„Мъдър е онзи, който върви от заблуждението към истината.“

Терминологични и епистемологични пречки.
Математиката се счита за най-точната наука и това не е изненадващо, тъй като тя използва най-малко обемните понятия, които могат да бъдат точно количествено определени. Съвсем естествено е, че не всички научни понятия имат еднакъв общ смисъл и следователно еднакво значение за научното познание. Оттук следва необходимостта фундаменталните научни понятия да се степенуват на две равнища: обобщаващо значение и научно значение.
Какви понятия използваме преди всичко, когато познаваме света около нас? Отговорът е недвусмислен – тези от тях, които определят основните или първични елементи на Вселената. Следователно понятието „пространство“ определя първичния елемент на Вселената, без който не е възможно никакво съществуване.

По този начин, според степента на значимост за научното познание на света, понятието „космос“ заема първо място. След като поставихме понятието „космос” на първо място по значимост за научното познание на света, трябва да му дадем определение. Но не е толкова лесно да се направи това, тъй като понятието „пространство“ се отнася до огромен брой понятия с голям семантичен капацитет. Но концепцията за пространството при решаване на проблема с измерването се описва в три посоки, имащи свойството на цикличност.
Следващото по важност за научното познание на света около нас е понятието „време“. Същността, която е присъща на това понятие, се „появи”, когато се „появи” материята, нейната полева форма и нейната циклична форма на движение в пространството. Опитът, натрупан от човечеството в осъзнаването на същността на понятието „време“, показва важността на основното му свойство – изолацията, която се простира и в пространството. За всеки обект и неговото поле времето тече, но винаги поне в две посоки, притежаващи свойството цикличност. Цикълът е елемент на затваряне, който се описва от нормализирани линейни елементи.

Нормализираните линейни елементи автоматично се включват в аналитичните зависимости, които описват различни характеристики на тези концепции.
На трето място е понятието „равнина“, което е част от пространството, с което се свързва процесът на прецизни измервания, в който първите две понятия се разглеждат в две посоки с линейно и циклично представяне.
От това следва, че има две форми на описание на пространството: линейна и циклично, за които можете да използвате различни мерки.
От елементите на пространството най-стабилни са концепциите за формата на обекти, които се описват от линейни елементи: точка, линия, ъгъл, триъгълник и др. Лесно се нормализират и се свързват с числа.
Евклид свежда всичките си концепции, постулати и аксиоми до принципа на сдвояването и метода на централната проекция, които произтичат от сдвояването на органите на възприятие в живата природа.
По този начин основните единици на пространството са изградени върху комбинацията от две противоречиви концепции за време и пространство и свързани с концепцията за равнина. Те отразяват борбата на два природни закона: единство и борба на противоположности и част и цяло, които описват едно и също пространство, но в различни размери, свързани с линейни и времеви зависимости. Основните свойства на пространството и времето отразяват една същност и се основават на условията за сравнение, измерване и сходство на размерите на обектите.

В прехода от старата ера към новата монизмът на боготворчеството изключва от съзнанието на мнозинството необходимостта от използване на двойки при извършване на измервания, особено след като преките измервания и Питагоровата теорема им предоставят необходимата възможност. Около две хиляди години след Евклид се появяват брилянтните „Математически принципи на естествената философия“ от Исак Нютон. Той, подобно на Евклид, обърнал голямо внимание на дефинирането на нови понятия, на които се основават неговите закони. Нютон определя мерките за влияние на полетата (формите на съществуване на материята) чрез понятието маса, без дори да знае природата на нейния източник.
Основните му идеи са изложени под заглавието „Аксиоми или закони на движението“. Аксиомата на Нютон е гравитацията, която е съществено, неделимо и вродено свойство на материята, така че „едно тяло може да действа върху друго тяло на всяко разстояние в празно пространство, без посредничеството на каквото и да било, предавайки действие и сила.“ След това Нютон описва своето разбиране за абсолютното пространство и абсолютното време, без да придава на свойствата на същностите аксиоматичното значение, съдържащо се в тези понятия. Най-важните му идеи са изложени под заглавието: „Аксиоми или закони на движението“. Исак Нютон формулира следствията, произтичащи от тези закони. Изброените закономерности засягат механичното движение на телата. В същото време били използвани всички аксиоми и постулати на Евклид и тяхната интерпретация била разширена. Нютон открива ерата на използване на полетата на обекти, базирани на гравитационни и инерционни полета, за които не знае нито източника, нито координатната система, в която тези полета са аналитично точно описани.
След тези закони на Нютон, около 30 години по-късно, бяха открити много други закони, които описват електрическите, магнитните, електромагнитните полета на обектите, но за които бяха открити източници на полета, свързани с материални обекти, което гарантира аксиоматичното определяне на две форми на материя : материал и поле.

По-голямата част от научната общност подкрепя аксиоматиката за комбиниране на две форми на материал и поле в един обект, но влага в тях различни свойства, което се свързва с координатните системи, използвани за описание на пространството и приблизителността на получените аналитични зависимости, които „увеличават ” при преминаване от една координатна система към друга, например от равнинна към пространствена.
В допълнение към тези семантични категории, Нютон въвежда понятието „хипотеза“: хипотезата е недоказано твърдение. Доказателството може да бъде теоретично или експериментално. И двете доказателства не трябва да противоречат на аксиоматиката на Евклид. Но, за съжаление, голям брой закони на физиката, свързани с откриването на полетата на обектите, не са описани с линейни зависимости, което показва тяхното несъответствие с аксиоматиката на Евклид. Законите на Нютон се описват чрез линейни зависимости, но тяхното извеждане се извършва чрез итерационни методи, което води до „загуба“ на източника на гравитационното поле и същността на връзката на физическите процеси. Ето защо след 200 години Айнщайн намира нови аксиоми за тяхното описание, които премахват някои от недостатъците на законите на Нютон, но се появяват нови недостатъци, които приемат различна форма. От това следва, че аксиомите на Нютон могат да се считат за постулати, но в момента са необосновани.

Теорията на Айнщайн също е аксиоматична. Неговият аксиоматичен подход беше революция във физиката: тя все още не беше познавала нищо подобно. Много хора смятат, че специалната теория на относителността се основава на два постулата:
1. На принципа на относителността, който може да бъде разширен до всички явления в нашия свят, включително електромагнитните полета.
2. За абсолютността на скоростта на светлината във вакуум – граничната стойност за нашия свят.
Въз основа на геометрията специалната теория на относителността използва аксиомите на геометрията. Базирана на математиката, специалната теория на относителността се основава на аксиоматиката на теорията на множествата, теорията на числата и теорията на функциите. Когато това се прави имплицитно, отклоненията от строгостта и последователността могат и остават незабелязани.
Инерциалната отправна система в покой в специалната теория на относителността е напълно съвместима с аксиоматиката на Евклид. Движеща се инерционна система с трансформации в рамките на изискването за ориентация е вече геометрията на Лобачевски.
Преходът към общата теория на относителността вече е аксиоматика на геометрията на Риман.
Преходът към многомерното пространство и време е аксиоматиката на Бервалд Мур. Просто аксиоматиката е методологически удобна. И толкова.

Законите на Айнщайн се „изпълняват“ по време на движението на космически апарати, което се потвърждава от по-точно съвпадение на тяхното навигационно положение с теоретични изчисления с помощта на атомни часовници и коригиране на показанията на часовника на космическите апарати. Въпреки това, което също е добре известно, когато електромагнитни полета се излъчват от камшична антена в кръгова посока, препятствията, срещани в една посока, се показват едновременно на измервателни уреди в противоположната посока, което показва наличието на противоположни явления в групата и фазова скорост на предаване на информация. Ролята на сдвояването в описанието на физическите процеси се потвърждава и от холографията, метод за получаване на оптични изображения без лещи чрез реконструкция на вълновия фронт.
Анализът на аксиомите и законите от Нютон до Айнщайн показва, че те са извлечени от експериментални измервания, тоест според дефиницията, дадена в началото на раздела, те са постулати. За да ги превърнем от аксиоми в закони, е необходимо да се обосноват физическите връзки на възникващите процеси с конкретни източници, които трябва да бъдат описани с линейни зависимости.

Констатации:
1. Основата за изграждане на аксиоматиката на Евклид са законите на единството в епистемологията: законът за единството на част и цяло и законът за единството и борбата на противоположностите.
2. Във физиката се използват предимно експериментални изследвания, които често само леко отварят посоката към теорията. Две форми на съществуване на материята изискват, за да се осигури систематичен подход, да се използва във физиката (и нейната част – геометрията) принципът на двойката както в методичните операции за описание на времето и пространството, така и при конструирането на координатни системи.
3. Пространството има две форми на описание: линейно и циклично, изразено с различни мерки за измерване.