„Само царете обичат измамата.“

Въпреки важната роля на книжните пари в китайската история модерната световна система на книжни пари не води началото си от Китай, нито пък от родината на Марко Поло или Ибн-Батута край бреговете на Средиземно море. Тя се развила в търговските държави по северното атлантическо крайбрежие. Европейските хроники споменават за много случаи на използване на пари от кожа по време на войни или обсади. Съществуват исторически свидетелства, че европейски монарси са използвали книжни пари в определени случаи по време на криза, най-често война. Смята се, че арагонският крал Хайме I издал книжни пари в Каталония и Арагон през 1250 г., но до наши дни не са запазени образци от тях. По-късно, през 1574 г., по време на испанската обсада на град Лайден в Холандия, бургмайстерът Питер Андриансон иззел от населението всички метални предмети, включително и монети, за направа на оръжие. Наместо събраните монети били пуснати в обръщение малки хартийки с определена стойност.
По времето на Гутенберг техниката на книгопечатането и методите на производство на висококачествена хартия се разпространили из цяла Европа. Според някои изследователи този истински бум в производството на хартия бил косвена последица от чумните епидемии, които отнели живота на една трета от населението на континента. Старите дрехи на милионите жертви на чумата се превърнали в евтина суровина за хартиените работилници, а на големите количества произведена хартия трябвало да се намери ново приложение. Независимо от ролята на чумата за стимулиране на хартиеното производство, изобретяването на подвижния наборен шрифт в книгопечатането довело до рязко увеличение на пазара на печатни материали, като същевременно позволило широкото разпространение на книжните пари.

През юли 1661 г. шведската Стокхолм Банк пуснала в обръщение първата банкнота в Европа, с която се целяло да се компенсира недостигът на сребърни монети. Макар бедна на сребро, Швеция имала значителни медни залежи; правителството на кралица Кристина (1634—1654) издавало медни листове, наречени platmynt — листови пари, които тежали по около два килограма. През 1644 г. правителството пуснало в обръщение най-големите монети, издавани когато и да било по света — всяка от тези монети с номинална стойност 10 далера тежала по 20 килограма. За да не им се налага да носят такива чудовищни монети със себе си, търговците на драго сърце приемали банкноти с номинал 100 далера, всяка от които била еквивалентна на близо двеста килограма метал.

На първо време не било съвсем ясно дали книжните пари следва да се издават от държавата или от частни институции, каквито са банките. По принцип местните банки не били в състояние да създадат една действително национална валута. Първият експеримент с издаването на национални книжни пари бил предприет във Франция.

С кралски декрет от 5 май 1716 г. французите назначили шотландеца Джон Лоу за управител на банка, която първоначално носела името „Лоу & Ко.“, но бързо била преименувана на Банк Женерал. Самият Джон Лоу — красив, заможен и твърде популярен сред жените — бил автор на няколко труда върху парите, търговията и банковото дело, между които си струва да бъде споменат „Парите и търговията с оглед на идеята за снабдяване на цялата нация с пари“, издаден в Единбург през 1705 г.; в този труд книжните пари се предлагат като средство за създаване на богатство. Самоук банкер, Лоу бил също и страстен комарджия, а в родината си имал присъда за убийство. Твърди се, че той си приписвал изнамирането на философския камък за производство на злато чрез печатане на книжни пари.

Новата банка очевидно трябвало да бъде създадена по образец на вече доказалата ефективността си Банк ъф Ингланд. Тя щяла да функционира като частна банка със специален лиценз от френския монарх, която да набира и управлява парите за обществени плащания. В съответствие със собствените си теории за книжните пари Лоу незабавно започнал да издава банкноти, които според твърденията му били обезпечени с активите на банката в злато.

Първоначално банката се радвала на значителен успех, но запазила независимостта си само около две години; с декрет от 14 декември 1718 г. Орлеанският херцог, който управлявал Франция като регент на непълнолетния Луи XV, я взел под свой контрол, като я преименувал на Банк Роаял — официалната банка на френската държава. Джон Лоу си останал управител на банката, като под покровителството на държавата и с новата си титла херцог на Арканзас продължил необезпокояван да издава книжни пари в още по-големи количества.

Лоу играл решаваща роля и в създаването през 1717 г. на Западната компания, по-известна под името Компания за развитие на Мисисипи — основана, за да организира прехвърлянето във Франция на рекламираните като несметни богатства на тогавашната френска колония Луизиана. На практика това била огромна по мащабите си финансова пирамида, в която всеки инвеститор получавал печалба от парите на следващите инвеститори. За да подхранват илюзията за огромни печалби, които само чакат някой да отиде и да ги прибере, директорите на компанията наемали безработни мъже, които да дефилират с миньорски униформи и земекопни инструменти из улиците на Париж, сякаш се стягат да копаят златото на Луизиана. Банк Роаял бълвала книжни пари, които разни наивници вземали на заем, за да купуват акции в Компанията за развитие на Мисисипи; после със същите тези банкноти компанията изплащала „печалбите“ на инвеститорите. Така Банк Роаял и Компанията за развитие на Мисисипи произвеждали „печалба“ в хартия по сметките една на друга. Не след дълго банката издала двойно повече книжни пари, отколкото били златните и сребърните активи на цяла Франция; разбира се, тя по никакъв начин не можела да обезпечи със злато или сребро всяка издадена банкнота. Когато на всички станало ясно, че обещаните несметни богатства така и няма да се материализират, Компанията за развитие на Мисисипи се сгромолясала, като повлякла и банката. Към края на 1720 г. от Банк Роаял останали само купища хартия без всякаква стойност.

В своя разказ „Големият сапунен мехур на Мисисипи“ американският писател Уошингтън Ървинг описва картинно сцената, разразила се в Париж:

„Вратите на банката и съседните улици моментално бяха задръстени от озверялата тълпа, която се опитваше да обмени банкнотите си от десет ливри. Блъсканицата и боричкането бяха такива, че няколко души бяха задушени и телата им премазани. Три трупа, затиснати от тълпата, бяха довлечени в двора на Пале Роаял. Някои призоваваха регента да се яви пред тях, за да види последиците от своята система; други искаха смъртта на Лоу — мошеника, докарал мизерия и разруха на цяла нация.“

Опозорен и мразен от всички, главният организатор на хартиената афера Джон Лоу избягал най-напред в Англия, а оттам във Венеция, където умрял през 1729 г.; титлата му херцог на Арканзас умряла с него.

Половин век по-късно, по време на Френската революция, новото републиканско ръководство се опитало да финансира държавата и самата революция с нова форма на книжни пари — така наречения „асигнат“. До 1796 г. различните правителства, дошли на власт в името на революцията, успели да пуснат в обръщение около 40 милиона асигната. Накрая, принудени да отстъпят пред народното негодувание срещу тези безсмислени книжни пари, на 18 февруари 1796 г. властите организирали грандиозен спектакъл на площад Вандом в Париж. Пред събралата се огромна тълпа били публично унищожени машините, матриците и хартията, използвани за отпечатване на омразния асигнат; това било жалък опит да се залъже народът, че не правителствените манипулации с националната валута, а самият асигнат бил виновен за финансовия колапс на държавата. След като си измило по този начин ръцете, правителството започнало да издава поредната банкнота без стойност, като я нарекло с ново име — „мандат“.