„За делото е нужен мир, за путуване – сухо време.“

През 987 г. един от византийските пълководци Варда Фока, който е бил с войските си в Мала Азия, вдигнал бунт срещу императорите съуправители на Византия – Василий и Константин. По същото време в покорена България започнали вълнения. Положението в Константинопол станало критично.

Когато въстаналите войски почти се приближили до покрайнините на столицата, централното правителство на Византия се обърнало към киевския княз с молба за военна помощ. Владимир Святославович се съгласил да изпрати своя войска на помощ, но поискал изпълнението на определени условия, в които бил включен въпроса за отношенията между руснаци и гърци в Крим. Положението на императорския престол било толкова тежко, че византийците трябвало да приемат предложенията на Владимир.

След като възстановили позицията си с помощта на изпратения от Владимир руски отряд,, византийските императори отказали да изпълнят договора. Тогава Владимир влязъл с войските си в Крим и през пролетта на 989 г. превзел Корсун (Херсонес).

Превземането на Корсун за пореден път показало, с каква мощна сила е разполагал киевският княз. В историята на древното руско военно изкуство походът срещу Корсун е интересен като най-древния пример за успешно използване на флота и сухопътните войски по време на обсадата на морска крепост.

Изучаването на топографията на Корсун във връзка с запазените в летописите разкази за обсадата на този град, дава основание да се твърди, че руските войски са се приближили до гръцката крепост от към морето и са се спрели в днешния залив Карантинная. Обсадата обаче се проточила на няколко месеца, без да доведе до желания резултат, тъй като защитниците твърдо отбранявали крепостните стени, те продължили да получават храна от към морето, а вода от градския водопровод. Тогава Владимир заповядал да бъде прекъснат водопровода и жителите, изтощени от жажда, се предали на руския княз.

През първата половина на 11 век. руснаците извършили два морски похода. Според византийски източници около 1024 г. един от роднините на киевския княз с дружина от 800 човека в 20 ладии, минавайки покрай Константинопол, разбил отряд от гръцки морски стражи, които му преградили пътя. След тази битка руснаците се насочили към остров Лемнос, където неочаквано били нападнати от силен гръцки флот. В неравната битка всички руснаци загинали.

По-подробни сведения се съхранили за голям морски поход на русите извършен през 1043 г. Причината за него, както и за повечето походи в по-ранни времена, била обидата, нанесена на руските търговци в Константинопол. Византия отново не искала да изпълнява задълженията си за безпрепятствена търговия на руските търговци в градовете си. В похода участвал Владимир най-големият син на Ярослав Мъдри. Когато руската флотилия се приближи до входа на Босфора, тя била посрещната от гръцките „огненосещи кораби“. Последвалата морска битка е описана подробно от очевидец, гъркът Псел.

Въпреки преувеличението на техните успехи и пренебрежението към врага, което е често срещано във византийската историческа литература, описанието на битката на Псел е ярко свидетелство за смелостта на руските моряци, които с голямо умение и смелост се сражавали на леките си ладии срещу огромните за онова време, добре въоръжени три яростни кораби (триери).

Византийският император през нощта се приближил с кораби до руската котвена стоянка, а на сутринта подредил корабите в боен ред. „Руснаците от своя страна“, разказва Псел, „се снели, сякаш от лагер и окоп, от котва и са излезли от противоположната на нас страна на доста значително пространство в открито море, след което са подредили всичките си кораби в редица с цел да прихванат цялото море от единия до другия пристан, построили се така, че да изглежда, че или те ще нападнат на нас, или ще приемат нашето нападение. Няма човек, който, гледайки какво се случва тогава, не би се смутил в душата си; аз самият стоях тогава до императора, – а той седеше на един хълм, леко наклонен към морето и беше зрител на случващото се, без той да е видим.“

По нататък Псел, с обичайното преувеличение, говори за победата на византийците над русите, постигната с помощта на гръцкия огън. „В добавка – според Псел – силен вятър се надигнал от изток към запад, развълнувал морето, потопил някои от лодките, други се втурнали към варвара, където ги разпръснал по скалите и скалистите брегове, а други ги закарал далеч в морето; някои от тях били застигнати от гръцките триери, които ги пратили до бездната с целия им екипаж, други пък, разсечени наполовина, били изхвърлени на близкия бряг.“

Според достоверната история на Киевската хроника руският флот е бил унищожен от буря, която очевидно е улеснила победата на гърците. Корабът, на който се намирал синът на Ярослав Мъдри Владимир, претърпял крушение, но управителят Иван Творимирич спасил княза и го взел на своя кораб.

Около 6000 войници, останали на брега, решили да се придвижат към Русия. Отначало никой от княжеския отряд, намиращ се на кораба, не искал да остане с войните на брега. Тогава войводата Вишат слязъл от кораба и казал: „Ако бъда жив, ще остана с тях, ако загина, ще е заедно с отряда“. Междувременно гърците, след като научили за гибелта на значителна част от руския флот, изпратили 14 кораба да преследват останалите руски кораби. Тогава Владимир Ярославич се върнал обратно и разбил гръцката ескадра. Но на гърците все пак им се е отдало да заловят воините, останали на брега заедно с Вишат. Докарали ги в Цариград като мнозина от тях ослепили. Три години по-късно бил сключен мир, условията на който не са запазени. По нататъшните събития показват, че Византия така и не е успява да подчини Киевската държава на своята власт.

Така в течение на първите столетия от съществуването на Киевската държава руският флот е бил мощен инструмент на политиката на киевските князе. Във войната на суша Киевска Рус не можела да разчита на смазване на военната мощ на Византийската империя, притежаваща по това време огромна армия, прикрита срещу нападения от север от Балканите и от верига крепости. По-уязвима Византия била от към морето. При това киевските князе не се ограничавали с нападения на византийските колонии по Черноморието, а нанасяли удари от към морето в самата столица на империята – Константинопол.