„За цената на парите питай бедняка.“

Клокочи в горски ручей вода. Човек приклекнал до ручея, напил се с вода. Водата в ручея нещо струва ли? Не! Тя е безплатна.

Върви човек по улиците на града. Жега, пие му се! Но наоколо асфалт, а ручеи няма. Стои будка, а в нея вода в бутилки. Тя струва пари.

По старите хора могат да си спомнят времето, когато в градовете имаше чешми с вода. И жителите на домовете, където нямаше водопровод, ходеха с ведра до тези чешми за вода. Тогава всеки, който искаше да пие, можеше да отиде на такава чешма и безплатно да се напие с вода.

Какво се получава? Цената на водата се появява тогава, когато човек не може да се напие с нея от ручея или чешмата. По научному това се нарича „дефицит“. Дефицит (лат. deficit „не достига“) – това е:

1. Недостиг на нещо.

2. Стока, която я няма в достатъчно количество.

3. Превишаване на разходите над доходите.

Друг пример. По-рано в столоцата, а и в другите градове, колата можеше да се паркира там, където ти се иска. И не трябваше да се плаща за паркирането. Колите бяха малко, а места много. Но ето, че колите станаха много и места за паркиране не стигат. Появи се „дефицит“ на местата за паркиране. И веднага се появиха платени стоянки. Но ако градските власти организираха пътното движение и стоянките за автомобили така, че дефицит да няма в нищо, тогава нямаше да има и платени паркоместа. Както нямаше да има и планираните днес платени автопътища. Тук разговора вече трябва да се води за качеството на управление и концепцията на управление.

Подобни примери може да се дават множество. От тях следва очевиден извод: Цената на „нещо“ се появява тогава, когато това „нещо“ не стига в обществото. Във връзка с това можем да си спомним познатата фраза на един от персонажите на вече покойния „смехач“ Аркадий Райкин в сценка за дефицита: „Нека у нас в търговията винаги всичко да има! Но нека винаги нищо да не стига!“ („Дефицит се нарича“)“.

Може да си спомните фантастичната повест на Беляев „Продавача на въздух“, злия герой в която бе разработил и осъществил на практика втечняване на въздуха на планетата Земя и бе организирал търговия с този въздух. А в Япония в обгазените с бензин райони на Токио едно време са търгували с чист въздух в балони – това не е фантастика.

И растежа на цената на нещо става тогава, когато се увеличава дефицита на това „нещо“.

И така, правим първи извод: Цената на нещо се появява тогава, когато това „нещо“ човек не може да го вземе просто така.

Продължаваме нататък. Стои ела в гората. Тя струва ли нещо? Не! Нея я е отгледала майката – Земя, Слънцето красиво, дъждовните ласки. Приближават се към елата двама мъже. Единия казва: “Давай да отрежем елата, да я продадем за 10 лева“. Другия казва: „Ти какво, глупав ли си? Нея може да я продадем за 100 лева.“ В какво е тук същността? В това, че установяването на цените – това е произвол! Произвол, за който ние вече говорихме по-рано. Известно е, че произвола бива нравствен и безнравствен.

Трябва да се разбере нещо елементарно, че всички природни обекти не притежават стойност (цена). Дърветата, газта, нефта, въглищата, златото, минералната вода от изворите и т.н. – всичко това не е създадено от човека. Това е създадено от природата, от Бог, ако искате. И всичко това принадлежи на всички хора. Земята и хората на нея – всичко това е Божие, всичко това принадлежи на Бога. Да се утвърждава обратното – това е сатанизъм. Даже когато сега в наше време става дума за покупко – продаба на: – земя (обработваема, под застрояване и т.н.); – нейните недра (находища и мини); – нейната вода (водоеми, брегове на реки, и т.н.), то всички трябва да разбират, че се продава социалната категория – правото на ползване на земята, недрата, водите, а не самата земя, недра и води.

А право – това е информационен продукт на обществото (закони писани и неписани). Тоест правото (закони) – това е продукт на концепция на управление. Читателите вече знаят, че съществуват само две концепции: справедлива и несправедлива, знаят и за 6-те приоритета на управление. И запознавайки се с това, що е „собственост“, кой и как я управлява, читателите могат да разберат „процеса на изменение на правото на ползване“. Тоест как може на „законно“ основание да се направи „беше ваше, стана наше“.

А „цената на продукта“ – това е категория, породена от обществото в самото себе си, а не вкарвана от природата. Хората по своя произвол са започнали да си назначават цени на „нещо“. И не редовите обикновени хора, а тези, които управляват обществото.

Мнозина знаят или са чували за „трудовата теория на стойността“ на К. Маркс. Тя твърди, че „цената на стоката“ се определя от „количеството труд“. А „количеството труд“ се измерва от „продължителността на труда“ (обществено-необходимо работно време). Но какво е това – Маркс не дава отговор. Помните ли, как до перестройката основната маса сътрудници на доста много НИИ и КБ отседяваше на работа по 8 часа и нищо не правеше, получавайки по 120 лева на месец. Или сега, след перестройката, чистачката в банка получава 1500 лева (а и повече), а доячката във фермата в глухо село 500 лева на месец, в най-добрия случай 2 пъти повече.

Критически проанализирайки учението на К. Маркс за определението на цените на стоките ние отново стигнахме до произвол. И действително, как да се определят цените на ризите, ботушите, картофите, наемите, пътуването с влак, обяд в ресторант, нощувка в хотел и т.н.? Наоколо тържествува безнравствения произвол на безнравствената концепция за управление на обществото, който „по научному“ се нарича „пазар“! Скъпата риза, която са изтъкали, шили, която може да се носи година, а и повече, струва 100–200 лева, а ползването на спално бельо във влака за една нощ струва 70. Къде е съразмерността? Къде е „конкуренцията“?

Сега вече даже „най-демократизаторските“ вестници се възмущават „Тук не е като в Лондон“ от „пазарните порядки“ от лъжите на демократизаторите у нас. Погледнете как с възмущение медиите, деклариращи „западните ценности“, „пазара“, „конкуренцията“ и т.н. оповестяват демократизаторски хитринки. „В съвременната българска търговия цените се определят изключително от произвола на продавача и наивността на купувача … Ценообразуването в България е такова, че купувача си се възмущава: „Дявол знае какво е това! Дерат от трудещите се три пъти по-скъпо!“ А продавачите търсят глупаци“.

А така! Та нали вие, „господа“ демократизатори, се борихте за „свобода“, „пазар“, „конкуренция“ и т.н.! Защо сега се възмущавате от това, което сами направихте?

И цените на всичко непрестанно растат! И на нас ни говорят, че този растеж бил неизбежен и закономерен! Но имаше време когато и цените се снижаваха. Кога беше това? Това беше при лошия социализъм! Защо това беше възможно?

Цялата работа отново опира до произвола, в концепцията за управление на обществото. Тогава се реализираше нравствената справедлива концепция – когато всичко се правеше за благото на всички трудещи се хора! След отстранението на това време всичко започна да се прави за благото на „елита“. Ето я и цялата „хитрост“, ето я и цялата „тайна“.

„Какво да се прави?“ – ще попита читателя. „Как сега да установим справедливост в цените?“ Много просто.

Сега всички стоки и услуги се правят на „електрическа енергия“. Затова стойността на всеки товар трябва да започне да се пресмята от загубената за неговото производство електроенергия. Пробвайте да съпоставите по помежду им стойността на един хляб, стойността на една тухла, стойността на една алуминиева лъжица и т.н.. Вие ще стигнете до извода, че това може да се направи при определяне на количеството електроенергия, изхабена за добива или изразходването на суровини за тяхното производство. Естествено с пресмятане на енергоносителите: газ, нефт, бензин, въглища.

Това е необходимо да се направи затова, че след загубата от златото на функцията си на инварианта, такъв стоково-инвариант днес фактически става кВт/час електроенергия или тон условно топливо. Подчертаваме „фактически“, тъй като това е така, независимо дали се признава от законите или не. Остана тази действителност да се закрепи юридически. А от това следва, че цените на всяка стока, на всяка услуга трябва да са пронормировани в кВт/часа електроенергия.

Но и това не е всичко. Тъй като пресмятането на цената на която и да е вещ започва от изразходваната за нейното изготвяне електроенергия, тоест „количеството електроенергия“ се явява тази „печка, по която трябва да се танцува“, то на всеки трябва да е понятно, че за да се направи цената на електроенергията постоянна, това може да се постигне за да не се повишават и останалите цени. Тоест цената на енергоносителите и на самото електричество трябва да се установи неизменчива, за да не скачат и останалите цени.

Замислете се, какво физическо и духовно отпадане съществува сега. Началника на ВЕЦ или някаква трансформаторна подстанция говори, че защото хляба „поскъпнал“ (или медната тел), то той трябвало да увеличи заплатата на своите енергетици „за прехрана“ (или разходи за медна тел за ремонт). А увеличението на разходите за заплата (за ремонт) той може да обезпечи за сметка на увеличението цената на електричеството. Той повишава нейната цена.

На хлебозавода и на собственика на медния рудник им се налага да увеличат разходите за електроенергия. Те компенсират тези разходи с повишение цените на хляба и медта. Кръга се затвори… И всичката тази глупост е наречена „пазар“! И тази глупост я обосновава „икономическата наука“! Глупост ли е? Да. Но от тази „глупост“ шмекерите също правят пари за себе си. Ако електроенергията или залежите на нефт принадлежат на частника, то той е плюл на всички останали! Него го интересува неговата лична печалба. Оттук следва, че всички природни ресурси трябва да бъдат държавна собственост. И държавата трябва да управлява цялото стопанство на страната. А може да се управлява само по две концепции.

Ето направете си извод, уважаеми читатели, по каква концепция върви сега управлението на страната. И може ли нещо да се измени, без да се смени тази безнравствена концепция? Именно затова нито един частен проблем в страната няма да се реши, докато ние не сменим западната несправедлива концепция за разруха на Родината ни със своята собствена справедлива концепция за управление.

И тогава при друго, качествено различно управление, насочено към удовлетворението на нормалните потребности на всички хора на труда, може и цените да се снижават, а заплатите и пенсиите да се повишават.