„Който предлага да размени, предполага, че ще спечели.“

На срещата на върха на държавните глави на седемте най-могъщи икономически държави, проведена през юни 1995 г. в Халифакс, Нова Скотия, френският президент Жак Ширак изразява всеобщото недоверие във валутните пазари, като нарича спекулативната търговия с валута „СПИН за нашите икономики“. Това, което той забравя да спомене е, че самите правителства са главният източник на зараза.

Когато в играта се включват толкова много участници и се залагат такива огромни суми пари, все някой трябва да загуби. Толкова по-странен е фактът, че сякаш всички основни играчи печелят едновременно. Понякога някой могъщ инвеститор търпи сериозни загуби или някоя банка рухва, но като цяло изглежда, че от валутни спекулации всички страни печелят повече, отколкото от други, традиционни форми на инвестиране.

Вместо да бъдат средство за функциониране на пазара, парите са самият пазар. Както пише Уилям Грайдър:

„Парите бяха замислени като неутрален посредник при търговията. Сега те са нейният капризен господар.“

С изоставянето на златния стандарт и впоследствие на обменните курсове, определени със споразумението от Бретън Удс през 1944 г., правителствата на западните сили оставят всяка национална валута сама да намери своя реален обменен курс. Отделни правителства все още се опитват да влияят в краткосрочен план върху курса на националните си валути, но те вече не са в състояние да го контролират. Един от начините да се прави това е чрез промяна в лихвения процент на държавните облигации. Така например, ако Съединените щати предлагат по-висока лихва от Германия, повечето инвеститори ще търсят долари, с които да заплатят за американски държавни ценни книжа, а по-малко ще имат нужда от марки. Така курсът на долара ще се повиши, а на марката ще спадне. Както корпорациите понякога изкупуват собствените си акции, за да намалее предлагането и се увеличи търсенето, а оттам се повдигне и техният курс, по същия начин правителствата могат да влияят на стойността на националната валута. Националната банка може да изкупи големи количества от собствената си валута, ако иска курсът й да се вдигне, или да продаде големи количества на валутните пазари, ако целта е той да спадне.

Въпреки тези усилия правителствата не могат ефективно да противостоят на приливите и отливите на пазара. Когато мексиканското песо се продъни през 1995 г., президентът Клинтън се притече на помощ с пакет от 53 милиарда долара, но той се оказа недостатъчен, за да съживи песото на международните валутни пазари. Мексиканската икономика играе съвсем скромна роля на световната арена и нейната валута винаги е била смятана за „мека“, но дори и в много по-могъщи държави политическите банкери не се справят кой знае колко по-успешно. Каквито и ресурси да бъдат предоставени за задържане на марката или долара на определено ниво, ако инвеститорите си наумят, че това ниво трябва да се промени, или ако дори само пасивно очакват то да се промени, правителството може само временно да устои на емоциите на пазара. В края на краищата пазарът ще спечели.

Дори когато няколко държави с общи усилия се опитват да контролират пазара на валута, те обикновено не успяват. На 22 септември 1985 г. министърът на финансите на Съединените щати Доналд Рейгън се среща в Ню Йорк с външните министри на Япония, Германия, Великобритания и Франция. От луксозния хотел „Плаза“ е обявено съвместното решение на петте правителства за бавна и постепенна девалвация на долара. Пазарът реагира незабавно на думата „девалвация“, напълно пренебрегвайки другите две думи — „бавна“ и „постепенна“; доларът се сгромолясва до най-ниското си ниво в историята.

Големите финансови институции — „Саломон Бръдърс“, Ситибанк, холандската ING Банк, „Голдман Сакс“ — понякога прибягват до подобни трикове, за да коригират курса на дадена валута леко нагоре или надолу. Въпреки тези краткосрочни мерки обаче в дългосрочен план поведението на пазара е сумарен резултат от хиляди индивидуални решения, взети от хиляди инвеститори, основани на тяхната собствена информация, анализи и индивидуални интереси, нужди и цели. Понякога губещите в тази игра са други големи финансови институции; най-често обаче от това губят данъкоплатците, които правителствата използват, за да подпрат националната валута, когато тенденцията е към спад, или да я задържат ниска, за да стимулират експорта.

Дилърите, които търгуват от името на частни инвеститори, трябва да са най-бързи и най-хитри. Ако постоянно губят пари на клиентите си, те твърде скоро ще загубят самите клиенти. Националните банки не са длъжни да се ръководят от подобни съображения; в крайна сметка те работят за съответните правителства, а целта на едно правителство не е толкова да реализира печалба, колкото да преследва определена монетарна целесъобразност за момента — да свива или разширява паричната маса, да задържи курса висок или да го остави постепенно да се смъкне.

Дейността на банкерите бюрократи се оценява не по това колко пари са спечелили или загубили, а по това дали са успели да реализират политическата си цел. Ако хазната загуби пари, виновен е пазарът, не те. При това загубата е винаги за сметка на данъкоплатците, независимо дали самите те съзнават това, или не; загубата е част от цената на държавното управление. По този начин държавата субсидира валутните спекулации. Без намесата на правителството печалбата от тази дейност би била болезнено малка. Колкото повече държавните банки се опитват да контролират валутния пазар, толкова повече пари могат да се спечелят с валутни спекулации; правителството на практика винаги се опитва да върви срещу пазара — т.е. то е вечният губещ.

В края на финансовата година, когато държавните институции отчитат своите печалби и загуби от търговията с валута, от отчетите им на някого може да се стори, че те едва ли не се конкурират помежду си, т.е. докато едни печелят, други губят. Истината е, че губят всички. Министерството на финансите на САЩ и Федералният резерв имат значително по-малка власт да контролират курса на долара, отколкото италианската национална банка да контролира курса на лирата, или тайландското правителство — стойността на бата. Колкото повече се търгува една валута, толкова по-малко власт има над нея правителството, и обратното — колкото по-малко се търгува тя, толкова по-решаващо влияние има всяка отделна намеса на държавата в определяне на нейната стойност. Както обяснява бившият валутен дилър Тед Фишман, дилърът, дори да спечели в своята професионална роля, винаги губи в ролята си на гражданин:

„Като данъкоплатец и гражданин аз съм вечният губещ и ще продължа да губя дотогава, докато Министерството на финансите и Държавният резерв продължават да харчат парите на гражданите за държавна интервенция във валутната търговия; да раздават пари на онези типове с компютрите и телефоните.“

Валутните дилъри ще продължават, на практика винаги, да печелят състезанието с бюрократите. Инвеститорите и банкерите ще побеждават държавните чиновници и техните икономически съветници. Валутната търговия в последното десетилетие на двайсети век придава ново, много по-цинично значение на казаното от Волтер:

„По принцип изкуството да управляваш се състои в това да вземеш колкото е възможно повече пари от една част от гражданството, за да ги дадеш на друга.“