„Господарите с правдата не се познават.“

След откриването на Америка от Колумб през 1492 г. на испанците били необходими около петдесет години, за да издирят и заграбят основните богатства на местните индианци. През 1521 г. те оплячкосали великата столица на ацтеките Теночтитлан; почти веднага след това прегазили Централна Америка и завладели земите на племето чибча в днешна Колумбия — автентичното Ел Дорадо; след 1530 г. нахлули в империята на инките. Почти цялата плячка в злато и сребро испанците претопявали още на място и изпращали във вид на кюлчета в метрополията; известна част от по-необичайните предмети — като огромния слънчев диск от масивно злато и някои от златните и сребърните цветя от градината на императора на инките — били представени на испанския крал в оригиналния им вид като нагледна илюстрация за културното равнище на покорената цивилизация.

До наши дни е оцеляло едно любопитно описание на индианското злато и сребро. Негов автор е немският художник Албрехт Дюрер, който, след като посетил изложба на пленени американски съкровища в Брюксел, написал следното:

„Видях нещата, донесени на краля от далечната страна на златото — едно златно слънце, цели шест стъпки в диаметър, и една сребърна луна със същата големина… През целия си живот не бях виждал нещо, от което сърцето ми да се облее в такава радост, защото сред тези предмети аз видях най-прекрасни произведения на изкуството, и се удивих от сърце на изкусното умение на мъже от далечни земи.“

Скоро след закриването на изложбата властите нареждали всички златни и сребърни произведения да се претопят на монети.

След половин век на неспирно плячкосване на испанците вече не им останали обекти за грабеж. Нужни им били нови богатства, ето защо се насочили към естествените източници на злато и сребро — мините. В Мексико и Перу били открити залежи на сребро, несравнимо по-големи от известните до момента в Бохемия и на други места в Европа. Испанците незабавно се заели да ги разработват, като само благодарение на сребърните мини в Мексико и Андите не след дълго Испания се превърнала в най-богатата държава в света. За това внезапно богатство обаче испанското общество и култура заплатили твърде висока цена.

Главните центрове с най-големи сребърни залежи в Америка се намирали в Закатекас, Нова Испания (Мексико), и в Потоси, Горно Перу (днешна Боливия). В течение на няколко века двете испански колонии се състезавали по добив на сребро, който зависел от разкриването на нови и нови находища и все по-усъвършенствани технологии за извличане на метала. Независимо от променливия добив Америка си оставала най-големият източник на сребро в света през цялата епоха на испанското владичество.

Още през 1536 г., само петнадесет години след нашествието на Кортес, испанската държава основала в Мексико монетен двор, който да сече пари на място от неизчерпаемите залежи на сребро. Колониалните власти поискали от метрополията разрешителни за издаване на пари и на други места в Америка; с кралски декрети били създадени още две монетни работилници — в Лима (1568) и в Потоси (1574).

По това време двете Америки били изцяло собственост на Испания, с изключение на най-източните земи на Южна Америка, които станали португалска територия под името Бразилия. Разпределението на земите между испанския и португалския монарх се основавало на папска вула и било скрепено с Договора от Тордесиляс, подписан на 7 юни 1494 г. Като представител на Бога папата можел да разпределя земя както намери за уместно, но освен по Божията воля двете европейски сили си поделили новите земи и по правото на първооткривателя. В териториалните си претенции към Новия свят Испания и Португалия се основавали на волята на Бога и подкрепата на папата; по този начин те изобщо не сметнали за нужно да подписват договори със заварените племена, както щели да сторят по-късно англичаните и други европейски сили, за да легитимират присъствието и властта си в своите колонии.

По законите на Кастилия, наложени от Алфонсо Х и Ал-фонсо XI, монархът можел да подарява земи на отделни индивиди, които след това имали право да търгуват с тях. Независимо кой притежавал земята на повърхността обаче, земните недра и всички богатства в тях оставали за вечни времена собственост на короната. В допълнение към това короната имала право на 50% комисиона върху всички богатства, открити в индианските гробници, пирамиди и храмове.

Голяма част от мините били и без това собственост на монарха, но срещу определена такса можели да се наемат, взимат под аренда или дори купуват от еднолични или групови собственици, които да разработват залежите. Дори и след продажбата им обаче короната продължавала да изисква определена комисиона от тяхната дейност, наречена quinto real — кралската една пета, или 20% от добитото сребро и други полезни изкопаеми; през следващите десетилетия изискуемият процент намалял. Макар по силата на въпросния quinto real 80% от среброто все пак да оставало във владение на собствениците на мината, държавата въвела различни рестриктивни разпоредби, с които сложила ръка на голяма част от остатъка.

Така например миньорите били задължени да купуват от държавата всичкия живак и други химически вещества, нужни при извличане на метала. Държавата упражнявала също така монополни позиции в търговията със сол, тютюн, барут и други материали.

Короната извличала допълнителни печалби от добива на сребро и посредством доставките на техника и инвентар от Испания. Тези доставки били държавен монопол, като колонистите били принудени да заплащат за тях безбожни цени; разбира се, те се доставяли с държавни кораби и под държавна охрана, което добавяло още към цената. При всяка продажба или дарение в Испания се налагала държавна такса, наречена alcabala, която постепенно се увеличила от 2% на 6% от стойността. Тази такса се събирала при всяка смяна на собствеността върху дадена стока — независимо дали чрез продажба, замяна (бартер) или просто като подарък; от нея било освободено единствено духовенството. След 1572 г. alcabala-та била въведена и във всички испански територии в цяла Америка. В допълнение към останалите испански данъци населението на колониите било задължено да плаща и импортен данък от 7,5% върху всички стоки, внасяни от Европа.

Испанската държава събирала още един налог — така наречения diezmo, или десятък в полза на църквата, като властите си приспадали част от него като бирническа такса. Въпросният десятък не се отнасял пряко към добива от мините, но засягал селскостопанската продукция, включително тази, която отивала за изхранване на миньорите. От своя страна индианците, независимо дали работели в мините, или не, плащали допълнителен данък в сребърни монети.

Така поне 20% — а според някои изчисления 40% — от среброто, извозвано от Америка в Испания, отивало директно в хазната. Останалата част пълнела джобовете на всевъзможни правителствени чиновници и аристократични фамилии, които притежавали дялове в мините.

За да не спира този приток на сребро, испанските власти напълно реорганизирали обществения живот на местните племена и народи. При пристигането си в Мексико и Перу испанците заварили голямо разнообразие от аграрни общности, които отглеждали различни селскостопански култури и плащали натурални налози на местните вождове и на централния владетел. Скоро всички тези самостоятелни народи били реорганизирани около една-единствена дейност — добиването на злато и сребро. Земеделието имало значение за колониалните власти само доколкото произвеждало храна за работещите в мините, които не можели да спрат работа, за да обработват свои собствени ниви. Животновъдството пък осигурявало нужния брой коне, мулета и волове за пренасяне на инвентар и суровина до и от мините, както и крави за мляко и месо. Пътищата били важни единствено за превоза на работници и оборудване до мините и извозване на готовата продукция до пристанищата, където се натоварвала на кораби за Европа.

До пристигането на европейците цялата производствена дейност на американските индианци била съсредоточена в рамките на семейството; под испанското владичество обаче основна икономическа единица станала хасиендата, която осигурявала работна ръка, храна и впрегатни животни за мините. Самото име хасиенда произлиза от испанското hacer, или произвеждам. Наистина хасиендата произвеждала всичко необходимо. Селяните, придадени към нея, отглеждали зърно, зеленчуци и животни за храна на миньорите; те произвеждали коне, мулета, волове и каруци за нуждите на транспорта. От кожите на животните се правели седла, хамути, камшици, въжета, работни престилки и всякакъв друг минен инвентар. От стъблата на дърветата в земите на хасиендата се правели подпорни колони за галериите, а останалите им части се преработвали в дървени въглища и катран за отопление и осветление. В хасиендите се изработвали и чувалите за извозване на среброто до пристанищата; оттам се снабдявали с храна и дървен материал корабите за обратния път през океана, натоварени със сребърни кюлчета.