„Различни птици в едно ято не летят.“

Няколко столетия след падането на династията Хан (222 г. след Христа) в Китай също се изреждат кървави преврати и насилствени смени по върховете на властта. Станало обичайно пълководците да заговорничат как и кога да убият поредния слаб император, а след това да поставят най-могъщия военачалник върху трона с облегалките във формата на драконови глави. Той неизменно основавал нова династия и за да си подсигури владичеството, незабавно се заемал с безмилостното изтребване на останалите висши военни.

След няколко години обаче този мрачен цикъл се повтаря отново и отново. Нови пълководци надигали глави и обезглавявали владетеля заедно с цялото му домочадие. За да оцелее, всеки китайски император бил длъжен да остане самотен, лишен от всякакви приятели, заобиколен единствено от врагове, и колкото били по-слаби те, толкова по-здрава била властта му.

През 959 г. след Христа генерал Чао Куан Иън бил провъзгласен за първия император от новата династия Сун. Той прекрасно знаел на какви коварства е способна дворцовата клика и военната върхушка и очаквал до една, най-много до две години да бъде свален от поредния преврат. Но кой можел да промени тази зловеща традиция? Малко след провъзгласяването му за император Сун наредил да организират пищно пиршество в чест на новата династия, на което да поканят всички елитни главнокомандващи на местните феодални военни отреди.

Изчакал гостите да изпият по-голямата част от виното, отпратил стражата и се изправил сам срещу пълководците, които веднага посегнали към мечовете си. Но той изненадващо заговорил с приветлив ясен глас: „По цял ден всеки от нас тръпне от страх да не бъде пронизан от тези, с които е заобиколен денем и нощем. Аз например съм искрено нещастен от това постоянно дебнене, при това не само на трапезата, но и в леглото. Има ли поне един сред вас, който да не копнее да се качи на трона? Не, не че питая съмнения във вашата лоялност, но ако съдбата ви предложи възможност да смените господаря си и ви съблазни с още повече богатства и власт, ако се опълчите срещу императора, ще се откажете ли от такъв дар?“

Изплашените за живота си пълководци, с лица, пламнали от изпитото вино, един през друг се надпреварвали да го убеждават в предаността си. Но император Сун не се подвеждал от разгорещените им речи. „Най-разумно ще бъде всеки от вас да доживее дните си сред мир и безметежност, заобиколен от богатство и почести. Ако склоните да се откажете от военните си пълномощия, аз съм готов да ви даря с най-богатите имения и с разкошни дворци, където ще можете да се наслаждавате на сладкогласни певци и прелестни девойки.“

Удивените военачалници едва сега започнали да проумяват, че вместо вечно дебнене и тревоги Сун им предлага спокоен и охолен живот. На следващия ден те до един му предали знаците си за военни отличия и се оттеглили като светски благородници в именията, подарени им от щедрия император.

С един замах Сун ги превърнал от привидно „приятелски“ настроени вълци, готови всеки миг да го предадат и ликвидират, в стадо от кротки овни, лишени от всякакви помисли за заговори срещу върховната власт. През следващите години император Сун, загрижен да укрепва все повече и повече властта си, неотклонно се придържал към тази печеливша тактика.

„Много хора си въобразяват, че мъдрият владетел е длъжен да подстрекава с хитрост своите врагове при всеки удобен случай, за да доказва по този начин своето величие. Владетелят, особено ако не притежава много опит, охотно използва помощта на тези, които отначало не са му внушавали доверие, но след това са доказали предаността си. Пандолфо Петручи, херцог на Сиена, управляваше владенията повече с помощта на тези, които подозираше най-дълбоко, отколкото с помощта на останалите си придворни.“

През 971 г. след Христа непобедимият дотогава Лю (владетел от силната династия Хан в Южен Китай) след дългогодишна упорита съпротива се признал за победен и се заклел да се подчинява на всемогъщия император Сун. За искрено учудване на Лю император Сун го удостоил с придворна титла и го поканил в императорския дворец на царствено угощение. Когато Лю надигнал чашата, подадена му лично от Сун, се поколебал за миг, преди да отпие от виното. „Моите прегрешения заслужават най-суровото наказание, извикал Лю, но аз моля коленопреклонно Ваше Величество да не ми отнема живота! Не зная дали трябва да пия от това вино…“Сун се засмял, грабнал чашата от треперещата ръка на Лю и я пресушил на един дъх. Нямало отрова в императорското вино. От тогава до сетния си дъх Лю остава най-преданият васал и най-близкият приятел на Сун.

„Един брахман, из тънко запознат с ведическите учения, който същевременно бил много добър стрелец с лък, веднъж предложил услугите си на шаха, с когото били добри приятели. Брахманът се поклонил доземи пред владетеля, след което изрекъл: „Нима вече си ме забравил напълно ?“ Шахът го измерил с надменен поглед и процедил с леден тон: „Да, навремето наистина бяхме приятели, но тогава никой от нас двамата не беше издигнат над простолюдието… Честно казано, тогава аз дружах с теб, защото ти ми вършеше ценни услуги. Ала беднякът никога не може да остане близък на някой приказно богат властелин така, както глупакът не може да дружи с мъдреца или страхливецът със смелия воин.

Никой не иска да си спомня дори за отдавна забравените приятели! Близост може да има само между двама мъже е еднаква власт и богатство, а не между принц и просяк… Никой не иска да си спомня дори за отдавна забравените приятели, !“

В онази епоха Китай бил разпокъсан на десетки дребни феодални владения. Когато Чиен Шу, един от многото второстепенни князе, бил победен от войските на император Сун, придворните съветници на Сун били единодушни, че този непокорен владетел трябва да бъде окован и хвърлен в тъмницата. Именно те предоставили на Сун писмени доказателства за измяната на Чиен Шу и за заговора му с крайната цел императорът да бъде убит. Обаче Сун не осъдил Чиен Шу, а вместо това го му позволил да се прибере невредим във владенията си.

На изпращане му предал ковчеже със заръката да го отвори едва когато измине половината от пътя до двореца си. Чиен Шу се подчинил и отворил ковчежето на указаното място. За свое удивление намерил вътре документите, уличаващи го в измяна към императора. Веднага проумял, че Сун бил предизвестен за тайните му кроежи, ала въпреки това му пощадил живота. Чрез този благороден жест императорът завинаги спечелил Чиен Шу на своя страна и той доживял в мир дните си като един от най-преданите васали на Сун.

„Ако поискаш някакво благодеяние от една пчела, веднага ще разбереш, че благодеянията трудно се получават.“

Една древна китайска пословица сравнява приятелите с челюстите и зъбите на дракона, ако не внимаваш, можеш да бъдеш безжалостно сдъвкан. Император Сун прекрасно е знаел, че по пътя към трона ще му се наложи да пропълзи именно между зъбите на дракона. „Приятелите му“ сред военната върхушка могат да го сдъвчат като парче месо и ако той все пак някак си успее да оцелее, то тогава неговите „приятели“ в цивилната администрация ще го хапнат на един залък, просто на закуска. Император Сун нямал повече проблеми с новите си „приятели“, нали той ги подкупил с разкошни имения и предвидливо ги държал по-настрани от двореца си. Това се оказало много по-сполучливо решение, отколкото ако се бе заел да ги изтребва, така само би настроил останалите живи пълководци да търсят кървава мъст.

След онзи паметен царски пир Сун вече не се опасявал от новите си „приятели“. Нещо повече, те дорн приемали да пият императорското вино от прочутата чаша на Сун, с която преди години Сун успял да отрови немалко от предишните си врагове. Но вместо да се уповава сляпо на приятелите си, император Сун се заел да обуздае враговете си един след друг, като ги превръщал в доста по-надеждни за режима личности. Всеки приятел на владетеля ще очаква нови и нови привилегии и облаги, докато един бивш враг няма да очаква никаква милост и ще бъде готов да приеме всичко, стига да му бъде пощаден животът. Всеки воин, който успее да избегне меча на палача, ще бъде благодарен до края на живота си на този, който го е пощадил. С течение на времето всички отколешни врагове на император Сун се превърнали в негови предани сподвижници.

„Хората отвръщат с много по-силна жар на злото, отколкото на доброто, защото благодарността е бреме, докато отмъщението е наслада.“

„Благодарността е бреме“: Благодарността често се усеща като задължение, натиск да се върне услугата, което накърнява егото.

„Отмъщението е наслада“: Отмъщението носи мигновено удовлетворение и чувство за превъзходство, защото ни кара да се чувстваме по-силни от другия.

При един спор със съперниците си за трона сиракузкият тиран Херон веднъж бил упрекнат, че имал лош дъх в устата си. Огорченият владетел се сопнал на жена си още от прага: „Защо нито веднъж не си ми казала дори една дума за този мой недостатък!“ Жена му, скромна и непривикнала с дворцовите притворства, смаяно възкликнала: „Господарю, та аз си мислех, че всички мъже миришат така …“

Тази легенда отново потвърждава истината, че колкото някой мъж е по-изтъкнат и прославен, толкова по-трудно може той да научи от близките си за някой свой недостатък. Всъщност от враговете си ние научаваме повече, от колкото от приятелите и роднините.

Накрая Сун можел да заяви, че е успял да сложи край на зловещата епоха на кървави междуособици, дворцови преврати, военни метежи и граждански войни. Затова не е чудно, че династията Сун владеела Китай повече от триста години.

В реч, произнесена в разгара на Гражданската война в САЩ, Ейбрахъм Линкълн се обърнал към южняците като към стари приятели, които са изпаднали в дълбоко заблуждение. Една възрастна лейди го упрекнала защо не е заклеймил тези непримирими врагове, които според нея трябвало да бъдат изтребени до крак. „О, не, мадам, възразил й Линкълн, защо трябва да изтребвам враговете си, след като мога да ги превърна в мои приятели? “