„Бабата изгубила солта, старецът виновен. Само глупакът е винаги прав.“

Срамът и вината са свързани, но различни емоции: вината се фокусира върху лоши действия („Направих нещо лошо“) и може да мотивира корекция, докато срамът е по-дълбок, свързан с негативна самооценка („Аз съм лош“) и често води до изолация или само наказание. Справедливостта е свързана с моралната оценка на тези действия и емоции, като се стреми към баланс, възстановяване на щети и изкупление – процес, който може да помогне за преодоляване на вината, но изисква справяне със срама.

Три са основните елементи, които трябва да имаме в предвид в своя анализ на състраданието. Ако искаме да създадем едно по-състрадателно общество и себе усещане, е важно как ще се справим именно с тях.

Вече видяхме колко сложно е моралното мислене поради разминаването и конфликтите между справедливостта и състраданието. Повече от очевидно е, че понякога вършим неща, вредящи на нас и на другите. Затова е добре да разгледаме проблема от гледна точка на състраданието. Последното не означава непременно да прощаваме и да махаме леко с ръка, казвайки: „Няма значение“, защото вредните действия явно имат значение, и то голямо.

Едно пояснение, което ще бъде от полза да направим, е да подчертаем разликата между срама и вината, доколкото хората често бъркат тези понятия. Когато изпитваме срам, вниманието ни е насочено към нас самите и мнението на другите за нас. Имаме усещането, че сме изложени на показ и смятаме, че има нещо нередно у нас самите. Чувстваме се неспокойни, потиснати, сърцето ни се свива. Навеждаме глава и избягваме погледите на другите, опитвайки се да прикрием това, от което се срамуваме.

Когато се срамуваме от себе си, се само упрекваме и презираме. Ето защо срамът е свързан със заплахите и нападенията, както и с чувството, че сме лоши и малоценни; съдим и се осъждаме. Понякога, когато някой друг ни кара да се чувстваме така можем да изпитаме гняв и ярост като форма на защита. Вероятно и вие познавате такива хора: всяка критика ги кара да изпадат в ярост и да сипят порой от оправдания. Тъй като срамът често е свързан с вина и наказание, хората, естествено се опитват да го избягват.

Вината е нещо съвсем различно. Когато се чувстваме виновни, ние сме открити за нещата, които може би сме извършили: „О, Божичко, направих еди какво си, ужасно съжалявам!“

Изражението на лицето и чувствата ни са други: няма навеждане на главата и криене. Искаме да поправим положението, да се реваншираме, докато при срама чувствата ни са други: искани се или да се затворим в себе си, или да нападаме. Освен това вината обикновено е концентрирана около конкретните външни събития и постъпки, докато срамът се фокусира около чувствата за себе си. И накрая вината може да възникне там, където е налице конфликт за неща, които искаме да притежаваме или да направим, но това може да бъде във вреда на друг, примерно когато печалбата за един означава загуба за друг.

Ако започнем обаче твърде много да се притесняваме да не би да направим или да обидим някого, без да балансираме със собствените си нужди е възможно да станем твърде покорни, а това далеч не е смисълът на състраданието. Състраданието не означава да избягваме всички конфликти, а е свързано с начина, по който се отнасяме към различията и конфликтите.

Чувството за вина често е свързано със страха и тъгата. Когато сме сторили нещо което е наранило или навредило на някого е възможно да се появи чувството за съжаление, а то от своя страна е свързано с чувството за угризение и разкаяние.

Според американския психолог Мартин Хофман вината е свързана със съчувствието и емпатията. Ето защо тя има общо със състраданието и желанието да се погрижим за другите. Ако другите не ни интересуват, защо да се чувстваме виновни? Не вие грижа за другите, когато се чувствате засрамени, но определени те присъстват в чувството ви за вина. Когато се срамувате просто изключвате състрадателното си качество.

Тези разграничения са невероятно важни, защото правителството, както и всевъзможни други институции си мислят, че единствения начин да променят поведението на хората е да ги засрамват и наказват. Но още преди повече от сто години бихейвиористите са открили, че това е лоша идея, тъй като хората ще се стремят да избягват наказанията, но не е задължително да възприемат желаното поведение. Освен това те винаги подчертават, че внушаването на страх и наказанието дават власт и всеки се стреми именно той да е този, който внушава страха и раздава наказанията.

Това от което обществото има нужда, не са индивиди, страхуващи се да не бъдат заловени и засрамени, следователно стараещи се да не бъдат заловени, а хората да проявяват емпатия, да изпитват чувство на вина и да се само регулират отвътре чрез състрадание и емпатия.

Разбира се, че все пак са ни необходими наказания, арести и затвори; състраданието не е наивност; но съществуват и състрадателни начини да постигнем едно по-справедливо общество, което подкрепя и насърчава развитието на морала. Такова общество ще разчита на възпитание в състрадание в училищата, на работните места и в системите за „възстановяваща“ справедливост.

Въпреки, че състраданието е ефективен инструмент, правителствата се тревожат, че хората няма да се съгласят с този подход, тъй като си искат наказанията и предпочитат да изглеждат твърди и доминиращи. Състраданието насочва вниманието ни към цената и сложността на превенцията, грижата и подкрепата към уязвимите да „не излязат от релсите“. Наказващите механизми разчитат на страха да не бъдеш заловен: те не превъзпитават, не променят, не изцеляват и не помагат на хората да се развиват и процъфтяват.