„Най-лоша е скритата опасност.“

Милан Асадуров разказва. Друго сведение за фаровете е още по-важно, защото е свързано с българската история. Известно е, че най-големите корабоплавателни прояви на средновековната българска държава са през XIV век, когато по днешното Северно Българско Черноморие се въздига мощен болярски род от кумански произход.

От това време е останало името на нос Чиракман (Чиракман баир), на чиято висока тераса в античността е била разположена старогръцката колония Бизоне. Иречек ни обръща внимание, че куманското „чирак“означава светлина, а „чираклък“- свещник, и предполага, че „върхът може би е служел за фар на пристанището“ при днешния град Каварна.

За съжаление през периода XV-XVIII век фаровата служба в Черно море, обградено от турска територия и превърнало се във вътрешно море на Османската империя, също не е проучена добре.

Има сведения, че през XV век по българските земи се е събирал „налог за фенера“, т. е. фарова такса, Френският пътешественик Фуркво споменава през 1585 г. за фара при изхода на Босфора. Известно е, че още в 1614 г. на остров Св. Анастасия е имало фенер, поставен на железен стълб, а друг френски пътешественик Льошевалие ни е оставил описание на фаровете при устието на река Дунав от 80-те години на XVIII век.

Наистина по това време корабоплаването в Черно море замира, а центърът на морската търговия се пренася от Средиземно море в океаните, но едва ли с посочените оскъдни сведения се изчерпва развитието на фаровата служба в Черно море.

През 1514 г. въз основа на хартата на Хенрих VIII за борба с пиратството по английските брегове е създадена Trinity House – най-старото английско учреждение, което се занимава с осигуряване безопасността на корабоплаването, и вероятно първото в света. Малко по-късно, по времето на кралица Елизабет, управлявала страната от 1558 до 1603 г., на него е предоставено правото да се занимава с навигационното ограждане на английските брегове.

Макар султанската администрация да има същите проблеми в Черно море, тя е още далеч от това решение, може би защото напълно контролира това вътрешно море във военно отношение, пък и не обича нововъведенията. „Как да се забави нещо“ – това е нейната идеална формула.

Обстановката се променя след Кючук кайнарджишкия мирен договор от 1774 г., когато Русия получава правото на свободно корабоплаване в Черно море. Тогава крайбрежието придобива военностратегическо значение.

Половин век по-късно френският физик Огюстен Френел създава така наречената Френелова леща, която и до днес намира широко приложение във фаровата оптика. Следващите руско-турски войни сериозно разтревожват султанската администрация. Най-сетне тя е принудена да се погрижи за навигационното ограждане на своите брегове в разгара на Кримската война (1853 – 1856 г.).

По това време един френски флотски капитан на име Мишел Кола (известен по-късно като Мишел Паша) сключва договор с турското правителство за създаването на дружество за строеж и експлоатация на фарове – Compagnie des Phares de l’Empire Ottomane.

Ето как Шкорпил описва това събитие:„В 1854 г., когато отношенията между Турция и Франция са били много приятелски, в Цариград се съставило едно френско дружество, което сполучило да добие от султана концесия за построяване, по бреговете на цялата турска империя, фарове за указване пътя и опасните по него места на мореплавателите, с право да събира в продължение на 25 години от всичките кораби, които застават във всяко турско пристанище, по 0,105 лева на всеки техен вместимостен тон.“

Под линия той съобщава: „Срокът е изтекъл вече в 1879 г. и с това владението и експлоатацията на фаровете е трябвало да премине в ръцете на българското княжество. Турция, обаче, без знанието на българското княжество, е подновила концесията на същото френско дружество, което продължава да обременява мореплаването по българските пристанища от тогава и до сега.“

Френското дружество изгражда по българските земи седем фара на два етапа. През първия етап (1856-1866) са построени фаровете на Шабла, Калиакра, Галата и „червеният фенер“ на Варненския нос, а през втория етап (1880-1888) – фаровете на Емине, Св. Анастасия и Св. Иван.

Интересно е, че в последните години събираните от дружеството такси всяка година били около два пъти по-големи от разходите за построяването на всичките седем фара (78 500 златни лева) и осем пъти по-големи, от годишната сума, изразходвана за поддържането им.

След обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. френското дружество е принудено да се оттегли.

От 14 август 1909 г. грижите за фаровете по Българското Черноморие се поемат от българската държава.Тя вече е построила пристанищните фарове в Бургас и Варна, а сега и останалите фарове преминават под управлението на пристанищните власти.

През 1910-1914 г. са построени нови фарове на Галата и островите Св. Иван и Св. Анастасия, в 1928 г. се съставя програма и през 30-те години на практика са модернизирани всичките фарове по Българското Черноморие. Румънските власти също модернизират фаровете на Шабла и Калиакра, които по това време са на тяхна територия.

След Втората световна война към техническия отдел на дирекция „Водни съобщения“ се създава Морска хидрографна служба, която поема грижата за българските фарове на Черно море. През 1949 г. тя преминава към Министерството на народната отбрана под името Хидрографна служба и стопанисва главните фарове, а входните остават под закрилата на пристанищните власти. По-късно за тях се грижи Управлението за поддържане на морските канали и акваторията на пристанищата, а през последните години – Морската администрация.

Днешното разположение на светилата като средство за навигационно ограждане на Българското Черноморие се оформя в основни линии през 50-те години. По-късно усилията са насочени към модернизиране на някои фарове и поставяне на нови светещи навигационни знаци.