„Дори и да е спокоен лудият, то е само до пладне.“

Раждането на новата съветска заплаха се свързва с геополитическия прелом след Втората световна война, символизиран от речта във Фултън на Уинстън Чърчил през 1946 г. и последвалото създаване на НАТО през 1949 г.

„Какво иска Съветският съюз?“ „Спешно е необходимо да се придобие разузнавателна информация от възможно най-високо качество за СССР, за възможно най-кратко време.“ Единствените американски наблюдения върху Кремъл идват от новоназначения американски посланик в Москва — бъдещия директор на разузнаването генерал Уолтър Бидъл Смит. Бидъл Смит е син на бакалин от Индиана, издигнал се от прост редник до генерал без финеса на Уест Пойнт или степен от колеж. Началник-щаб на Айзенхауер по време на Втората световна война, той е премислил всяка битка в Северна Африка и Европа. Офицерите му го уважават и се страхуват от него; той е строгият помощник на Айк. Работи до изтощение.

След преливания на кръв при кръвоизлив на язвата, получен на края на късен обяд с Айзенхауер и Уинстън Чърчил, Смит се измъква със скандал от британската болница обратно в палатката на командира си. Обядвал е с руски военни, участвал е и в мъчителни заседания в съюзническата главна квартира в Алжир, на които се планират съвместни операции срещу нацистите. Лично е приел нацистката капитулация, която слага край на войната в Европа, гледайки с презрение немските командири в очуканата червена училищна сграда в Реймс, в която е изнесен щабът на американските сили.

На 8 май 1945 г., деня на победата в Европа, се среща за няколко минути с Алън Дълес и Ричард Хелмс в Реймс. Дълес, измъчван от подагра, накуцващ на патерица, пристига, за да види Айзенхауер и да спечели одобрението му за създаването на всесилен американски разузнавателен център в Берлин. Айк обаче няма време за Дълес тази сутрин — лошо предзнаменование. Бидъл Смит пристига в Москва през март 1946 г., за да бъде обучен от Джордж Кенан, шарже д’афер в американското посолство. Кенан е прекарал много години в Русия, много тежки часове, опитвайки се да разгадае Йосиф Сталин.

Червената армия е завзела почти половината от Европа в хода на войната, награда, спечелена на ужасната цена на 20 милиона мъртви руснаци. Силите й са освободили цели нации от нацистите, но ето че сянката на Кремъл вече пада над повече от 100 милиона души извън руските граници. Кенан предвижда, че Съветите ще задържат завоеванията си с груба сила. Той е предупредил Белия дом да се готви за открито противопоставяне.

Няколко дни преди идването на Бидъл Смит в Москва Кенан изпраща най-знаменитата телеграма в историята на американската дипломация — „дългата телеграма“, портрет на съветската параноя в осем хиляди думи. Читателите му — най-напред неколцина, по-късно милиони, изглежда, разбират само един ред: Съветите са неподатливи на логиката на разума, но много чувствителни към „логиката на силата“. Кенан бързо ще се прослави като най-големия познавач на Кремъл в американското правителство. „Бяхме привикнали поради военновременния си опит да имаме голям враг пред себе си — ще заключи той много по-късно. Неприятелят трябва винаги да е в центъра. Той трябва да е тотално зло.“ За Бидъл Смит Кенан е „най-добрият възможен наставник за новопристигнал началник на дипломатическа мисия“.

В една студена звездна нощ през април 1946 г. Бидъл Смит влиза в Кремъл в лимузина, на която се развява американското знаме. На портите съветски разузнавателни офицери проверяват самоличността му. Колата минава покрай старите руски черкви и огромната счупена камбана в основите на висока кула зад кремълските стени. Отдаващи чест войници във високи черни ботуши и панталони с червени лампази го въвеждат в сградата. Дошъл е сам. Превеждат го през дълъг коридор, през високи двойни врати, покрити с тъмнозелена ватирана кожа. Най-накрая, в зала за конференции с висок таван, генералът среща генералисимуса.

Бидъл Смит е приготвил двоен въпрос за Сталин: „Какво иска Съветският съюз, и докъде ще отиде Русия?“ Сталин гледа в далечината, пушейки цигара и драскайки асиметрични сърца и въпросителни знаци с червен молив. Той отрича планове срещу която и да е страна. Отхвърля предупреждението за падналата в Европа Желязна завеса, отправено от Уинстън Чърчил няколко седмици по-рано в Мисури.

Сталин заявява, че Русия знае кои са нейните врагове. „Възможно ли е наистина да вярвате, че Съединените щати и Великобритания са се съюзили, за да пречат на Русия?“ — пита Бидъл Смит. „Да“ — казва Сталин. Генералът повтаря — „Докъде ще отиде Русия?“ Сталин го поглежда и му казва — „Няма да ходим много по-надалеч.“ Колко много по-надалеч? Никой не знае. Каква е мисията на американското разузнаване пред новата съветска заплаха? Никой не е наясно.

На 10 юни 1946 г. генерал Хойт Ванденберг става вторият директор на разузнаването. Пилот, красавец, водил тактическата въздушна война на Айзенхауер в Европа, в момента той управлява несолидна организация, базирана в група безлични, зидани постройки в далечния край на Фоги Ботъм, на върха на малка скала, извисяваща се над река Потомак. Командният му пункт се намира на улица 2430 Е, в старата главна квартира на ССО, в обкръжението на изоставен газов завод, пивоварна с кули и пързалка за ролкови кънки.

На Ванденберг му липсват три основни инструмента: пари, власт и хора. Според Лорънс Хюстън, главен юридически съветник на Управлението от 1946 до 1972 г., Централната разузнавателна група е извън закона. Президентът не може да създаде федерална агенция от нищото. Без одобрението на Конгреса разузнаването не може да харчи законно пари. Липсата на пари значи липса на власт.

Ванденберг се заема да вкара Съединените щати отново в разузнавателната игра. Той създава нова Служба за специални операции (ССпО), която да се занимава с шпионажа и саботажа в чужбина, и се преборва за 15 милиона долара, подадени под масата от неколцина конгресмени, за да бъдат извършени съответните мисии.

Вандерберг иска да знае всичко за съветските сили в Източна и Централна Европа — техните движения, възможности, намерения — и той заповядва на Ричард Хелмс да доставя сведения бързо. Хелмс, начело на разузнаването в Германия, Австрия, Швейцария, Полша, Чехословакия и Унгария, с 228 човека чужд персонал, казва, че се чувствал като „жонгльор — чирак, който се опитва да задържи във въздуха надута плажна топка, отворено шише с мляко и заредена картечница“.

Из цяла Европа „легион политически изгнаници, бивши разузнавателни офицери, бивши агенти и всякакъв вид предприемачи се превръщаха във важни личности на разузнаването уреждайки продажбата на произведена по поръчка информация“. Колкото повече харчат шпионите му за купуване на разузнавателна информация, толкова по-малка е ценността й. „Ако има по-нагледни примери за хвърлянето на пари по разрешаването на не анализиран проблем, не ми идват наум“ — пише той. Нещата, представяни като информация за Съветите и техните сателити, са мозайка от измами, произведени от талантливи лъжци.

По-късно Хелмс установява, че поне половината от информацията за Съветския съюз и Източна Европа в папките на ЦРУ е чиста лъжа. Бюрата му в Берлин и Виена са станали работилници за фалшиви сведения. Малцина от неговите офицери или анализатори могат да отделят фактите от измислицата. Става дума за постоянен проблем: повече от половин век по-късно ЦРУ се сблъска със същия вид фалшификация, като търсеше да разкрие оръжията за масово поразяване на Ирак.

От деня на встъпването си на служба Ванденберг е разтревожен от ужасяващи новини от чужбина. Всекидневните му бюлетини произвеждат горещина, но дават малко светлина. Невъзможно е да се определи дали отчетите са верни, но въпреки това те се придвижват нагоре по командната верига. Съобщение: пиян съветски офицер се похвалил, че Русия ще удари без предупреждение. Съобщение: командващият съветските сили на Балканите вдигнал наздравица за предстоящото падане на Истанбул. Съобщение: Сталин се бил приготвил да нахлуе в Турция, да обкръжи Черно море и да завладее Средиземноморието и Близкия изток. Пентагонът установява, че най-добрият начин да се спре съветска офанзива е да се прережат снабдителните линии на Червената армия в Румъния. Старшите офицери в щаба започват да чертаят бойни планове под ръководството на Обединения комитет на началник-щабовете. Военните нареждат на Ванденберг да подготви първите тайни операции на Студената война. При опита си да изпълни заповедта генералът променя основната задача на Централната разузнавателна група.

На 17 юли 1946 г. той изпраща двама от помощниците си да посетят юридическия съветник на Труман от Белия дом Кларк Клифърд. Те заявяват, че „първоначалната концепция за Централната разузнавателна група вече трябва да бъде променена“, за да стане „работеща агенция“. Без всякакво правно основание промяната се извършва. Същия ден Вандерберг лично помолва военния министър Робърт Патерсън и държавния секретар Джеймс Бърнс да пуснат в джоба му допълнителни 10 милиона долара под формата на тайни фондове, за да се финансира работата на „разузнавателните агенти по целия свят“. Те го правят.

Генерал Гроувс, оценявайки хората на Хелмс „неспособни да работят задоволително“ и следователно неспособни да наблюдават плановете на Сталин да създаде съветска атомна бомба, запазва в тайна от Вандерберг и подчинените му в ЦРУ съществуването на поделението и мисията му. Това допринася за неуспеха на ЦРУ да предскаже акуратно кога монополът на САЩ над оръжията за масово поразяване може да приключи.

Службата за специални операции на Ванденберг си поставя за цел да създаде нелегална съпротивителна сила в Румъния. Франк Уизнър е оставил в Букурещ мрежа от агенти, отчаяно решени да работят с американците, но и дълбоко инфилтрирани от съветското разузнаване. Чарлз У. Хослър, първият началник — резидентура на ССпО в Букурещ, се вижда заобиколен от „конспирация, интрига, низост, двуличие, безчестие и понякога убийства“ в средата на фашисти, комунисти, монархисти, индустриалци, анархисти, умерени, интелектуалци и идеалисти — „социално и политическо обкръжение, за което младите американски офицери бяха зле подготвени“.

Хослър прекарва последните месеци от войната на временно назначение в Италия, работейки в един от кралските дворци с 1200 стаи край Неапол, помагайки на Джеймс Дж. Енгълтън от ССО да „засили контрола си над различните италиански мрежи за разузнаване и сигурност.“

Ванденберг заповядва на лейтенант Айра С. Хамилтън и майор Томас Р. Хол, работещи в малката американска военна мисия в Букурещ, да направят от румънската Национална селска партия съпротивителна сила. Майор Хол, офицер от ССО на Балканите, говори малко румънски. Лейтенант Хамилтън въобще не го говори. Негов водач е единственият важен агент, вербуван от Уизнър преди две години: Тудор Манакатиде, отначало сержант в щаба на разузнаването на румънската армия, в момента служител в американската военна мисия, преводач през деня и шпионин през нощта. Манакатиде води Хамилтън и Хол на срещи с лидерите на Селската партия.

Американците предлагат тайната подкрепа на Съединените щати — оръжие, пари и разузнавателна информация. На 5 октомври, работейки с новата централна разузнавателна база в окупирана Виена, американците промъкват тайно в Австрия бившия външен министър на Румъния и петима членове на евентуалната освободителна армия, като ги упояват, напъхват ги в пощенски чували и ги превозват до законспирирано място.

Съветското разузнаване и румънската тайна полиция се нуждаят само от няколко седмици, за да надушат чуждите шпиони. Американците и главният им агент се спасяват както могат, докато комунистическите сили за сигурност смазват главните румънски съпротивителни сили. Водачите на Селската партия са обвинени в измяна и затворени. Манакатиде, Хамилтън и Хол са осъдени задочно на публичен процес, след като свидетели декларират под клетва, че тримата са се представяли за агенти на нова американска разузнавателна служба.

На 20 ноември 1946 година Франк Уизнър отваря Ню Йорк Таймс и прочита в кратка статия на стр. 10, че старият му агент Манакатиде, „в миналото работил за американската легация“, е бил осъден на доживотен затвор, „тъй като придружил някой си лейтенант Хамилтън от американската военна мисия на конгрес на Националната селска партия“. В края на зимата почти всички от румънците, работили за Уизнър по време на войната, са затворени или убити; личният му секретар се е самоубил. Една брутална диктатура поема управлението на Румъния, като възхода й е ускорен от провала на американските тайни операции.

Уизнър напуска юридическата си фирма, отива във Вашингтон и си осигурява в Държавния департамент пост, от който наблюдава окупираните зони на Берлин, Виена, Токио, Сеул и Триест. Амбициите му са по-големи. Убеден е, че Съединените щати трябва да се научат да се бият по нов начин, със същите умения и секретност, с които го върши и неприятелят им.

Полковник Куин е бил ръководител на разузнаването на Седма армия в Северна Африка, Франция и Германия, работещ в пряка връзка със ССО. Във Вашингтон той се изправя пред ожесточено противодействие срещу новата разузнавателна служба. Куин донася цял товар вътрешна информация за съветския Балтийски флот на един адмирал в Службата за военноморско разузнаване. „Организацията ви е инфилтрирана с комунисти — отвръща адмиралът. Не мога да приема нищо, което бихте желал да ми дадете.“

Случват се още няколко подобни отказа. Тогава Куин решава, че му трябва чисто медицинско свидетелство от единствения човек във Вашингтон, който може да го осигури: Дж. Едгар Хувър, шефът на ФБР. Той отива при Хувър, излага случая си и наблюдава как Хувър се усмихва и буквално облизва устни, докато обмисля проблема. „Това е истинско облекчение — заявява той. Полковник, аз се борих ожесточено с Бил Донован, особено за операциите в Южна и Централна Америка.“ На ФБР е било наредено да прекрати дейност във всички държави южно от Рио Гранде след войната; агентите на Хувър предпочитат да изгорят папките с разузнавателна информация, вместо да ги предадат на ЦРУ — началото на една безкрайна битка. Но смиреното идване на Куин във ФБР отнема малко от силата на Хувъровата омраза.

Хувър продължава: „Възхищавах се от Донован, но със сигурност не го обичах. Ето ни сега в края на тази история. Какво искате да направя?“ Куин отговаря: „Господин Хувър, простият отговор на въпроса ви е да откриете дали има комунисти в организацията ми.“ Хувър отвръща: „Добре, можем да го направим. Можем да извършим проверка на национално равнище.“ „Докато го извършвате тайно, бихте ли ги проверили и за криминални прояви?“ „Добре.“ „Преди да решим как да го направим, искам да ви помоля за в бъдеще и за по-добро сътрудничество да изпратите представител, който да бъде вашата връзка с моята организация.“
При тези думи Хувър пада от стола си. Куин си припомня: „Знаех какво се въртеше в ума му. Вероятно си мислеше, Боже мой, това момче ме моли за директно проникване в Управлението му.“ Куин току-що е поискал ФБР да шпионира шпионите му. Той се нуждае от антикомунистическата ваксинация на Хувър, за да осигури оцеляването на организацията си в началото на големия червен страх, който ще владее Вашингтон почти цяло десетилетие.

Решението на Куин временно издига положението и реномето на ЦРУ в столицата. Полковник Куин е поставен начело на Службата за специални операции, отговаряща за шпионажа и тайните операции в чужбина, от директора на разузнаването Вандерберг през юли 1946 г. За него новото му работно място е „отрицанието на всички принципи на организация, командване и контрол, които съм научил от опита си“. В търсене на пари той отива в Капитолия и поисква 15 милиона долара за шпионажа от няколко конгресмени. „Бях наясно, че хората не знаят какво вършим“ — казва той. Ето защо Куин помолва за тайно заседание при закрити врата, на което разказва на депутатите вълнуваща история за завербувана като шпионин берлинска чистачка, снимаща съветски документи през нощта. Конгресмените са възхитени. Куин си получава парите под масата и така американското разузнаване оцелява. Той опитва също да събере отново ветерани от ССО като Бил Кейси, който ще стане директор на разузнаването 35 години по-късно.

Но през 1946 г. Кейси повече желае да прави пари на Уолстрийт, отколкото да служи на страната си. Той и приятелите му от ССО се боят, че разузнаването ще остане кривогледият завареник на военните, управляван от ограничени до тактическите похвати генерали и адмирали, а не от опитни цивилни, фокусирани върху мащабната стратегическа картина. Бъдещето на американското разузнаване е заплашено, пише Кейси на Донован, от „днешния морален и политически климат, който приписвам в значителна степен на покойния ни главнокомандващ“ — президента Рузвелт. Списъкът с препоръки на Кейси до Куин включва Ханс Тофт, който по-късно се опитва да провежда тайни операции срещу Китай по време на Корейската война, и Майк Бърк, който опитва да осъществява същото отвъд Желязната завеса в началото на 50-те години.

През 1946 г. Кент пише: „От самото начало бяха налице сериозни административни проблеми, много от които — преодолими; управлението на личния състав — нови назначения, замествания и повишавания — се придвижваше с бавността на ледник или въобще не се извършваше. Животът вън от правителството изглеждаше все по-привлекателен на незаменимите професионалисти. Те започнаха да напускат според важността си за организацията; и тъй като заместници не се появяваха, духът западна.“

Уилям Колби, бъдещият директор на разузнаването, пише, че отделянето на учените от изследователския и аналитичния отдел от шпионите от тайната служба създава две култури в разузнаването, отделни, неравностойни и презиращи се една друга. Тази критична оценка остава в сила за първите шестдесет години на ЦРУ.

Предупреждението, разсекретено от Белия дом през 2004 г., е озаглавено „Дейности на правителството за разузнаването и безопасността“ и е датирано от 20 септември 1945 г. — деня, в който президентът заповядва разпускането на ССО. Ръсел Джак Смит, по-късно заместник-директор на ЦРУ за разузнаването, си спомня, че когато Централната разузнавателна група е създадена през януари 1946 г., „Труман започна всеки ден да пита «Къде ми е вестникът?» Изглеждаше, сякаш единствената дейност на ЦРУ, която той смяташе за важна, беше ежедневното резюме.“

Предшественикът му Шърман Кент пише през 1949 г., че ЦРУ трябва да се стреми да наподобява „големите вестници“ с „малобройни екипи от благопристойни и високо интелигентни търговски пътници“, които „да рекламират продукта“ — а продуктът е, както се оказва, вестникът на президента. Той става известен като „Ежедневна справка на президента“. Доставян по куриер на президента в продължение на шестдесет години, той е единственият постоянен източник на власт за ЦРУ.

Последното нещо обаче, което един шпионин, зает с работата си, иска (и от което се нуждае), е ежедневният натиск на вестникарските крайни срокове. Шпионажът не произвежда постоянен поток новини, които трябва да се вместват в краен срок. Той е бавно проучване, за да се открият фундаменталните истини, за да се разбере умът на противника чрез тихото отмъкване на държавни тайни. Имало е и има „конфликт между истинските изисквания на шпионажа и нуждите на текущото събиране на информация“ — пише Уилям Р. Джонсън, ветеран с двадесет и осем годишен стаж от тайната служба на ЦРУ.

Дали работата на американското разузнаване е да измолва, заема или доставя информация и да я продава в нова опаковка на президента? Или трябва да краде държавни тайни навън? Този конфликт не е решен в полза на шпионажа. Джонсън след тридесетгодишен труд прави извод, и то от името на мнозинството от тайната служба, че работата на текущото разузнаване не е работата на ЦРУ. И с основание пише: „Що се отнася до политическите лица, до снабдителите на медиите с истории и до говорителите по тайните радиостанции, и до купувачите на продажни политици, нека се настанят, където им е удобно. Работата им не е тайна… Нека Съветът за сигурност им намери място далеч от шпионажа.“

Шефът на берлинската база Дана Дюран признава, че информацията, представена от него и хората му, е изпълнена със „слухове, клюки на високо ниво, политически брътвежи“ — Дюран до Хелмс, „Доклад за операционна база Берлин“, 8 април 1948 г., разсекретен през 1999 г., ЦРУ. При една от многото подобни разузнавателни измами Карл-Хайнц Крамер, „стокхолмският Абвер“, продава на американците много подробни доклади за руската фюзелажна индустрия, които според твърденията му идвали от неговата разклонена мрежа от агенти в Съветския съюз. В действителност източникът са авиационни наръчници, закупени от книжарница в Стокхолм.

В друг случай Управлението купува парче „радиоактивен уран“, представен като нещо, откраднато от предназначена за Москва пратка от Източна Германия. Горещият картоф се оказва голямо парче олово, обвито в алуминиево фолио. Това фиаско кара генерал Лесли Гроувс, човека, ръководил Проекта Манхатън — тайната програма за атомната бомба, да създаде свое разузнавателно поделение, което да определи всеки възможен източник на уран в света и следи развитието на ядрените оръжия в Съветския съюз.