„Не морето потопява корабите, а ветровете.“

Милан Асадуров разказва. Град Царево (който в ония години се наричаше Мичурин) навярно е основан още в древността от елински колонисти на мястото на днешното село Лозенец. Някога оттук минавал римският крайморски път. По време на османското иго поради кърджалийските грабежи жителите му го напуснали и се заселили там, където сега е старият квартал на града.

Преселниците укрепили новия град, като изсекли скалата откъм морето, за да стане недостъпна, а откъм сушата издигнали стена, пред която прокопали ров. Този град бил известен с името Василико (Всъщност Царево е точен превод на гръцкото Василико).

Евлия Челеби го посетил по време на своето пътуване от Цариград за Унгария в 1662 г. Ето какво пише той: „При крепостта Василикоз бургас… има един хубав залив, разположен между две скали. Този залив поема и най-големите котви, обаче при южния и източния вятър е много противен. Ако корабите се уповават на железните си вериги и на котвите си, работата им е оплескана, защото устието на залива е напълно отворено срещу тези ветрове. Поради това [корабите] го отбягват.“

След Освобождението градът останал под турско робство. В 1880 г. той бил пометен от стихиен пожар. Част от жителите му го изградили отново малко по на север. След Балканската война (1912-1913 г.) Василико бил присъединен към България. Пристанището било построено в периода 1927-1935 г. Година преди това (1934) градът получил името Царево, което носи и днес.

През 1929 г. на южната страна на входа на залива върху група от скалисти островчета (42°10′ с.ш. и 27°52′ и.д.), отстоящи на 2,5 кабелта източно от н. Кастро, била издигната кубична каменна основа, висока 2,5 м, върху която била построена цилиндрична каменна кула, висока 4,8 м, а на нея – железобетонна кула с по-малък диаметър, висока 2 м. Най-отгоре била поставена желязна призматична конструкция, висока 3 м, където през 1932 г. бил построен фаров автомат Julius Pintsch, работещ с маслен газ. Запалителното пламъче горяло денонощно, а часовниковият автомат включвал фара през нощта.

През 1936 г. височината на огъня била увеличена от 11 на 13 м над морското равнище, защото при вълнение водата заливала фаровата глава и оптиката зимно време замръзвала, а и досега в лошо време този фар е недостъпен.

През 1955 г. фарът бил електрифициран, като се захранвал от акумулатори. Така вече петдесет години той излъчва червена проблясваща светлина с периодичност 7 с (проблясък – 2 с. тъмнина – 5 с), която се вижда на далечина 4 мили.

При изграждането на пристанището в Царево на южния край на вълноломната стена (42°10′ с.ш. и 27°52′ и.д.) била иззидана кубична основа с височина 2,3 м, над която през 1936 г. била издигната бяла цилиндрична каменна кула, висока 4 м. Върху нея на четиринога масичка, висока 30 см, бил поставен фаров автомат Julius Pintsch, който също работел на маслен газ. Когато на 1 август 1937 г. пристанището било официално открито, вече девет месеца (от 1 ноември 1936 г.) от края на вълнолома се излъчвала бяла мигаща светлина с периодичност 7 с (светлина – 5 с, тъмнина – 2 с), която се виждала на далечина 4 мили.

Интересно е, че по това време фарът отсреща, на рифа, имал същата характеристика, само че светлината му била червена. За двата фара се грижел един фаров надзорник, който живеел в сградата на пристанището.

През 1953 г. белият фар на Царево бил електрифициран, върху масичката на старата оптика била надстроена решетъчна конструкция, където поставили нова електрическа оптика М-300, и се променила характеристиката на светлината.

Така днес от 11,7 м надморска височина тук се излъчва бяла затъмняваща се светлина с периодичност 4 с (светлина – 2 с, затъмнение – 2 с), която вече се вижда на далечина 6 мили.

Фарът в Царево е уникален за България фар-скулптура, изобразяващ тракийска богиня. Той се намира на края на вълноломната стена на градското пристанище. Издигнат е през 2014 г. на мястото на стария фар, който бива разрушен от силно морско вълнение през 2012 г.