„Мечът на властта е дълъг.“

Движещият мотив на семейство Рокфелер и техните съюзници се корени в намерението да бъде съставено единно световно правителство, което да обедини под един покрив както господстващия свръх капитализъм, така и комунизма, тоест всичко да бъде под тяхна власт. Дали е някакъв заговор ли? Да, за това говорим. Подобен план съществува и е с международни измерения, развиван в продължение на много поколения и неописуемо зловреден в своите цели. Американският конгресмен Лари Патън Мак’Доналд през 1976 г., загинал през 1983 г. при падането на пътническия „Джъмбо Джет“ на Южно корейските авиолинии, свален уж от Съветския съюз.

Понятието Нов световен ред е название на политическата идея да бъдат създадени нови управленски механизми за всички жители на Земята и всички хора да бъдат поставени под „общ знаменател“ без суверенни държави и граници, единно управление и единна валута, които обещават вечен мир.

Тук проблематичен е преди всичко отговорът на въпроса кой ще има правото да назначава това световно правителство и да определя правилата, които ще станат валидни за всички? Те биха уеднаквили статуса на всички хора без оглед на тяхната религия, традиции, култура, език и произход, една система, която поразително напомня за комунизма. Без всякакво съмнение той също имаше своите наченки на интересни идеи, но в крайна сметка се провали заради обстоятелството, че човешкият порив към свобода и индивидуалност може да бъде прекъснат за по-дълъг период от време само чрез неимоверно силен натиск и с огромен разход на логистични средства.

Управлението на света е стара мечта на човечеството, до чието осъществяване съвсем близо са били още римляните. Александър Велики и Хитлер също са протягали ръце към своите щастливи звезди, копнеейки за световно господство. Подобни са целите на Чингиз хан и на католическата църква, която е опитвала да покръсти света със своите кръстоносни походи и да го постави под властта си. Само на стъпка от световното владичество е била и продължава да бъде Британската империя, която през 20-те години на миналия век е включвала в границите си една четвърт от земната суша и около една трета от тогавашното население на планетата. Днес в британската общност влизат 48 страни, сред които Канада, Австралия и Нова Зеландия.

Терминът „Нов световен ред“ прозвучава след края на Първата световна война от устата на американския президент Удроу Уилсън по време на неуспешния му опит да структурира и наложи Обществото на народите, първообраза на ООН, като световно правителство. Старите порядки от XIX и началото на новия XX век се били оказали ненадеждни и се опирали на войнолюбието. Уилсън застъпил мнението, че решение на териториалните спорове щяло да бъде просто изваждането на териториите от сферата на интересите и предоставянето на САЩ ролята на глобален водач, но англичаните се обявили против. И така се стигнало до създаването на ООН, която, без да бъде нещо половинчато, в никой случай не е нещо цялостно. Една институция, отчаяно бореща се от момента на появата си за здравомислие и признание.

Понятието „Нов световен ред“ отново добива популярност след 1990 г., когато по повод падането на комунистическите диктатури в Източна Европа тогавашният президент на САЩ Джордж Буш даде израз на мечтата за настъпването на една нова епоха под непосредствено американско ръководство. Той неуморно го експлоатираше в своите многобройни и безкрайно дълги речи до пълното му изхабяване. Най-известната от тях Буш държа на 11 септември 1990 година пред Конгреса по повод предстоящото навлизане на американски войски в Ирак:

„Бяха положени основите на нов тип междудържавно партньорство и днес ние се намираме в една изключителна и без досегашен аналог точка от пътя. Независимо от утежняващите обстоятелства, кризата в Персийския залив разкрива пред нас рядката възможност за един развой на нещата, който да ни изведе до ера на единение. От този труден момент би могло да произтече осъществяването на нашата цел за Нов световен ред!“

През последните години Ангела Меркел, Барак Обама и голям брой други политици непрекъснато повтарят в речите си заклинанието за новия ред и не показват никакви признаци на умора в опитите си да накарат огромната маса хора постепенно да свикне с мисълта за един друг, променен свят.

Междувременно в планетарен мащаб има стотици хиляди, а може би дори милиони противници на въпросния Нов световен ред, хора, които посвещават значителна част от живота си на борбата срещу тази система, защото виждат приближаващото се към човечеството голямо зло. Част от техните нагласи и по-дълбоки лични мотиви са доста различни. Някои от тях биват причислявани към десния политически спектър. В Съединените щати това са предимно личности, които се страхуват, че гражданските им права могат да бъдат орязани, например правото да притежават и да носят оръжие.

В лявата страна на политическата сцена се намират граждани, които се борят за демокрацията и за своето право на свобода на словото, като наред с това са убедени в осезаемото увеличение броя на проявите на социална несправедливост.

Все повече обаче стават хората, стоящи по средата,тоест политически неутралните, които май са стигнали до прозрението, че ние на Запад през последните десет години сме еволюирали до тотални надзирателски функции на своите държави и сме загубили голяма част от свободата. Има също и религиозни фанатици и спиритуалисти, които предричаха, че края на света щял да бъде през 2012 г., за наша утеха без да се променя преди това.

„Сценарият на страха“ на тези официални противници на Новия световен ред изглежда по следния начин:

• На един малоброен елит се удава да наложи Световно правителство (уж подчинено на ООН) и да прекрати правомощията на всички други правителства.
• Суверенните държави, националното законодателство, националните валути и всички налични пари се премахват.
• Свободните избори, свободата на словото, свободата на печата и свободата на личността се отменят напълно.
• Право на живот ще има само онзи, който принася полза на колектива на общността и се подчинява на Диктата на Елита, тоест на задължителния „Международен договор“. Кой и доколко е полезен се определя от глобалната администрация.
• Средната класа и ненужно хранените безполезни индивиди се ликвидират. Това може да се разбира в смисъл, че населението на света ще бъде сведено до 1/3.
• Който има разрешение да живее, но не произхожда от Елита, му служи като роб. Под кожата му се имплантира чип, с помощта на който местоположението на индивида подлежи на определяне по всяко време. Чипът съдържа цялата необходима информация за роба и се използва при заплащане и отчитане на натоварването му.
• Който проявява неподчинение може съвсем лесно да бъде „респектиран“ като авоарите му по сметка в чипа се нулират или с изпращането на специални импулси бъде „разболян“ или инквизиран. Ако това е недостатъчно, чипът просто се изключва и следва елиминиране.

Мислите, че това звучи абсурдно ли? Че подобно нещо никога не би било възможно? Че е лудост? Че в такъв случай тези хора до един са умопобъркани и фанатици? Да, отначало също всеки би си помислил така.

Но може би все пак до съзнанието Ви е достигнало нещо, което е оставало скрито за болшинството хора до момента? Още в своя прочут роман „1984 година“ (романът излиза през 1948 г.) Джордж Оруел пише с големи подробности за това, което противниците на Новия световен ред забелязват в окръжаващия ги свят.

Първата част на „1984-та“ описва ежедневния живот в една държава с абсолютен надзор върху поведението на гражданите. Уинстън Смит работи в Лондон в „Министерството на истината“, тоест в Министерството на пропагандата, което отговаря за това, лишените от собствена воля роби на тоталитарното общество да бъдат държани в покорство, без да губят търпение. Уинстън е тревожно нерешителен, самотен, едвам успява да свърже двата края и го измъчва постоянен страх, понеже всяка негова крачка се следи от камери и няма право на грешка. Работата му се състои в това да манипулира събитията така, както ги представя режимът. За целта той трябва да изтрива от Системата неудобните информации и допълнителните подробности и да ги подменя с други. Като него живеят всички известни му членове на Външната партия в Океания, една от трите „свръх държави“. Останалите две са Евразия и Източна Азия. В действителност за тяхното съществуване няма доказателства, а, както допуска Уинстън, те вероятно са измислени от Партията, за да оправдае непрекъснатото състояние на война. Той се пита дори дали нагъсто сипещите се върху Океания ракети не се изстрелват от самата Партия.

Тайно не вярва на Партията, но не може да говори за това с никого. Не се осмелява да погледне някого в очите, тъй като даже мисловните престъпления се наказват сурово. Всяка нервна конвулсия на пръста, всеки неуместно насочен поглед могат да доведат до арест и смърт.

Силният интерес на Уинстън към Миналото непрекъснато го тласка към окаяно мизерния квартал на пролетариите. Собственикът на един магазин, мистър Карингтън, му показва стъклена сфера, в която е затворено късче минало. Уинстън е омагьосан. Той купува сферата, а Карингтън накрая го завежда в една мебелирана стая, където няма камери за наблюдение. Уинстън е изненадан до степен загуба на самоконтрол и спонтанното му желание е да наеме стаята, но самата мисъл за това вече е престъпление.

Утопия ли е това? Нима е възможно? Какво общо има с нас?

Какво е смущаващото в романа „1984 година“ и в Новия световен ред и в какво се състои връзката между тях, ще видим на следващите публикации.