„Който предизвиква войната, вярва в битката.“

Първите османски завоевания на балканите. Първите турски набези на Балканския полуостров датират от 30- те — 40-те години на XIV век, а първото османско владение на Балканите е Галиполският полуостров: през 1352 г. османците превземат крепостта Цимпе, а през 1354 г. — Галиполи. Оттук минава османската експанзия към Тракия, по долината на р. Марица на запад, към Стара Загора и Добруджа на север и към Беломорското крайбрежие на югозапад. Падат Одрин, Димотика, Кавала, Гюмюрджина и други крепости в района. Османското нашествие на Балканите поставя под непосредствена угроза Византия, България и владенията на Вълкашин и Углеша в Беломорието и Македония.

Феодалните владетели обаче не се оказват в състояние да организират силите си за спиране на нашествениците. Вместо това Византия, раздирана от вътрешни междуособици, напада през 1364 г. българските черноморски градове, а Иван Александър търси сближаване с османците срещу византийския император. Само Вълкашин и Углеша правят опит да съберат войска и да разбият неканения претендент за владетел на Балканите. Решителното сражение, състояло се при с. Черномен през 1371 г., обаче не завършва добре: християнските войски търпят тежко поражение, а двамата им предводители Вълкашин и Углеша загиват.

Тази османска победа дава възможност на султан Мурад (1362–1389 г.) да настъпи на запад и да разшири владенията си на Балканите: нахлули в Западна Тракия и Македония, османците заставят редица феодални господари на обширни области — Крали Марко (Прилеп), деспот Константин (Кюстендил, Петрич, Струмица, Щип,) Богдан Жупан (на север от Солун) и др., да станат васали на османската държава. Византийският император и българският цар (Иван Шишман) също признават суверенитета на османците. За едно десетилетие след Черноменската битка османската експанзия стига до София, Югозападна Македония, Албания и владенията на сръбския княз Лазар.

Битката на Косово поле. Решителен опит за спиране на османското нашествие представлява съюзът между сръбския княз Лазар и босненския крал Твърдко. През 1387 г. обединените сили на техните войски нанасят голямо поражение на османците при Плочник на р. Топлица, което сериозно окуражава балканските владетели. Основавайки се на тази християнска победа, и българският цар Иван Шишман отхвърля васалната си зависимост към османската държава. С това османските завоевания на Балканите се поставят под съмнение. Но съотношението на силите си остава в полза на завоевателите.

През 1388 г. те предприемат поход на север от Стара планина, като слагат ръка върху Добруджа и част от владенията на Иван Шишман, при което българският цар отново потвърждава васалната си зависимост. Осигурил си по този начин северния фланг, султан Мурад предприема нов поход срещу Сърбия и Босна. Решителната битка между християнските и османските войски се разиграва през юни 1389 г. на историческото Косово поле. Изходът от боя дълго време остава неясен.

Сръбският велможа Милош Обилич се промъква в шатрата на Мурад и го убива. Османското командване се поема от престолонаследника Баязид, който повежда османските войски в атака и печели блестяща победа. Княз Лазар загива, а неговият наследник Стефан Лазаревич се признава за васал на новия султан Баязид (1389–1402). Косовската битка решава съдбата и на Търновското българско царство.

През 1393 г. след тежки боеве пада Търново, а Иван Шишман е пленен. Една година по-късно Баязид се отправя на север срещу влашкия войвода Мирчо Стари, завзел междувременно през 1390 г. Силистра и Добруджа. В станалата битка при Ровине (1394 г.) обаче Мирчо разбива войските на Баязид, при което загиват като османски васали деспот Константин и Крали Марко, взели участие в сражението на страната на османците.

Разгромът на Сърбия и Босна, падането на България и появата на нашественика на север от Дунав предизвикват тревога в Средна Европа. През 1396 г. започва нов кръстоносен поход начело с унгарския крал Сигизмунд. Към кръстоносните войски, съставени от унгарци, немци и рицари от Полша и Франция, се присъединява и видинският цар Иван Срацимир. Но и този опит за спиране на османското нашествие завършва неуспешно. В станалата битка край Никопол Баязидовите еничари нанасят тежко поражение на рицарите на Сигизмунд, след което османците слагат край на Видинското българско царство. Иван Срацимир е отведен в Мала Азия като пленник, а влашкият войвода Мирчо Стари се признава за васал на Баязид.

Походът на Владислав II Ягело и балканите. В началото на XV век устремът на османските завоевания временно е спрян от монголите на Тамерлан. В битката при Анкара през 1402 г. османската войска е разбита, а Баязид — пленен. Мала Азия е почти напълно овладяна от монголите, а османската държава се разделя на 3 части. Започва ожесточена борба между Баязидовите синове за престола, която трае близо две десетилетия. Това дава възможност на някои балкански владетели да се окопитят. Сръбският княз Стефан Лазаревич, взел участие в битката при Анкара като османски васал, се завръща в Сърбия с титлата деспот, получена от византийския император в Цариград. Станала деспотство и оставена временно от османските набези, Сърбия укрепва и дори разширява владенията си.

Влашкият войвода Мирчо Стари също отхвърля васалната си зависимост към османците. Опити за отхвърляне на османското господство правят и някои други първенци на Балканите: въстание на Константин и Фружин в България, съпротива на албанските феодали срещу османските набези и пр. Обаче и този път феодалните владетели на Балканите не обединяват силите си, като остават да действат всеки за себе си. А междуособиците в османската държава скоро се преодоляват. Останал единствен претендент за престола, султан Мехмед (1413–1421) постепенно възстановява империята: завладяване на малоазиатските бейлици, връщане на Сърбия и Влашко във васално положение, установяване на османското господство в Албания и пр. Следващият султан Мурад II (1421–1451) продължава започнатите завоевания с нова сила: опустошителни набези в Пелопонес, потушаване на въстаническото движение на албанските феодали (1432–1435), поход в Сърбия, превземане на Смедерево и ликвидиране на Сръбския деспотат (1459), грабителски походи в Южна Унгария и Трансилвания.

Османската опасност отново стига до Средна Европа. Това заставя феодалните владетели в някои страни да помислят за нов кръстоносен поход. Начело на голяма войска през 1443 г. полско-унгарският крал Владислав II Ягело потегля срещу османците. И веднага към европейските войски се присъединяват с войските си трансилванският войвода Ян Хуниади, сръбският деспот Георги Бранкович и влашкият войвода Влад Дракул.

Кръстоносците минават Дунав и достигат до Ниш. В станалото тук сражение войските на Мурад II са разбити. Възползвайки се от това, Георги Кастриоти Скендербег начело на един албански отряд напуска войската на Мурад и се отправя за Албания, започвайки въстание. Пелопонеският деспот Константин Палеолог също вдига въстание и отвоюва Средна и Северна Гърция. Възстановява се сръбското деспотство като буфер между Унгария и османците. А армията на Владислав II Ягело превзема София и настъпва на югоизток. При Траянови врата (Момин проход) обаче тя е спряна от яки укрепления и многобройна османска войска, командвана от самия султан Мурад II.

На следващата година кръстоносците продължават похода си, като се насочват покрай Дунав към Варна, с намерение оттам да достигнат Цариград. Но Мурад II събира значителна войска и с генуезки кораби я прехвърля на българския черноморски бряг. В станалата през ноември 1444 г. решителна битка при Варна османските войски постигат голяма победа: кръстоносната армия е разгромена, Владислав II Ягело (получил името Варненчик) пада убит, а войводата Ян Хуниади успява да избяга към Трансилвания. Надеждите за прогонване на османците от Европа отново рухват.