„Живей и се учи.“

През 21 век физическата наука влиза във все по-голям конфликт с практиката, тъй като основните модели, използвани във физиката, само приблизително описват разглежданите процеси и много от тях нямат обяснение (време, гравитация и др.). Във всички теоретични модели има общи нерешени проблеми.

Отбелязваме два основни нерешени проблема на съвременното моделно описание на физическите явления:
– в модела всички обекти се разглеждат като точкови обекти, но в действителност имат размери, които влияят на получения резултат, но не се вземат предвид при симулацията;
– използваната в момента система от мерни единици се основава на три основни параметъра, предложени от Гаус: дължина, време, маса. Гаус „раздели“ картите на ортогонални координатни оси и изключи възможността за тяхното сравнение, въпреки че проекциите описват различни параметри на един обект.
Корените на тези противоречия се крият в противоречията на основните нематериални науки: философия (епистемология) и математика, които са отразени в числовата система.
Епистемологията или науката на науките описва всичко, но не доказва нищо.
Математиката, като наука за бройната система, не описва нищо, но доказва всичко.
Ще разгледаме тяхното взаимно влияние един върху друг.

Епистемологията е изправена пред задачата да намери принципи за получаване на абсолютно надеждни знания, които да бъдат отправна точка и в същото време крайната основа на цялата съвкупност от знания, позволявайки те да бъдат оценени според степента на тяхната надеждност и истината. Основният от тях е принципът на сдвояването, който се изразява в два закона, които определят условието за съществуването на материалния свят: в закона за единството на частта и цялото и в закона за единството и борбата на противоположностите.
Законът за единството на частта и цялото има два аспекта: частта може да се разглежда само като цяло; частта и цялото се характеризират с едни и същи параметри и следователно трябва да имат еднакви показатели.
Законът за единството и борбата на противоположностите осигурява условие за непрекъснато движение и развитие, но е необходимо да се вземе предвид борбата на противоположните свойства в едното и тяхното единство със свойствата в противоположностите. Тази идиоматична комбинация дава решение на повечето от противоречията в природата.

Математиката се намира на друго ниво на познанието. Геометрията е дял от физиката в математиката, установяващ правилата за моделно преобразуване на обекти в изображения и техните показатели. Правилата за изграждане на изображения са изложени в постулатите на Евклид, те са потвърдили своята валидност чрез изграждане на модели в различни области на науката. Но в същото време се нарушава вторият аспект от правилата за конструиране на изображения – тяхната метрика.
Първо, правилата, създадени от геометрични конструкции, са валидни САМО на равнина и използването им за описание на пространствени обекти е валидно само когато се доказва, че те са на равнина.

В същото време, използвайки своята геометрия, те нарушават закона за единството на частта и цялото. Така че основните понятия за изграждане на модел – точка, права линия и равнина са част от цялото понятие – равнина. Основните понятия – точка и права линия – трябва да се характеризират с два параметъра (дължина и ширина), както и тяхното цяло – равнина, а използването им за конструиране и описание на други елементи (например вектор) осигурява само неговата планарност, без да се осигури пренасянето им в пространството. Следователно векторът е елемент от описанието на посоката само при доказване на местоположението му в равнината, което значително променя физическите представи за него.
В геометрията векторът е насочена отсечка от права линия, която има начална и крайна точка (лат. vector). Неговите параметри се показват в декартовата координатна система като два компонента.
Във физиката, за разлика от математиката, думата вектор без допълнителни пояснения обикновено се разбира не като „някакъв вектор на всяко линейно пространство като цяло“, а преди всичко като вектор, свързан с четириизмерното пространство-време. Концепцията за вектор във физиката съответства на цял клас насочени сегменти, еднакви по дължина и посока, но различни по начало и край, или векторно поле. Обобщавайки позицията на физиката, векторът е умствено символично представяне на физически процеси в обект, свързани с неговото транслационно и ротационно движение, протичащи във времето и пространството, което позволява формализиране на процеса на неговото описание чрез математически зависимости.

Сравняването на векторите и всички действия върху тях обаче трябва да се извършва само на равнина, следователно проективно показване на обект чрез векторни лъчи се получава в перспективно изобразяване на равнина. Но когато се измерват в различни показатели на ортогонални координатни оси, те не могат да бъдат сравнени. Тази разлика между математиката и физиката нарушава единството на правилата за изграждане на изображения на обекти.
Следователно математиката, доказвайки „правилността“ на резултата, получен от физиката, не носи отговорност за правилността на този резултат.
По този начин противоречията, присъщи на геометрията в правилата за конструиране и описание на модели, свързани с метричното несъответствие на основните елементи на моделното построяване и невъзможността за тяхното съпоставяне, са една от несигурностите при описанието им, както в пространството, така и във времето.

Елиминирането на тази неопределеност е предпоставка за осигуряване на достоверността на измерванията на физическите параметри по координатните оси, които също трябва да се извършват чрез сравнителния метод, който единствен може да гарантира тяхната надеждност.