„Отива се далеч стъпка по стъпка.“

И така ето какво разказва Милан Асадуров. Сигналните огньове вероятно са се използвали още в зората на морското корабоплаване. Известно е, че в древността се поддържали постоянни или временни огневи стражи по най-важните в навигационно отношение точки на крайбрежието. Може би не първият, но затова пък най-прочутият фар в древността – едно от седемте чудеса на света – е Александрийският, който бил построен на малкото островче Фарос пред входа на пристанище Александрия, тогава столица на Египет, около 240 г. пр. Хр. от Сострат от Книдос.

Фарът представлявал кула от бял мрамор, висока 180 м, която просъществувала 15 века, до 1302 г. Подобно внушително съоръжение имало и пред входа на римското пристанище Остия.

Рисунка на Александрийския фар. Той е най-знаменитият фар от древността.

Внушителната кула била изградена от мраморни блокове, които били захванати с железни скоби, запоени с олово. Във вътрешността имало жилищни помещения, складове за горивото и стълбище към върха.

Но макар нашите представи за фаровете най-често да са свързани с кули, първообразът на фаровете е сигнален огън, който е поставен на колона или стълб, за да се вижда надалеч.

Още в 400 г. пр. Хр. такива грамадни колони имало пред входа на пристанище Пирея. Поради простотата на този тип светила те са се запазили до ден днешен като форма за много автоматични фарове.

Фарът на Остия, изобразен върху релеф.

От древността са ни познати двайсетина фара. Един от най-интересните е фарът на Остия, издигнат върху изкуствен остров – голям кораб бил закаран на мястото и напълнен с камъни, докато седнал на дъното. Именно върху него бил изграден фарът.

Единственият фар от древността, който е достигнал до наши дни, е кулата Херкулес пред входа на испанското пристанище Ла Коруня. Тя е построена по времето на римския император Траян (117 – 98 г. пр. Хр.) и служи като фар вече почти две хилядолетия.

Развитието на българската подводна археология непрекъснато разширява нашите представи за корабоплаването в Черно море през древността, но данните за фаровата служба от това време засега са много оскъдни. Все още единствената находка по българските земи е една монета от Аполония (дн. Созопол), сечена по времето на Фаустина Себаста, жена на римския император Марк Аврелий (161 – 180 г.).

Лицето на монетата, публикувана от Михаил Лазаров, е заето от императрицата, а върху обратната страна е изобразена малка, кръгла постройка на два етажа, като в краищата на долния етаж и върху горната част на втория етаж са очертани горящи пламъци. Като отчита възможностите тази интересна сграда да има друго предназначение, все пак Михаил Лазаров отдава предпочитание на мнението, че на монетата е изобразен фар. Още повече, че изображения на фаровете се срещат и върху други монети на други градове от античността.

Фарът на Аполония, изобразен върху монета от времето на Фаустина Себаста, жена на римския император Марк Аврелий.

В древността се срещали изображения на фарове и върху други монети. Известни са например коринтски монети с изображения на фаровете от Коринтския проток.

Бурната история на Балканския полуостров навярно е заличила много следи от фаровата служба по българските земи, но в същото време трябва да имаме пред вид, че този въпрос все още не е напълно и всестранно изследван. По-нататъшното проучване на историята на корабоплаването в Черно море, което е преминало през периоди на бурен разцвет и периоди на замиране, вероятно ще извади на бял свят нови факти. В това отношение у Константин Иречек откриваме едно интересно предположение.

Когато обикаля черноморските покрайнини на България през лятото на 1884 г., на източната страна на тесния проток Порос (в други източници – Форос), който свързва водите на Мандренското езеро с морето, той намира останки от стара четириъгълна кула, която от едната страна се миела от морските вълни.

Кулата била широка осем метра и навремето очевидно била доста висока, защото останките все още стърчели на четири метра над земята. Иречек я описва така: „Основите са направени от огромни дялани балвани. През по-високите стени, иззидани от недялани обли камъни и твърда като скала вар, се виждат напряко на кръст правилни дупки от скара, която е крепяла цялата сграда, в някои лежат прогнили късове от греди, през други се вижда от единия край до другия. Кулата, отбелязана още на картите от 1828 г. като старина, първоначално е служила навярно и за отбрана на устието, и за фар „.

Интересът към това описание нараства много от факта, че през ранното средновековие Мандренското езеро се е използвало като „добро и безопасно пристанище“, а крепостта Скафида и протокът Порос (Порро) са отбелязани в почти всички стари италиански карти на Черно море, като се почне от портулана на генуезеца Пиетро Весконте от 1318 г. Порос се споменава като пристанище и в турските митнически закони от XVI век.

Пак у Иречек намираме две любопитни сведения, които трябва да се имат пред вид от бъдещите изследователи. Ето какво пише той, когато посещава Поморие: „Според местното предание Анхиало бил пренесен на сегашното си място едва във византийско време, и то, казват, бил преместен от императрица Ирина при някогашния фар на по-стария град, гдето основала и църква „Панагия“, сега посред града… Това предание схожда с летописните известия: според Теофан императрица Ирина през май 784 г. със своя син, малкият Константни VI, съпровождана от много войска, с тържественост и музика, лично посетила тракийските градове и при този случай отново основала и Анхиало „.