„Който не знае да се преструва, не знае да управлява.“

Съчувствие. Това е способността да бъдем емоционално трогнати от чуждата болка. Отиваме на кино, гледаме тъжен филм и плачем над пакетчето с пуканки. Всъщност в мозъка ни има специални неврони, наречени огледални, които ни позволяват да чувстваме емоции, когато виждаме някой друг да преживява.

Същите неврони, които реагират на изпитвано от самите нас отвращение, страх, гняв или радост, могат да откликнат и когато виждаме тези емоции у други хора. Някои учени смятат, че това стои в основата на съчувствието и емпатията (способността да разбираме другите). Тези способности се зараждат още в ранното детство: когато едно бебе се разплаче в яслата, другите често го последват.

Степента в която сме склонни да си позволим да бъдем емоционално трогнати може да бъде от решаващо значение за начина, по който разбираме нещата. Трябва да престанем да си мислим, че имаме пълна власт над съзнанието си, след като историята не веднъж ни се е показвала, че не е така. Властта над съзнанието е илюзия: в група ние сме в състояние да извършим всякакви чудовищни неща. Именно това разбиране е крачка към състраданието.

Стремежът към власт. Какво да кажем за развиването на съчувствие към себе си и собствения си дистрес? По какъв начин то се отличава от самосъжалението?

Само състраданието означава, че ни трогват болезнени неща, които преживяваме и сме емоционално открити към своето страдание. Самосъжалението няма нищо общо със състраданието, доколкото то включва елементи на презрение и прекалено идентифициране с представата за себе си като за жертва, както и чувство за гневна несправедливост. То ни кара да си мислим за „горкия Аз“, да плачем и да се оплакваме от „неправдите“.

Това не е равно на съчувствие към собствения дистрес. Да изпитваме съчувствие означава да бъдем искрено трогнати от кошмара на депресията или от ужаса, който сме изпитвали като деца, когато майка ни е заплашвала, че ще ни изостави, или когато пияния ни баща ни е бил, или когато хулиганите в училище са ни тормозили, или от вечното чувство, че не сме на място.

Това не означава постоянно и безрезултатно да мислите колко лошо е положението, а да се стремите към състрадателно разбиране за своята болка. Добре би било да помислим върху факта, че вече сме преживели всичко това и че понякога имаме повече смелост и издържливост, отколкото ни се струва.

Понякога хората казват, че с „разума“ си колко труден е бил животът им: било в детството, било по време на развода или на борбата да отглеждаме децата си като самотен родител, но същевременно никога не са изпитвали голямо съчувствие, нито благосклонност към себе си, че са преживели всичко това.

Толкова време са се старали да се „държат“ и да продължават напред, че не са имали шанса да преработят преживяванията и болката си. Този подход в определен смисъл може да бъде истински състрадателен, когато именно той ни е необходим – в даден момент, при наличие на определени възможности и ресурси. Но в такива моменти е от изключителна полза, ако някой ви предложи сигурна среда, добронамереност и подкрепа.

Затова сме хора: да си помагаме и да се разбираме един друг. Никое друго животно няма тези способности. Съчувствието към себе си е способността да разбираме собствената си болка, без да я омаловажаваме, отричаме или да се разграничаваме от нея и когато имаме възможност да поработим върху нея и да я споделим с другите.

Със съчувствието към себе си започва процесът на осъзнаване на болката, свързана с лошите спомени, трудните преживявания, първичните страхове и истинското трогване от тях. Повечето хора се изправят срещу житейските трагедии по различен начин, но така или иначе, по най-добрия начин на който са способни. Понякога просто свеждаме глави и продължаваме напред.

Важно е обаче да разбираме какво можем да изгубим, ако блокираме някоя от емоционалните си системи. Трябва да се добави, че изследванията все по-детайлно показват как хората, които са имали трудно минало и са потискали емоциите си и които продължават по някакъв начин да избягват интимните си чувства, са потенциално опасни за всички нас, особено ако се сдобият с власт. А точно този тип хора понякога се стремят към властта, за да компенсират емоционалната си изолация.

За пример ще цитираме признанието на нашият бивш министър-председател Бойко Борисов пред vsekiden.com. „Бойко Борисов разкри, че е имал изключително бедно детство. Той твърди, че се е нагладувал като малък и призна, че е имал изключително тежко детство. Министър-председателят на страната разкри, че не само като малък, ами до 30-та си година е живял доста бедно като на семейството му се е налагало да гледа прасета и кокошки, за да се препитават. Освен това са имали и нива, засята с царевица, като основната им храна била картофи и пържени яйца. Заради което майка му дори го наричала „картофено момче“, призна самият той. И допълни, че е ядял агнешко само за Гергьовден, така че смята, че се е нагладувал повече от достатъчно.“