„Казаното се забравя, написаното остава.“

Установяването на пряк контакт на писмена и езикова основа между българи и руси. Като считаме, че не е възможно да се предполагат руски книжовници от средата на X век (тоест. четири десетилетия преди официалното покръстване на Русия), различията в езика на двата договорни текста би трябвало да се търсят в друга посока. Въпреки това анализът на договорите ни дава основание да твърдим, че към средата на века руското общество изпитва нужда от разработена и усъвършенствана славянска писменост, което довежда все през този период до установяването на пряк контакт на писмена и езикова основа между българи и руси. Или, с други думи, през първата половина на X век славянобългарската писменост, а може би и книжнина, започва да се разпространява всред източните славяни.

Основание за това ни дава и откритият през 1949 г. най-стар надпис на кирилица от Русия от Гньоздово край Смоленск. Надписът е нанесен с твърд предмет върху повърхността на един глинен съд, намерен в руско езическо погребение от средата или третата четвърт на X век. Състои се от една дума (или две слети) и се чете от езиковедите като „гороухща” („горчица”) или „Гороух пса[л]” („Горух писал”). Има и други четения, но според нас това са най-правдоподобните.

Особено важен е фактът, че най-старият руски надпис по своите палеографски особености съвпада напълно с откритите надписи в България от X век (Преславския надпис, Самуиловия надпис и др.). Човек остава с впечатление, че руският и българските надписи са писани от една ръка. Ето защо всички съветски изследователи с основание свързват надписи от Гньоздово със старата българска писменост. Тази пряка връзка може да се счита като безспорен факт.

Все още не е изяснен напълно въпросът, чия ръка е изписала буквите върху съда от Гньоздово? Дали това е дело на русин или на българин? Отговорът на този въпрос има първостепенно значение и би ни дал отговор на редици други въпроси. Някои съветски изследователи считат, че надписът е изписан от русин и оттук правят пресиления извод за широкото разпространение на писмеността в Русия през средата на X век.

За изясняването на този въпрос трябва да се вземе предвид произхода на съда, върху който е нанесен надписа. От отчетите на археологическите разкопки в Гньоздово се вижда, че по своя произход съдът с надписа се отличава значително от останалия керамичен материал в гньоздовския некропол. Докато керамиката в некропола, както и в погребение № 13 (където е намерен въпросният съд), е с груба изработка и е правена на ръка, то съдът с надписа се отличава с това, че е правен на грънчарско колело, глината е добре пречистена, изработката е най-прецизна. По своята форма и предназначение съдът принадлежи към амфорите и явно има южен произход. Този род съдове обикновено са били използвани за пренасяне на различни хранителни продукти на далечни разстояния, както и за съхраняването им в земята или в подземни помещения. Многократно е изказвано предположението, че въпросният съд е внесен от юг (от Причерноморието).

От всичко това много по-вероятно е да се предположи, че надписът върху съда е нанесен още преди неговото транспортиране в Русия и по произход е български. Уникалността на находката всред огромния керамичен материал и безспорно българските палеографски особености на надписа сами налагат подобен извод. Съдът с надписа е бил разбит с ритуална цел по време на езическо погребение подобно на останалите погребални съдове и вероятно това е била неговата единствена употреба в източно славянска среда.

Следователно надписът от с. Гньоздово има изключително голямо значение за историята на руската писмена култура и в същото време може да се разглежда като един от най-значителните паметници в историята на руско-българската взаимност от X век и въобще за цялото ранно средновековие. Той доказва по безспорен начин, че проникването на славянобългарската писменост в Русия е започнало много преди нейното официално покръстване и че този процес е тясно свързан с все по-засилващите се икономически връзки между двата народа, както и с християнизаторската роля на България всред останалия славянски свят.

Ролята на България в християнизацията на Киевска Русия. За проникването на българската писменост и книжнина в Русия през X век разполагаме с едно много ценно и пряко, но трудно обяснимо сведение от споменатия Йоакимов летопис. Спирайки се на покръстването на русите при Владимир (988—989 г.), летописецът пише: „По сем иде Владимир на булгары, и, победя их, мир учини и приат кресчение сам и сынове его, и всю землю Рускую крести. Царь же болгорский Симеон приела иерей учены и книги довольны”.

Поради своя анахронизъм мнозина учени се отнесли резервирано или скептично към това сведение. Други приели само факта за проникването на такава литература. П. Лавровски се опитва да види в лицето на Симеон българския цар Роман (980—991 г.), син на цар Петър I, който носел също и името на Симеон. Но през своето кратко царуване Роман едва ли е имал възможност да се занимава с подобна мисионерска дейност, при това в един от най-трудните моменти от историята на България.

Ясно е, че това сведение на Йоакимовия летопис е достигнало до нас в дефектен вид и е попаднало не на своето място в резултат на дейността на по-късните преписвани и компилатори. Ясно е също, че Йоакимовият летопис не е от XI век, както смятал В. Татишчев, а от XVII век, както сочат редица негови особености. Но в този летопис, както видяхме, се съдържат редица ценни сведения, липсващи в ранните руски летописи, но които добре се свързват с конкретната историческа обстановка и допълват по съществен начин руската история от IX—X век. Авторите на Йоакимовия летопис, както и самият В. Татишчев, не могат да бъдат обвинени в баснословие.

Във въпросното съобщение на Йоакимовия летопис е отразен безспорният факт, че в Русия през X век. още преди официалното ѝ покръстване, са проникнали български богослужебни книги, които са изиграли важна роля в културния живот на руското общество по онова време. И този факт е оставил дълбока и трайна следа в съзнанието на руските културни и религиозни деятели от епохата на християнизацията и реформите, както и на авторите на летописите. Но пита се, дали всичко това е станало по времето на Симеон или след неговата смърт? И дали Симеон има някаква лична заслуга в това отношение? Това са въпроси, на които е трудно да се даде окончателен отговор.

Видяхме по-горе, че Симеонова България не е имала тесни политически връзки с Киевска Русия. Но това съвсем не означава, че не е имала икономически и културни. Освен това видяхме, че Симеон прави известни опити да привлече северните народи в своята борба против Византия. В това съобщение на патриарх Николай можем да видим известна възможност за първи политически контакти между България и Русия. Но дали тези опити за политически контакти са имали някакво значение за разпространението на българската книжнина и на християнството в Русия, е много трудно да се отговори, доколкото Олег и Игор са били чистокръвни езичници. А Симеон, търсейки предполагаемата подкрепа на Русия, едва ли си е поставял за цел подобна мисионерска дейност противоположна на тогавашната руска официална идеология.

Смятаме, че за правилното изясняване на въпросното сведение от Йоакимовия летопис трябва да се изходи от мястото, което е заемала Симеонова България в древния руски летопис и по-специално в „Повесть временных лет”. На всички негови изследователи е правело силно впечатление големият интерес, който проявяват първите руски летописци към българската история след покръстването на България при княз Борис I — по-специално към самото покръстване и Симеоновите войни. Някои изследователи смятат, че руските летописци са ползвали неизвестни български летописи.

Това може и да е така, но руските сведения не ни дават нищо повече за българската история от това, което знаем от византийските извори. При това хронологията на българските събития в „Повесть временных лет” е твърде объркана.

По всичко изглежда, че най-правилното обяснение на този голям интерес към българската история е мястото, което е заемала християнска България в съзнанието на руските книжовници от XI век и по-специално голямата роля на България в разпространението на християнството и славянската култура в Русия както преди, така и след нейното официално покръстване. За първи път русите чули християнска проповед на славянобългарски език и успехите на християнството в Русия се дължат именно на този език. За първи път русите са започнали да пишат своите книги и летописи на славянобългарски (църковнославянски) език. Векове наред той е бил техен литературен език. Руските книжовници постоянно срещали в българските книги името на цар Симеон. Постепенно Симеон станал синоним на тази България, която им предала принципите на християнското вероучение и ги научила на четмо и писмо.

След покръстването на Русия през 989 г. и след падането на Източна България (а по-късно и на Западна България) под византийска власт, много български книжовници намерили убежище в Русия. Те пренесли със себе си и богатата българска книжнина, която подготвила първия разцвет на руската писмена култура през XI век. По всяка вероятност такива български духовници е имало в Русия и преди 989 г., доколкото в Киев е имало вече християнски църкви, а самото християнство било вече проникнало както всред дружинниците и населението, така и в самия велико княжески двор. За наличието на такова духовенство (макар и в ограничени размери), можем да съдим по успеха на християнството в Русия, доколкото то е могло да разчита на някакъв по-значителен успех само ако е било проповядвано на разбираем за русина славянски език.

Следователно свидетелството на Йоакимовия летопис, че „царь же болгорский Симион приела иерей и книги довольны”, трябва да се приеме в смисъл, че не лично самият Симеон е полагал грижи за разпространението на християнството и славянската писменост в Русия, но че християнска, Симеонова България, чийто най-виден владетел бил Симеон и по времето на когото славянобългарската книжнина преживяла своя най-висок разцвет, и при когото България се наредила между първите европейски народи, дала на руския народ първите негови наставници в християнското учение, както и книгите, на които той се научил да чете и пише. В очите на руските книжовници Симеон е символ на България в нейния най-висок културен и политически подем.

Доколкото сведението на Йоакимовия летопис е поместено към събитията от 988/989 г., това ще рече че и самото идване на българските йереи и пренасянето на книгите са свързани от руския летописец именно с официалното покръстване на Русия при княз Владимир. Името на Симеон тук е вмъкнато, за да се възвеличи значението на това крупно събитие от историята на руския народ, да се изтъкне, че самото покръстване е дело на двама велики държавници. Според разбиранията на тогавашните книжовници и летописци покръстването на един велик народ може да бъде свързано само с името на видни политически личности, чието име е оградено с ореола на славата или са изиграли крупна роля в разпространението на християнството. Слабите наследници на българския цар Петър I и по-специално Роман са били съвсем неподходящи за тази цел.

Всичко това ни говори, че в първите десетилетия след приемането на християнството в Русия от руските книжовници е била създадена една официална версия, чрез която в подходяща литературна форма е показана голямата роля на България в християнизацията на Киевска Русия. Но доколкото официалното покръстване на Русия е станало от Византия и в Киев скоро се установил гръцки митрополит, то в руското летописание тази версия е била напълно изместена от византийската. Като остатък в летописа е останал само неизгладимият спомен за величието на Симеонова България.