„Който има много, иска още повече.“

Макар значително по-малобройна от имперската войска, римската бюрокрация продължавала да се увеличава със същата скорост, докато самата империя вече се смалявала. Още при управлението на Август хазната започнала да изплаща заплати на чиновниците, които по времето на републикански Рим служели на държавата безплатно. От този момент нататък, чак до падането на империята броят на платените държавни служители непрекъснато се увеличавал.

Неспособни да спрат упадъка на империята с помощта на войската, императорите се захванали с непрестанни реорганизации на държавната администрация в отчаяно търсене на решение на заплашващите да ги затрупат проблеми. Империята била разделена на все по-голям брой все по-малки административни единици — области и провинции. Прерогативите на владетеля били поделени между императора и двама или повече цезари, които служели като негови помощници, или нещо като областни императори, отговарящи за определени територии. Всяка промяна за съжаление прибавяла нови и нови слоеве към и без това сложната йерархия на държавната администрация, като успоредно с това създавала местни и регионални центрове на властта с всичките му там дворци, придворни, храмове, жреци, стражи и всякакви атрибути на държавата, към каквито по право се стремяла дори най-малката административна единица. Въпреки несекващите реформи броят на платените държавни служители никога не намалявал; напротив, той показвал трайна склонност към увеличение. Съществуват исторически доказателства, че само при управлението на Диоклециан държавната бюрокрация нараснала над два пъти.

Изправени пред това главоломно нарастване на държавните разходи, императорите трескаво търсели нови източници на приходи в хазната, като същевременно прибягвали до всевъзможни хитрости, за да постигнат повече с наличните средства. Логичен завършек на този процес поставил Нерон, като започнал да фалшифицира самите пари. През 64 г. в наивен опит да измами населението той иззел от обръщение всички златни и сребърни монети и издал нови, със своя образ и с по-малко тегло, като при това сребърниците имали намалено съдържание на сребро. По този начин Нерон постигнал временен излишък на злато и сребро в монетния двор: докато преди от един фунт (454 грама) сребро се изработвали 84 денария, сега от същото количество се отсичали 96, или близо 15% „печалба“. По същия начин от един фунт злато вместо 40 се произвеждали вече 45 жълтици, които обаче имали с 11% по-малко златно съдържание.

Притиснати по същия начин от нуждата от повече средства, приемниците на Нерон продължили неговата стратегия на „обезценяване“ на парите. Използвайки наличните количества злато и сребро за пускане в обръщение на все повече монети, императорът увеличавал броя им, без да прибягва до увеличаване на данъците. Увеличеният брой монети обаче не означавал наличие на повече пари.

През своето управление Нерон намалил сребърното съдържание на римския денарий на 90%; при Марк Аврелий денарият съдържал вече 75% сребро; до края на втори век Комод намалил още повече среброто в монетите — на 67%. По-късно, когато император Луций Септимий Север увеличил заплатите на военнослужещите, той се видял принуден да издаде нови денарий с под 50% съдържание на сребро. После император Каракала пуснал в обръщение нова монета, наречена антониан, с още по-малко сребърно съдържание, но затова пък с номинал два денария. При управлението на император Гален (260—268), самият антониан не съдържал и 5% сребро. Така в течение на двеста години сребърното покритие на римската валута било сведено от 100% до малко повече от нищо. С количеството сребро, влагано някога в изработването на един денарий, вече се отсичали 150 денария; разбира се, цените се вдигали в обратна пропорция на обезценяването на парите. Това, което някога струвало половин денарий, след сто години вече струвало 100 денария — едно увеличение от двеста пъти.

Доколкото императорите все пак можели да разчитат на подкрепата на войската, в Рим нямало сила, която да им се опълчи. С огромната си политическа власт императорът се оставял алчността му да го тегли към все по-голямо лично обогатяване. Римските владетели вече не се задоволявали да грабят съседните народи със силата на оръжието; вместо това те все по-често обръщали поглед към богатствата, натрупани от селско стопанство и търговия в собствената им империя, и търсели начини да сложат ръка и на тях.

Още при управлението на Август, ако не и преди това данъчните приходи на империята се генерирали от два основни източника. Така нареченият tributum capitis представлявал годишен поголовен данък, с който се облагали всички граждани на възраст между дванадесет и шестдесет и пет години, докато tributum soli бил имуществен данък върху всички видове земи — от гори до селскостопански имоти, както и върху цялото движимо имущество — кораби, роби, животни и всякакъв друг инвентар. Имущественият данък се равнявал приблизително на 1% от стойността на имота. Доколкото тежестта му се поемала най-вече от земеделците, той имал за цел да насърчава търговската дейност.

По-голямата част от постъпленията в резултат от тези данъци отивали направо в държавната хазна в Рим, така че областните центрове и провинциите били принудени да събират свои собствени данъци, за да финансират общественото строителство и да изплащат заплати на чиновниците. В допълнение към това те въвели градски и областни мита за всички стоки, преминаващи през тяхна територия.

Тези два основни вида данъци стигали за попълване на хазната дотогава, докато армията продължавала да завладява нови територии и да се връща натоварена с плячка. С увеличаване на държавната издръжка и на военните разходи обаче те се оказали недостатъчни. Императорите се видели принудени да наложат нови данъци. За начало те вдигнали поземления данък, но в отговор земеделците изоставили по-малко плодородните земи и селскостопанската продукция като цяло намаляла. Тогава императорите насочили вниманието си към търговците и наследниците на имоти, а в един момент въвели дори и данък върху продажбите на дребно. В търсене на нови източници на приходи за хазната император Тиберий задължил всички мъже в империята да отведат жените и децата си на мястото, където са се родили, за да бъдат преброени за целите на пресмятане на поголовния данък.

Според Евангелието тъкмо поради това императорско разпореждане Йосиф Назаретянинът се върнал в родния си град Витлеем с бременната си съпруга Мария, която родила Исус в една ясла. Римската данъчна система не само изиграла косвена роля в раждането на Христос, но в Новия завет се споменават многократно различните римски данъци и отношението на поданиците към тях, неприязънта на местното население към бирниците на империята, дори се обсъжда дали последователите на Христос следва да плащат данъци, или не. Самият Христос отговаря положително на този въпрос, като показва на учениците си една монета с образа на императора и ги призовава:

„Отдайте прочее кесаревото кесарю, а Божието Богу.“ (Лука, 20:25)

Християнството се създава в самото начало на икономическия упадък на Римската империя и макар малцина по онова време да можели да предположат това, като религия му било писано след няколко века да играе значителна роля в борбата й за оцеляване.

През трети век императорът постановил извънреден и както се твърдяло, временен налог в натура — в зехтин, вино, пшеница, месо, щавени кожи и платове — за издръжка на войската. Този налог скоро се превърнал в постоянен придатък към данъчната система, силно напомнящ натуралните налози в традиционните трибутарни империи.

Дребните занаятчии и търговци поемали на плещите си все по-тежко данъчно бреме в резултат на един особено несправедлив данък върху манифактурното производство и търговията на дребно, който, макар да не носел почти никакви приходи в хазната, причинил големи щети на занаятите и търговията в рамките на империята. Данъкът бил прогресивен — т.е. колкото повече произвеждали занаятчиите, толкова повече нараствали дължимите суми. По времето на Диоклециан голяма част от поданиците на империята не съумявали да изкарат достатъчно, за да си плащат данъците. За да покрият задълженията си, те се виждали принудени да продадат селскостопанските си животни и сечива, а понякога и земята си. Все по-често дребните занаятчии и търговци, не притежаващи собствена земя, продавали децата си или дори себе си в робство, за да се издължат на бирника. Така все повече семейства били докарани до разорение и мизерия. С намаляване на външните източници на плячка и грабеж държавната администрация измисляла все по-уродливи начини, за да граби собствените си поданици. Най-простият начин бил чрез възобновяване на древната практика да се конфискува имуществото на хора, обвинени в държавна измяна — или по-точно в измяна на императора. Скоро императорите започнали да обвиняват в лична измяна всеки по-знатен гражданин, достатъчно заможен, за да хвърлят око на богатството му, а същевременно не толкова приближен до двореца, че да прибягват често до неговите услуги. Така например, за да си осигури подкрепата на генералите, Каракала повишил заплатите във войската с 50%, като набавил нужните средства чрез конфискация на имуществото на голям брой заможни граждани, които обвинил в нелоялност и измяна.

Към края на четвърти век римският военачалник и учен Амиан Марцелин написва една от първите истории на Римската империя. Осъзнал, че империята вече отдавна е преминала зенита си, той отдава упадъка й на големите данъци и раздутата бюрокрация. Дори самият император Валентиниан признава проблема, като пише, че „ако поискаме земевладелецът да покрие тези разноски в допълнение на онова, което вече плаща във вид на данъци, така ще пречупим и без това намаляващата му сила; ако изискаме тези средства от търговците, те без съмнение ще затънат под тежестта на такова бреме“. Веднъж направил това разумно и съчувствено наблюдение обаче, самият Валентиниан не се поколебал да наложи нов данък върху продажбите на дребно.

При цялото това главоломно увеличаване на данъчната тежест императорът и свитата му от фаворити били освободени от данъци и се радвали на все по-охолен живот, докато в същото време земеделците, търговците и занаятчиите, които създавали изобилието от блага, тънели в мизерия. Цялата икономика била подчинена на издръжката на държавната машина. В Римската империя човек не можел да се изтръгне от бедността и да натрупа състояние с упорит труд, чрез търговия или земеделие, дори не и с благороден произход. Това се постигало само чрез получаване на важен държавен пост поради лична лоялност и сляпо подчинение на прищявките на императора; постът позволявал на индивида да си осигури спокоен живот и да си краде на воля.
Вкусът на елита към лукс и охолство нараствал с всяка изминала година. Висшите сановници не се задоволявали с прости ленени или вълнени дрехи — те искали коприна, която тогава се внасяла от хиляди километри, чак от Китай, и струвала неимоверно скъпо. Тези хора се обливали щедро с парфюми от Арабия, кичели се със злато, сребро и скъпоценни камъни от всички краища на империята; много обичали кехлибар и редки кожи от далечна Прибалтика; използвали козметични продукти от Анадола. Да се доставят всички тези луксозни стоки с кервани от далечни краища на империята струвало много пари — и това били пари, които напускали завинаги римската хазна, за да пълнят джобовете на китайски, индийски, африкански и балтийски търговци. Неутолимият апетит за охолство и луксозен живот на римския елит се предал и на по-късни поколения европейци, като предизвикал изтичане на злато и сребро от Европа за Азия.

Този апетит на римляните за луксозни азиатски стоки предизвикал първия в историята глобален търговски дефицит. Понеже Рим не произвеждал почти никакви занаятчийски стоки, той нямал какво да предложи в замяна на световния пазар освен запасите си от злато и сребро. Това довело до обогатяването на управляващите династии Андхра в Южна Индия и Хан в Китай. За размера на търговския обмен между Римската империя и Азия може да се съди по откритите в последните десетилетия огромни количества златни римски монети от древността, заровени на различни места в Ориента чак до Южна Индия.