„Умният крие достойнствата в сърцето си, а глупавият ги държи на езика си.“

Социалния натиск и сравненията. Още щом започнат да гледат телевизия и да изразяват желания и изисквания пред родителите си, децата се превръщат във важна група, моделирана от рекламата. Когато тръгнат на училище, атмосферата на конкуренция започва да отразяват натиска от страна на учителите, защото сега и училищата си имат „цели за постигане“. Така децата израстват в среда, в която състезанията са повсеместни и която стимулира социалния им манталитет за конкуренция. Те знаят, че другите постоянно ги преценяват: дали са достатъчно добри за това училище, дали са за клас от напреднали или от изоставащи, дали стават за футболен отбор.

Обучението не е забавно и приятно; единственото важно е тяхното място в сравнение с другите в общата житейска надпревара. Всичко това е много далече от начина на живот на предците ни, когато е било естествено децата да бъдат приобщавани и инициирани на определена възраст. Не е имало училища, изпити и принуда да се сравняват с другите и да мислят къде ли ще намерят своето място, когато пораснат.

Навлизайки в света на професионалното осъществяване, с нетърпение чакаме да си намерим сигурна работа, но и често я сменяме, защото бизнес модела изисква мобилност и гъвкавост, независимо от нагласата на съзнанието ни и психичното ни благополучие.

Вече не живеем в свят, в който заедно с приятелите си строим колиби и ходим на лов за животни. Оцеляването ни и способността да напредваме в живота зависят не от сътрудничеството, а от конкуренцията. За да можем да печелим достатъчно и да купуваме удобства на любимите ни хора, да изплащаме ипотеката и прочие трябва да се състезаваме с другите, които се опитват да си осигурят същите неща.

Стремежът към конкуренция е пряко свързан със системата на желанията и търсене на ресурси: чувстваме се щастливи и доволни, когато се справяме по-добре отколкото другите. Но понякога този стремеж подхранва и системата на заплахи и самозащита, тъй като когато ни се стори, че губим в социалната надпревара на живота, ни връхлитат тревожност, депресия и усещане за провал.

Това може да се отрази негативно на нагласата ни спрямо другите и спрямо самите нас, понеже от училищната скамейка до зряла възраст постоянно ни насърчават да се сравняваме помежду си.

Социалните сравнения могат да повлияят на чувствата ни и да ни направят нещастни, карайки ни да искаме „все повече и все по-добро“. Представете си, че сте доволни от двуседмичния си отпуск. Случайно разбирате обаче, че в друга фирма служителите на същата длъжност получават по шест седмици. Не се е променило нищо друго, освен че сте сравнили себе си с тях, но вече не се радвате на условията във вашата компания.

Някои сравнения могат да ни доведат и до отчаяние, тъй като се налага да се борим за работата или за успешни договори, за да можем да посрещнем всичките си разходи. Не само че живеем в общество, което ни насърчава да се сравняваме помежду си, но и почти няма област от живота, в която да не го правим. Хората се сравняват негативно по отношение на размера на тялото си, на интелектуалните си способности, на външната привлекателност, на притежанията, на емоциите, на интимните отношения и тъй нататък.

Въпреки, че социалните сравнения са характерни до известна степен и за животните, при нас хората тази склонност ни пречи да бъдем доволни, да живеем в мир със себе си и може дори да ни изпълни с разочарование, гняв и ненавист: „Защо не мога да бъда, да изглеждам, да се чувствам като нея или него?“ Изчезват благосклонността и състраданието, които заедно формират най-добрата комбинация за справяне с трудностите в живота. Остават ни само разочарованието и заплахите от външния свят, както и собствените ни негативни чувства към себе си.

Усещането за ниско поставеност и маргиналност, заедно с критичния вътрешен глас ни хваща като с щипци. Отникъде не намираме добронамереност и подкрепа: нищо чудно, че се чувстваме зле.