„Няма опасност там, където не се плашат от нея.“

„На силата със сила“. Вашингтон е малък град, управляван от хора, които вярват, че живеят в центъра на Вселената. Техният град в града е Джорджтаун, територия от една квадратна миля калдъръмени улици, нагъсто засадени с магнолии. В сърцето му, на улица 3327-P, се възправя хубава четириетажна къща, построена през 1820 г., с английска градина отзад и официална трапезария с високи прозорци. Франк и Поли Уизнър я превръщат в свой дом. В неделните вечери на 1947 г. сградата става средище на изграждащия се елит на американските служби за национална сигурност. Външната политика на Съединените щати се оформя на трапезата на господин и госпожа Уизнър.

Те слагат началото на една джорджтаунска традиция: неделната вечеря от тип „каквото Бог дал.“ Главното блюдо са напитките, като всички участници във вечерите са приключили участието си във Втората световна война на гребена на алкохолната вълна. За най-големия син на Уизнърови, съименник на Франк, който с течение на времето израства до върховете на американската дипломация, неделните вечери са „извънредно важни събития.

Това не бяха просто банални светски вечеринки. Те осигуряваха на правителството енергията да мисли, да се бори, да работи, да разменя мнения, да взема решения и да стига до консенсус“. След ядене, по британския обичай, дамите се оттеглят, господата остават и дръзките идеи и опиянените приказки се носят до късно през нощта. Всяка вечер сред гостите може да се намерят близкият приятел на Уизнър Дейвид Брус, ветеран от ССО, който е на път да стане американски посланик в Париж; Чип Болън, юридически съветник на държавния секретар и бъдещ посланик в Москва; държавният подсекретар Робърт Лъвет и бъдещият държавен секретар Дийн Ачесън; станалият наскоро изтъкнат специалист по Кремъл Джордж Кенан. Тези мъже вярват, че е в тяхна власт да променят хода на събитията, а големият им дебат е как да спрат съветското завземане на Европа.

По това време Сталин консолидира своя контрол над Балканите. Левите партизани се сражават с монархията, подкрепяна от дясното крило, в планините на Гърция. Гладни бунтове избухват в Италия и Франция, където комунистическите политици призовават към общи стачки. Британските войници и шпиони се оттеглят от постовете си из целия свят, изоставяйки широки сектори от картата открити за комунистите.

Слънцето над Британската империя вече залязва — Министерството на финансите не може да я поддържа. Съединените щати ще водят свободния свят сами. Уизнър и гостите му слушат внимателно Кенан. Попили са „дългата телеграма“ от Москва и гледат като него на съветската заплаха. Това се отнася и за секретаря на флота Джеймс Форестол, който скоро ще бъде първият министър на отбраната — момче чудо от Уолстрийт, виждащо в комунизма фанатична вяра, срещу която трябва да се бориш с още по-дълбоко убеждение. Форестол е станал политически покровител на Кенан, настанил го е в генералско жилище в Националния военен колеж и е направил работата му задължително четиво за хиляди офицери. Директорът на разузнаването Вандерберг заедно с Кенан блъска главата си над проблема как да се шпионира работата на Москва в областта на атомните оръжия.

Новият държавен секретар Джордж С. Маршал, началник-щаб на американската армия по време на Втората световна война, решава, че нацията трябва да промени външната си политика, и през пролетта поставя Кенан начело на новия Щаб за планиране на политиката на Държавния департамент. Кенан съставя боен план за току-що получилата името си Студена война. В течение на шест месеца идеите на този малко познат дипломат създават три сили, които ще формират света: Доктрината Труман — политическо предупреждение към Москва да спре с подривните действия срещу чуждите нации; Планът Маршал — твърдина на американското влияние срещу комунизма; и тайната служба — Централното разузнавателно управление.

През февруари 1947 г. британският посланик предупреждава временно изпълняващия длъжността държавен секретар Дийн Ачесън, че военната и икономическа помощ на Англия за Гърция и Турция ще бъде прекратена в срок от шест седмици. Гърците ще се нуждаят от около милиард долара за следващите четири години, за да се борят със заплахата от комунизма. От Москва Уолтър Бидъл Смит изпраща преценката си, че британските войски са единствената сила, която не позволява на Гърция да попадне в съветската орбита.

У дома червената заплаха се надига. За първи път от времето преди Голямата депресия републиканците контролират и двете камари на Конгреса, като се засилва влиянието на мъже като сенатора Джоузеф Маккарти от Уисконсин и конгресмена Ричард Никсън от Калифорния. Популярността на Труман пада; одобрението за него според проучванията на общественото мнение е намаляло с 50 пункта от края на войната. Той е променил мнението си за Сталин и Съветите.

Сега вече е убеден, че те са зло, което вилнее на воля по света. Труман и Ачесън призовават сенатор Артър Ванденберг, републикански председател на Комисията за външни отношения (в този ден вестниците отбелязват, че племенникът на сенатора, Хойт, скоро ще бъде освободен от поста си директор на разузнаването след само осем месеца във властта). Ачесън обяснява, че комунистически плацдарм в Гърция ще заплаши цяла Западна Европа. Съединените щати ще трябва да намерят начин да спасят свободния свят — и Конгресът ще трябва да плати сметката. Сенатор Вандерберг се прокашля и се обръща към Труман. „Господин президент — казва той, — единственият начин въобще да го постигнете, е да държите реч и да стреснете страната.“

На 12 март 1947 г. Труман държи речта, предупреждавайки съвместната сесия на Конгреса, че светът ще се изправи пред катастрофа, докато Съединените щати не започнат да се борят с комунизма извън границите си. Стотици милиони долари трябва да бъдат изпратени да стабилизират Гърция, „заплашена от терористичната дейност на няколко хиляди въоръжени мъже“ — казва президентът. Без американска помощ „безредие може да се разпространи из Близкия изток“, отчаянието на европейските нации да се задълбочи, а мракът да се спусне над свободния свят. Неговото кредо е нещо ново: „Вярвам, че политиката на Съединените щати трябва да е насочена към подкрепа на свободните народи, които се съпротивляват на опити да бъдат подчинени от въоръжени малцинства или външен натиск.“

Всяко нападение, предприето от неприятел на Съединените щати срещу която и да е държава по света, е нападение и срещу тях. Това е Доктрината Труман. Конгресът става на крака за овации към президента. Милиони долари потичат към Гърция — заедно с бойни кораби, войници, стрелково оръжие, амуниции, напалм и шпиони. Скоро Атина става един от най-големите американски разузнавателни постове в света. Решението на Труман да се бори с комунизма вън от страната е първото пряко указание, което американските разузнавачи получават от Белия дом. На тях все още им липсва силен командир.

Генерал Ванденберг брои дните до поемането на командата над току що създадените военновъздушни сили, но в последните си дни като директор на разузнаването той заявява тайно пред неколцина членове на Конгреса, че нацията е изправена пред външни заплахи както никога досега. „Океаните се свиха до такава степен, че днес и Европа, и Азия граничат със Съединените щати, почти както Канада и Мексико“ — казва той по начин, повторен със зловещ нюанс от президента Буш след 11 септември.

Ванденберг твърди, че „по време на Втората световна война трябваше да се доверяваме сляпо и изцяло на превъзхождащата разузнавателна система на британците“, но „Съединените щати не бива никога да искат като смирени молители от което и да е чуждо правителство очите — външното разузнаване, — с които да виждат“.

ЦРУ обаче винаги ще зависи от други служби за проникване в чужди и неразбираеми страни и езици. Ванденберг завършва, като заявява, че поне още пет години ще трябват, за да се изгради професионален кадър от американски шпиони. Поличбата е повторена дума по дума половин век по-късно, през 1997 г., от директора на Управлението Джордж Тенет и изречена пак от него при напускането на поста му през 2004 г. Както се вижда, голямата разузнавателна служба винаги е пет години отвъд хоризонта.

Наследникът на Ванденберг, третият човек, който заема длъжността в рамките на петнадесет месеца, е контраадмирал Роско Хиленкьотер, положил клетва на 1 май 1947 г. Хили, както го наричат всички, е човек, комуто е предложена неподходяща роля. Той излъчва незначителност. Както и предшествениците си, никога не е искал да бъде директор на разузнаването — „и вероятно никога не би трябвало да бъде“, казва една от историите за периода, съставена в Управлението.