„Богатство и знания заедно не се срещат.“

Всички войни и междуособици между европейските сили от шестнайсти до осемнайсти век имали една-единствена цел — контрол върху богатството на Америка и търговските пътища, свързващи Европа с Азия. Първоначално Испания воювала с Португалия; а после двете заедно — с Англия, Франция и Холандия.
От 1500 до 1800 г. мините в Америка осигурявали 70% от световното производство на злато и 85% на сребро. Количествата злато и сребро, добивани от американските находища, се увеличавали с всеки следващ век поради откриването на нови залежи от Канада на север до Чили на юг. Чак до началото на деветнайсти век, когато испанските колонии вече били готови да извоюват своята независимост, само Мексико давало половината от световния годишен добив на сребро.
Индианците, които работели в сребърните мини, нямали начин да знаят колко точно сребро минава през ръцете им; говорело се обаче, че през годините било добито достатъчно, за да се изгради сребърен мост от Америка до Испания. От мините към пристанищата и оттам към Европа течала истинска река от сребро, незапомнена в световната история. Испанските галеони превозвали среброто от Карибско море до Испания, откъдето търговци от много различни националности го разнасяли като платежно средство из цяла Европа и Средиземноморието. Всяка година галеонът за Манила вдигал котва от Акапулко, натоварен със сребро за Филипините, а от тамошната столица други търговци разпространявали това сребро по азиатското крайбрежие от Сиам до Сибир.
Много странични наблюдатели са се опитвали да пресметнат количеството сребро, които испанците и португалците изнесли от Северна и Южна Америка. Разбира се, тези колониални държави се стремели с всички средства да запазят точните цифри в тайна от света, поради което днес биха били нужни големи изследователски усилия, за да се стигне до истината. По размера на находищата обаче учените са изчислили приблизителните количества на добитата сребърна руда и оттам — на извлечения метал. Тези стойности са съпоставени с количествата храни, доставени в районите на находищата, както и с количествата живак, използвани за обработка на суровината. Проучвани са корабоплавателните регистри в Европа, и най-важното — регистрите на Каса де ла Контратацион, испанската Дирекция на корабоплаването. По всички тези писмени свидетелства, някои от които може би са умишлено фалшифицирани, учените и до днес се опитват да установят, поне приблизително, колко злато и сребро е било откраднато и незаконно изнесено от континента.
С използването на всички тези методи се достига до различни оценки и резултати. Историците смятат, че от откриването на Америка до 1800 г. от континента са били изнесени между 145 000 и 165 000 тона сребро и между 2739 и 2846 тона злато. При цена 400 долара на унция само ограбеното злато днес би възлизало на стойност 36 милиарда долара. Тези сухи цифри обаче едва ли са в състояние да дадат представа за истинското значение на подобни количества благородни метали. При отсъствие на книжни пари пускането в обръщение на такива количества златни и сребърни монети е имало върху световната икономика ефект, какъвто днес е трудно дори да си представим.
За разлика от Мексико и Перу в португалската колония Бразилия няма залежи на сребро. По тази причина Португалия не била в състояние да си осигури същия приток на богатство от своите земи в Новия свят като своята съседка Испания, а португалските крале и аристокрация отначало не обръщали достатъчно внимание на Бразилия, като вместо това съсредоточили усилията си в доста примамливата търговия с подправки с Индия и Островите на подправките.
От тяхна гледна точка Бразилия си оставала второстепенна колония, която произвеждала евтина захар и купувала големи количества роби, но не предлагала нищо, което да се сравнява с екзотичните стоки на африканските колонии и Индия.
Тази португалска незаинтересованост от новата колония била рязко прекъсната през 1695 г. от първата вълна на златната треска в Бразилия. Тогава се разчуло, че под алувиалните равнини на страната се крият богати залежи злато на пясък и на буци, за чието добиване бил нужен тежък труд, но се изисквала сравнително проста технология. Изведнъж областта Минъш Гераиш северно от Рио де Жанейро се превърнала в световен център за добиване на злато. За разлика от испанците, които разчитали главно на труда на местните индиански племена за работа в мините в Мексико и Перу, португалците докарали като работна ръка роби от Африка. Португалските власти придавали на новата златодобивна промишленост такова голямо значение, че в Минъш Гераиш бил забранен всякакъв род стопанска дейност, който нямал пряко отношение към добива на злато.
Производството на злато в колониална Бразилия достигнало апогея си през двете десетилетия между 1741 и 1760 г., когато то възлизало средно на около 14,6 тона годишно. За неговото добиване и превозване били необходими приблизително 150 хиляди роби — почти половината от населението на Минъш Гераиш.
Златотърсачите открили още находища на злато и дори на скъпоценни камъни на запад, в провинциите Гойаш и Мату Гросу. Към реката от злато, вливаща се в португалската хазна, се прибавили близо три милиона карата диаманти. В търсене на злато и скъпоценни камъни бразилците навлизали все по-навътре в континента, като преминали далеч отвъд линията, установена с Договора от Тордесиляс, която отделяла испанските от португалските колонии.
Докато испанските крале прахосвали богатствата си в задгранични авантюри и войни, португалските пръскали своите за дворци, церемонии и показност. Те харчели огромни суми за всевъзможни излишества и щедро пълнели джобовете на всичките си роднини, държанки и придворни фаворити.
За държавите и народите на Испания и Португалия несметните богатства, изсипали се изневиделица върху главите им, се оказали от съмнителна полза. На първо място, тези богатства предизвикали чудовищна инфлация — колкото повече сребро дрънкало в джобовете им, толкова повече хората се хвърляли да купуват стоки, а колкото повече те искали въпросните стоки, толкова повече търговците надували цените. Производството на стоки не смогвало да догонва корабите със сребро, които пристигали от Америка; така инфлацията довела до бързо обезценяване на златото и среброто. През 1776 г. световноизвестният икономист Адам Смит писал, че „откритието на богатите залежи в Америка довело през шестнайсти век до обезценяване на златото и среброто в Европа до една трета от предишната им стойност“. Смята се, че между 1500 и 1600 г. — през първия век на испанската колонизация на Америка, цените в Испания нараснали с 400%, довеждайки до така наречената ценова революция.
Макар инфлацията като явление да удивлявала и гневяла тогавашните хора, те бързо схванали нейните механизми. Още през 1556 г. професорът в Университета на Саламанка Мартин де Аспикета съставил списък на причините за промяна в стойността на парите. Най-важната причина според него била, че „във времената, когато в обръщение имало по-малко пари, продаваемите стоки и труд вървели много по-евтино, отколкото след откритието на [Западните] Индии*, при което страната била зарината в злато и сребро“. (* Антилските и Бахамските острови, а събирателно — Централна Америка. Името идва оттам, че Колумб стигнал до тези земи, опитвайки се да открие заобиколен път до Индия. Смята се, че той до края на живота си не разбрал, че е открил нов континент.)
Впоследствие това явление било обяснено научно и в подробности от френския политически икономист Жан Боден. През 1628 г. излязъл доклад на специалната държавна комисия, с която за обедняването на Испания били обвинени богатствата на Америка. В доклада ясно се посочвало, че:
„[Западните] Индии са причината, поради която тези кралства се оказват с малко население, без сребро и с тежко бреме на разноски и задлъжнялост, представляващи канал за изтичане на сребро към други кралства, което сребро би си останало в първите кралства, ако това, което отиваше в [Западните] Индии, беше наше промишлено или селскостопанско производство.“
С други думи, понеже испанските фермери, земевладелци, занаятчии и манифактура произвеждали твърде малко стоки, тези стоки трябвало следователно да бъдат внасяни от други страни, с което допълнително се оскъпявали и предизвиквали ускорено изтичане на сребро от страната, докато в един момент богатството, прииждащо от Америка, почти не се задържало в Испания. Испанците купували от Италия стъкло, от Унгария мед, от Англия вълна, а от Холандия — оръжия. От Испания изтичали такива количества сребро, че било трудно да се организира извозването му; трябвало да се намесят чужди корабоплавателни компании, защото испанските били заети с превозване на сребро от Америка.
Испанската монархия допълнително усложнила финансовата ситуация в кралството, изгонвайки евреите и мюсюлманите през 1492 г., в която Исабела и Фердинанд обединили държавата, а Колумб предприел първото си плаване до Новия свят. По това време огромната част от християнското население на страната се състояло от селяни, които сеели жито, берели маслини и отглеждали крави и кози, или пък служели във войската. И като селяни, и като войници тези хора били еднакво необразовани, не можели да четат и да пишат, а още по-малко да смятат и боравят с пари. Образованите класи на търговците и държавната администрация били съставени почти изцяло от евреи и араби; останали сами, испанците се оказали напълно неспособни да управляват собствените си финансови и търговски дела. Забелязали вакуума, образувал се след напускането на евреите и арабите, на помощ на Испания се притекли хора от различни нации — италиански търговци, германски лихвари, холандски манифактуристи. Бедата била там, че те отнасяли всичките си печалби в родината. Останали без своя търговска класа, испанците гледали безпомощно как среброто изтича между пръстите им в джобовете на другите християнски народи на Европа.
Описвайки ефекта на американското сребро върху Европа, Волтер посочва, че цялото това богатство „пълни джобовете на французи, англичани и холандци, които търгуват с Кадис под испански имена и които продават в Америка произведенията на собствените си манифактури“. Авторът добавя, че „голяма част от тези пари отиват в Индия, където с тях се купуват подправки, селитра, захар, дъвка, чай, тъкани, диаманти и маймуни“.
Корабите, натоварени със сребро, пристигали в Испания веднъж годишно, но кралете вече били похарчили своя дял на зелено. Те просто взимали заеми срещу следващата доставка, без дори да правят сметка каква част от нея може да се загуби при корабокрушения или да попадне в ръцете на пирати. Първоначално те заемали пари от собствените си поданици, но понеже рядко ги връщали, поданиците се научили да крият парите си и отказвали по-нататъшни заеми.
Тогава испанските крале се обърнали към чуждестранни кредитори. Макар да управлявали една от най-големите и богати империи в света, те постоянно се оставяли на милостта на банкери и лихвари в Италия, Германия и Холандия при годишна лихва на заемите до 18%. През 1575 г. Филип II отказал да върне дълговете си, при което кредиторите спрели издръжката на армията му в испанските гарнизони в Холандия. На следващата година армията въстанала и обсадила Антверпен, за да си отмъсти за неполучените заплати. С това били прекъснати важни търговски връзки и събирането на данъци, от което Филип претърпял много по-големи щети, отколкото ако мирно и тихо си бил изплатил дълговете на генуезките банкери.
Филип II имал непрестанна нужда от нови заеми, за да финансира многобройните си авантюри. През 1588 г. той изпратил испанската Армада в една необмислена, скъпо струваща и катастрофално завършила експедиция срещу Англия; успоредно с това Испания воювала срещу протестантите в Холандия през 1568 и 1618 г., потушавала бунтове в Германия през 40-те и 50-те години и обявявала войни на отоманска Турция през 30-те и 70-те години на шестнайсти век.
До 40-те години на следващия, седемнайсти век много испански провинции на свой ред се разбунтували срещу все по-тежките данъци и потисническото управление на хабсбургската монархия. През този период разходите на короната вече надвишавали три пъти приходите. Заеми взимали не само кралете, но и аристокрацията и дори обикновените граждани — обстоятелство, което превърнало Испания в един от най-големите длъжници на Европа и постепенно я довело до пълна финансова разруха. По време на управлението на Филип II държавата на два пъти обявявала банкрут — веднъж през 1557 г. и по-късно през 1597 г., една година преди смъртта на краля.
Испанските благороднически фамилии били прекалено много заети със своя аристократизъм, за да се принизяват до земни грижи като бизнес и търговия. Те продължавали да смятат себе си и своята класа за господари на света; за тях достойни занимания били само оръжията, ездата, събирането на данъци и плячкосването на чужди земи. Те не можели да си представят как възвишени хора като тях могат да превозват жито с магарета и баржи, да се пазарят с търговци на едро по пристанищните складове, да се смесват с простолюдието по калните смърдящи пазарища. Вместо това аристократите предпочитали да вземат пари на заем колкото да поддържат разточителния си стил на показно потребление. Тази всеобща задлъжнялост, лична и държавна, задушавала икономиката и подклаждала инфлацията.
За Португалия златото изиграло почти същата роля, както среброто за Испания. То предизвикало у аристокрацията и населението апетит към луксозни стоки, докато страната не произвеждала почти нищо друго освен вино, корк и добитък. За да задоволят материалните си потребности, португалците започнали да внасят манифактурни стоки от Англия. През 1703 г. търговските отношения между двете страни били скрепени с договор, по силата на който все по-големи количества португалски вина и злато потекли към острова.
Най-голяма полза от притока на злато и сребро от Америка извлекли търговските партньори на Испания и Португалия, но и в техните икономики се отключила инфлация както при двете иберийски държави. Както посочва Джон Кенет Гълбрайт, към края на седемнайсти век цените в Англия били нараснали трикратно в сравнение с времето преди първите търговски експедиции до Америка, докато за същия период надниците се увеличили само два пъти.
Добивът и износът на злато и сребро от Америка продължавали както преди под контрола на правителствата на Испания и Португалия и на техни упълномощени представители. Според икономическото мислене от онова време златото и среброто били ключ към богатството; за много хора те представлявали богатство сами по себе си. Този, който притежавал най-много злато и сребро, бил най-богат — независимо дали ставало въпрос за отделен индивид или за цяла държава. Богатите държавни служители и придворни фаворити в Испания и Португалия използвали златото и среброто си, за да угаждат на всичките си капризи — те купували ту войници и снаряжение за авантюристичните си войни, ту коприна, порцелан и подправки за резиденциите си. С част от благородните метали те украсявали дворците и катедралите си, обкичвали себе си, своите мебели, коне и карета.
Коментари
Все още няма коментари