новата икономика се сринаха и повлякоха със себе си цялата фондова борса.

Шокът не продължи дълго. Всички разчитаха на това, че цените на недвижимите имоти ще продължат да се покачват въпреки станалото. И точно тук допуснаха грешка, която големите банки бяха включили в калкулациите си!

В действителност е невъзможно цените и стопанската стойност на дадени стоки да растат до безкрайност, защото едно постоянно покачване на цените е осъществимо само тогава, когато все повече пари се „изливат“ на пазара, тоест в търговския оборот, в противен случай не би имало достатъчно (функциониращи) пари, за да се покрива непрекъснатият им растеж и те отново щяха да спаднат.

Но все по-големите парични потоци, които на практика се пораждат чрез интензивното раздаване на кредити, водят впоследствие до това, че парите губят стойност, тоест до засилване на инфлацията. В крайна сметка тя компенсира мнимото увеличение на стойността. Разходите за поддържане стандарта на живот растат, обаче цената на наемния труд и заплатите не ги следват в пълен размер. Еуфорията отстъпва място на страха. Започва борбата за оцеляване.