„Всеки на свой господ се моли.“

Религия и духовност. Осъзнаването на начина, по който нашите вродени стратегии, архетипи и социални манталитети насочват мотивите, чувствата и мислите ни, ще ни помогне да вникнем в основните проблеми, свързани с религията и духовността, с които много хора се сблъскват в наши дни.

Много писатели са отбелязвали, че религиозните убеждения и ритуали заемат много важно място в нашето съзнание и култура. Това е така най-вече поради връзката им с могъщите архетипи и социални манталитети и отношенията им към дълбоките екзистенциални страхове за живота и смъртта. Те карат хората да се чувстват свързани с корени и традиции и им дават увереността, че някой от вселената се грижи за тях. Можем да приемем, че вярата на ацтеките в човешките жертвоприношения също е израснала от подобно усещане за „сигурност“, затова в отношенията си към тези практики трябва да бъдем доста внимателни.

До известна степен връзката с архетипното придава на религиозните убеждения емоционална власт над хората. Погледнато през обектива на социалния манталитет на йерархията, Бог може да бъде оприличен на доминиращ мъжкар, на когото трябва да се подчиняваме – в противен случай ще бъдем наказани.

В някои религии вярващите възприемат смирена позиция, трябва да стоят с преклонени глава, без да гледат в очите своя Бог (зрителния контакт се смята за сигнал на заплаха). С времето хората са преобразили това навеждане на главата вече в знак на уважение, но механизмът като чели е същия. Дори някои аспекти на будизма ни насочват към такава психология на респект.

Когато в психологията на йерархичността доминират ориентацията на даден човек, или група, и техния конструкт за Бога, вярващите могат да възприемат боязливо отношение към божеството (представяйки си всички възможни наказания), но също така да се стремят да засвидетелстват своята почит, да го впечатлят и да докажат предаността си. Те могат да проявяват строгост към по-нисше стоящите или към тези, които „не разбират“ и сурово преследват „божиите врагове“. Фокусът тук е върху властта, примирението и подчинението. Това не е (както много мислители са осъзнали) мил и добър Бог. Той е способен (както в Стария завет) чрез волята Си просто да удави всички живи твари или да накаже със смърт децата на онези, които не му се нравят, да праща чума, нашествие от жаби и глад, да заплашва хората с крайния садизъм на ада.

Човек може само да се надява Бог да бъде на негова страна. Така че въпросът не е Бог да е добър, а да е на наша страна. Ето защо толкова много хора чувстват, че трябва да поддържат убеждението си, че са „богоизбрани“.

Самата мисъл обаче, че Бог може да има фаворити, поражда безпокойство. Това са всъщност нашите проектирани архетипни мотиви, собствените ни садистични импулси и страхове, които влагаме в съзнанието на Бога.

Тези идеи не са нови. Нека да се спрем само на един пример. Хората често се питат защо Бог от Стария завет е бил тъй жесток, че да избива децата на враговете си. Добре известно е, че при някои видове мъжкарите убиват малките на женската, за да предизвикат у нея разгонване. При хората става нещо подобно: в миналите векове завоевателите са избивали децата на победените, за да прекъснат генетичната им линия и да ликвидират заплахите срещу собственото си управление. С това станал прочут и Ирод. Защо да виним Бог за подобни мотиви, след като явно става въпрос за генетична стратегия.

В пълен противовес, любовта е вглеждане в очите на другия и отхвърляне на проблемите, свързани със силата и властта: представете си с каква възхита се гледат един друг майката и бебето. Преходът от фокусиран върху йерархията към грижовен и любещ Бог е представен от прехода към Новия завет.

Прошката, дълбока емпатия, съчувствието и състраданието се смятат за характерни качества на Исус (макар те, разбира се, да са свързани с определени социални манталитети). Но ако разгърнете религиозните текстове, ще откриете колкото призиви за състрадание, толкова и апели за свещени войни. Много учени вече признават, че поради социалните си манталитети, ние конструираме и се отнасяме към Бога посредством своето въображение и архетипно съзнание.

Това може да ни бъде полезно при определени психологически проблеми. Защото, както отбелязва Юнг, ако бъдат активирани, архетипните процеси могат да имат огромна емоционална власт над нас. Хората намират изключителна утеха в своята религия и мнозина индивиди в дистрес, борещи се с труден живот, намират сила в религиозните си убеждения.

Религиите винаги са били и белег за групова принадлежност, източник на морални канони и мислене, в края на краищата обаче, те са архетипни – те са част от нашето минало и от еволюиралото ни мислене. Не можем да избегнем архетипните чувства (дори състраданието се основава на такива), но можем да опознаем техните тъмни страни. Длъжни сме, освен това, ясно да разберем, че те не са в състояние да ни дадат задълбочени отговори за природата на вселената, за съзнанието, за здравето и болестите, за живота след смъртта и за други подобни фундаментално важни въпроси.

Съществуват редица алтернативни схващания, които оставят вратата отворена за един по-различен вид духовност, не дотам предразполагащ към йерархичност и избягващ капаните на трибализма. Юнг смята, че „Божият разум“, „пробуждащото се съзнание във вселената“, изисква чувство за партньорство и морал; когато се пробудим за отговорностите, същото се случва и с „Божия разум“.

Друга идея за духовността е да си представим себе си като вълни в океана. Ние не сме отделени от духовността, а сме част от нея – виждане, което се отразява в пантеистичните вярвания, простиращи се с хилядолетия назад в историята. Будизмът също представя своя уникален подход: двустранен процес, при който постигайки страдание и просветление, човек автоматично помага за облекчаване на страданието при всички живи същества, на всички нива на съществуването и става част от общността на просветлените.

Някои хора постъпват жестоко и поведението им обикновено се оценява като грях (или като резултат от натрупването на лоша карма) и следователно заслужават наказание. Но я си представете, че тези хора се държат така вследствие на гените си, на психично заболяване, на родилна увреда на фронталния кортекс, на майка алкохоличка или наркоманка, на някакво насилие в детството, на лоши социални условия или на прием на токсични храни?

Какво обаче би станало с духовните идеи, които съпътстват човечеството от хилядолетия, но чиито проповедници не са знаели нищичко за еволюцията, гените и неврохимията? Ако доброто и лошото поведение наистина са отражение на вродени стратегии, химия и социални условия, къде отиват традиционните схващания за греха, кармата и наказанието? Ако имаме толкова ограничен избор за това, кои да бъдем и какви да станем, какво става с идеята, че душите ни учат своите уроци?

Алтернативата е да научим как днешните ни знания откриват пред нас пътя към една цяла нова състрадателна духовност, свободна от страховете на старите архетипни форми. Това обаче е голямо предизвикателство, защото ние обичаме да се чувстваме специални и избрани, фаворити на Всемогъщия, при това овластени да наказваме „лошите“.

Начинът на мислене по тези въпроси се отразява на подхода ни към състраданието. Едва сега започваме да проумяваме последствията от новите си разбирания за значението на гените и любовта в ранното детство, за развитието на мозъка, както и за силата на социалния контекст и груповото влияние върху формирането на нашата личност. Започваме да губим усещане за индивидуалния Аз, който „владее положението“. Сами виждаме колко нелек е пътя на състраданието, което е открито към новите представи за мозъка и съзнанието. Ако бъдем мотивирани от социалните манталитети на грижата и споделянето, науката и нашият „нов мозък и съзнание“ ще ни помогнат.