„Пътешествай, за да видиш: видяното остава при теб.“

Тайнствения град в Синайската пустиня. В началото на миналия век Отоманската империя още здраво държала в ръцете си Близкия Изток. Европейските пътешественици, които прониквали в дълбочината на турските владения, рискували главата си. И все пак интересът към източните страни, който пламнал в Европа с експедицията на Наполеон в Египет, бил толкова голям, че все нови и нови пътешественици, шпиони, мисионери слизали в ливанските и сирийските пристанища и заедно с керваните, преоблечени като мюсюлмански търговци, дервиши или пилигрими се стараели да се доберат до Мека, Медина и до забравените приказни градове на пустинята, споменати в библията, но които не били видени почти от никакъв европеец от времето на падането на Римската империя.

Чернобрад и окъсан пилигрим бил и Йохан Буркхардт, швейцарски учен ориенталист и пътешественик, който решил през 1812 година да премине с керван от Дамаск до Кайро. Той научил арабски език, безупречно извършвал намаз и по ученост можел да съперничи на който и да е молла (Намаз — един от главните ислямски обреди, който се състои във всекидневни петкратни молитви). Разбира се, това не го спасило от най-различни фатални случаи и по време на дългото странствуване на няколко пъти животът му висял на косъм. Ако разберели религиозните фанатици, че сред тях има неверник, нямало да го заведат до най-близкия град, за да го предадат в ръцете на съдиите; смъртта в пустинята е честа спътница на керваните и едва ли някой би забелязал, че пилигримите са станали с един по-малко.

Синайските планини, изсушени от слънцето, са еднообразни и безкрайни, а кладенците, напълнени с възгорчива вода, са толкова далече един от друг, че ако един от тях пресъхне, керванът никога няма да стигне до следващия. Швейцарецът чел библията внимателно — именно тук минавал пътят на евреите, които вървели с Мойсей от Египет. Тук сред сивите скали и каменистите сипеи са гладували, измъчвали са се от жажда и са умирали уморените бегълци.

Но тук ли? Могли ли са да оцелеят хора в тази каменна пустиня?

— Утре ще пристигнем във Вади-Муса — казал началникът на кервана.

— Там ли ще денуваме?

— Не, ще устроим лагера ей в онази долина. Там има извор.

Зеленото петно в подножието на планината потвърждавало думите на керванбашията.

Йохан знаел, че керванът ще мине през долината на Мойсей. Може би там са се запазили следи от пророка. Но как да изостави кервана, без да събуди подозрения?

Коя е тази планина отпред, по-висока и по-стръмна от другите? Швейцарецът я познал. За нея не веднъж бил слушал и в Дамаск, и по пътя дотук. Това е свещената планина на мюсюлманите, планината на Гарун, на която не смее да се изкачи никой освен правоверният мюсюлманин. Когато разтоварените камили легнали под оскъдната сянка на дърветата, а керванджиите се събрали в кръг пред огъня, чернобрадият пилигрим се приближил до началника на кервана.

— Искам да се изкача на планината на Гарун — казал той.

— Това е трудно.

— Искам да принеса в жертва на Гарун коза. Дадох такъв обет още в Дамаск.

— Твоя работа — отговорил керванбашията. — Само че до настъпването на нощта се върни. На разсъмване потегляме.

Козата силно блеела, изплашена от тишината на мрачните скали, и опъвала въжето. Буркхардт едва дочакал да се затули лагерът. Ето най-после пътеката свила зад голям камък. Хайде, върви де, нещастнице, не е ли все едно как ще загинеш — дали ще те принеса в жертва на Гарун, или на чакалите. Да, тук вече няма да ни видят. Швейцарецът заклал козата, скрил я в малка пещеричка и ускорил крачките си. Слънцето се издигало високо, дългият халат пречел на движенията на пилигрима, а манерката го удряла силно по крака.

Пътникът скоро изоставил пътечката, която водела към сивата планина, и побързал надолу, към тъмнеещия се сред скалите проход. Зад него се криел Синай, библейският град. Проходът Сик е скалата, разцепена от жезъла на Мойсей, откъдето бликнала вода. Така казвали керванджиите, които не за пръв път минавали по тези места. Наистина малцина от тях са надзъртали в страшния проход …

Сигурно жезълът на Мойсей бил чепат, помислил си пътешественикът, защото черният проход с двадесет метрови пропасти бил тесен и криволичещ. На сянка скалата била влажна — извор се промъквал на капки и няколко храстчета висели на стената. Дъното на прохода — плоско, посипано с камъни, някои леко овални — говорело, че наистина в прохода някога е текла вода. Внезапно проходът свършил и пред пътешественика се открил вълшебен град. Той бил розов, жълт, охрен, небесносин — разноцветните скали незабелязано преминавали в къщи, украсени с колони и великолепни портики, и скалите, надвиснали над града, тъмнеели с четириъгълниците на прозорци и врати, като че ли жителите току-що са заминали оттук, забравяйки да ги затворят.

Но първото впечатление се оказало измамно. Градът бил мъртъв, отдавна и безвъзвратно. Застланите с плочи улици били засипани с чакъл, фонтаните и басейните празни и прашни, капителите и стените на къщите и храмовете нащърбени от безжалостния горещ вятър.

Йохан се спрял пред двуетажна сграда. Тя се била запазила почти изцяло, само една колона била паднала изземи. От пръв поглед личало, че сградата била построена под силното влияние на римската архитектура, ако не от самите римляни. Именно такива, си мислел Йохан, са били дворците на Рим. Но го учудвала една черта, обща за всички сгради. Всичките — и дворците, и храмовете, и дори гробниците — били изсечени в скалите, всичките били от цели парчета, монолитни.

Сградите били врязани плътно в скалите, понякога само старателно обработената фасада създавала илюзия за дворец; зад нея освен малка ниша нямало нищо. Получил се театър — град-декорация, който някакъв шегаджия, без да си жали труда, дълги години е изрязвал за собствено удоволствие.

Не всички фасади напомняли римските. Буркхардт се натъкнал на цяла улица от постройки; приличащи на египетски храмове. Други били с непозната архитектура, каквато пътешественикът не бил срещал по-рано.

Но ето че започнали да се срещат и истински къщи, също изрязани в скалите. Те били на два етажа и до втория очевидно трябвало да се стига по стълба. Стълбите не се запазили.

В целия град Буркхардт видял само две съоръжения, които се намирали отделно: малък храм и триумфална арка от римско време. Храмът, полузасипан с чакъл, излизал от земята с кръгъл купол. Ако бил от римско време, то значи, че това било една от първите в света куполни сгради.

Слънцето залязвало и трябвало да се връща. На пътешественика му се искало да се изкачи на една от околните скали: там можело да има останали следи от пребиваването на Мойсей. Макар че Буркхардт вече не бил сигурен, че именно древните евреи са основали този град и са живели тук.

Буркхардт се спрял в амфитеатъра. Долните редове и сцената били засипани с пръст, но все пак не било трудно да си представи този театър, пълен с народ. Дори някак си го дострашало. Намирал се в празен, от много столетия празен град и изведнъж му се сторило, че сега ще се появят сенките на законните стопани на това тайнствено място.

… Чернобрадият човек в дълга дреха на пилигрим забързал към изхода на града, към тесния проход. Залязващото слънце обагряло стените на приказните дворци в червен, кървав цвят и стените се приближавали все по-близо, стараейки се да погълнат неканения пришълец. Последните два километра Буркхардт тичал по криволичещия проход и му се струвало, че зад него се чуват тежки стъпки…

Керванджиите посрещнали пилигрима с шеги. Много бил изнемощял и побледнял, като че ли бродил седмица в пустинята без вода.