„Който е длъжен, няма избор.“

Милан Асадуров разказва. От Българево пътят извива наляво почти под прав ъгъл и върви към нос Калиакра, където Добруджанското плато се врязва на около два километра в морето. Калиакра е най-дългият нос по българския черноморски бряг, а изследванията показват, че в миналото неговият край е пропадал няколко пъти, в резултат на което носът се е скъсил с повече от 70 метра. Освен това подводните проучвания разкриха, че кораби са посещавали района около носа още в древността.

“Историята на Калиакра е много стара – пише Иречек. – У древните писатели най-напред се среща под името Тириза или Тириста… В римско време крепостта се явява просто под името нос, като Акра, една от крепостите на провинция Скития, днешна Добруджа…

В средните векове планинският нос, който на западната си страна служи като добро прибежище, получил прозвището „хубав“ и във византийските грамоти, както и в италианските карти и съчинения от XIV век се пише Кали-Акра ‘ (Caliakra, Caliacra, Chaliacra)…

В старите турски законници се споменава като пристанище Килагра с митница… Турците наричат този планински нос Геларе или Чeлигра, българите – Геларeто, гърците знаят старото название, пък и италианските гемиджии и досега знаят за Capo Calacria“.

След вратите на крепостта Ангел започва да кара малко по-бавно “фиата” по тесния криволичещ път и точно в 7 часа вечерта пристигаме на фара, където вече ни очаква фараджията Иван Петров Желев. След вечерята бай Иван, както всички тук го наричат, ни отвежда в стаята за гости, където ще преспим. Злата, огромното черно куче на бай Иван, ляга пред прага, а ние въпреки студа започваме дълъг разговор.

Макар че местоположението на Калиакра просто изисква на него да има „сигнален огън“, все още не се знае откога светлината на носа упътва мореплавателите.

В един турски документ от втората половина на XVIII в. се казва, че огън се е палел на една от крепостните кули, наричана Гала. Според Карел Шкорпил тя била квадратна със страна 3,5 м и останките от нея още личали през 30-те години на ХХ в.

Първият известен ни фар е построен от Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane. Ето какво пише за него Шкорпил: „Той е открит на 15 (27 нов стил – М. А.) юли 1866 г. Оптикът му е въртящ от 5-та степен с бяла светлина, която блещука от минута на минута. Поставен е върху една зидана кула на височина 50 м. над морето. Фарът се вижда на разстояние 22 мили от хоризонта.“ [7, с. 59.] Струва ми се обаче, че Шкорпил се заблуждава, защото е неправдоподобно светлината от оптика от 5-та степен да се вижда на 22 мили.

Двумесечното пътуване на Иречек по черноморските покрайнини на България през лятото на 1884 г. завършва на нос Калиакра. Той разказва: „Самият нос има плоска,, трапецовидна повърхност, от вратата (на крепостта – М. А.) до фара около 450 метра дълъг; към морето се спуща със склонове 60-70 метра високи, от които слизат няколко шеметни пътеки със стъпала…

На най-тесния край се издига фарът, поддържан от Австрийския Лойд. Неговите пазачи, трима турци от Дамаск и Трапезунд, са единствените жители на градището; един от тях живее тук вече 18 години.“ За съжаление Иречек не обяснява защо и как фарът се поддържа от Австрийския Лойд, нито ни предава разговора си с фараджиите. Той пише само следното: „През тежката средпладнешка горещина ( + 27°С на сянка) си починахме при турците под фара, нагостихме себе си и угостителите си с провизиите, които бяхме донесли със себе си, и се отправихме назад.“.

Като чува това, бай Иван си спомня, че до 1901 г. фаропазач на Калиакра е бил Фенерджи Мемед и може би той е гощавал тогава Иречек.

Тази година обаче е знаменателна с друго мрачно събитие. Отново ще се позовем на втория годишен отчет на Варненското археологическо дружество: „При землетресението в 1901 г. се срутил сводът на крепостната порта и паднал в морето краят на носа (буруна), върху който е съградена крепостта… При землетресението се пропукал фарът, та е станала нужда да се строи нов. При постройката му са били извадени от крепостните стени много дялани камъни и употребени за постройката на фара. С това са били развалени няколко стени. Строенето на фара е станало по домашен ред от инженерите на компанията на фаровете, чрез наети от тях работници.“

Новата бяла кръгла кула, иззидана от камък, била висока 9,7 м и бялата светлина с периодичност 5 с проблясвала от 67,6 м надморска височина в точка с координати 43°22′ с.ш. и 28°28′ и.д. Механичната въртяща се оптика на светилен газ била доставена от шведската фирма AGA Navigation Aids. Тя и до днес се „курдисва“, като се вдига топуз от 12 парчета, всяко по 10 кг. Оптиката е четиристенна, като лещите на всяка стена са с форма на концентрични окръжности. Едно пълно завъртване трае 20 с, като на всеки 5 с проблясва по един лъч с времетраене 0,7 с.

През 1926 г. са построени жилищните помещения, а от 1927 г. на Калиакра има радиофар. Първият предавател Marconi се захранвал с ток от агрегати Crosley и тъй като фарът имал собствена електроцентрала, оптиката също била електрифицирана. От 1961 г. радиофарът на Калиакра работи в група с още пет радиофара: Змейни, Св. Георги, Констанца, Емине и Маслен нос. В продължение на 28 с той предава шест пъти своите позивни КЛ, след пауза от 2 с в продължение на 25 с излъчва „тире“ за засичане и след 5 с започва да работи следващият радиофар на Емине. Така за шест минути се изреждат всичките шест предавателя. Радиофарът на Калиакра работи четвърти поред. От 1951 г. за него се грижи Каньо Николов Тодоров. През 1955 г. край фара е поставен наутофон. В мъгла сирената издава звуков сигнал на всеки 30 с, който представлява морзовият знак „К“.

Тука съм от 1948 година – разказва бай Иван. – Бяхме доста хора, но в разстояние на една-две години всички си отидоха. Почнах да избирам хора от селото. (Става дума за Българево.) И овчари ли не вземах, и дърводелец вземах, и ковач вземах, и какъв ли не вземах. Само и само да има тука хора, та да върви работата. И действително тръгна. Имаше трудности. Човекът не знае ключ да държи, не е виждал агрегат, не знае акумулатор какво е, ама тръгна… Хубаво време беше, въпреки мизерията – вода нямахме, ток нямахме, път нямахме, нищо нямахме… Изолирани бяхме отвсякъде.

Зададе ли се някоя светлина от селото – знаем, че при нас идва. Друг никой не идва насам. Пътят е само наш, черен път – добруджански асфалт. По него с каруца вода си носим в една бъчонка от 200 литра. Шест семейства бяхме с десетина-дванайсет деца общо. Понеже фараджиите нямат много работа, често правят деца. (Смее се…) Водата съм разпределял на семейство според нуждите. Дъждовната вода събирахме за нашето стопанство, а тази от бъчонката беше за пиене. Въглищата не стигаха, а печките все димяха. Тука всяка квартира си има по един вятър. И хване ли я вятърът, печката пуши – лисици да ловиш. И където да пипнеш, черен ставаш. Тогава агрегатът не го пусках за осветление. Най-много една крушка светеше и вечер всички се събирахме на едно място…

Как стана така, че дойдохте на фара? Сигурно тъй ми е било писане. От 1901 до 1912 г. фараджия тук е бил дядо ми Костадин Керемедчиев. И жена ми Костадинка Асенова Желева е с мен от началото, а вече девета година и племенникът ни Асен Николов Сираков е тука. И с Каньо заедно четиримата даваме вахта. Ама вече не сме истински фараджии. Сега живеем в селото. За фараджия признавам онзи, който със жената и децата е на обекта. А ние станахме чиновници. Идваме на работа и си отиваме…

„Уж чиновник станал бай Иван – мисля си аз, – а на шест часа без часовник се събужда да навие фара. Ей го на сега, както си приказвахме, изведнъж стана и отиде да вдига топуза. И гледаме станало вече полунощ.“

На другия ден, 18 ноември 1981 г., сутринта дойде бай Каньо и двамата с бай Иван ни развеждат из “обекта”. По обед се разделяме с любезните ни домакини на Калиакренския фар и се отправяме на север, а после на изток, за да опишем полегата дъга и да пристигнем в Каварна, следващия пункт от нашата експедиция по българските фарове.