„Морето е голямо – няма да пресъхне, народът е голям – няма да се свърши.“

Източно славянските племена, явяващи се предци на братските по кръв и култура на велико руските, украинските и белоруските народи, още в дълбока древност се заселвали на обширни пространства в Източна Европа, между Балтийско и Черно море.

Първите споменавания за славяните в писмените източници от началото на I век от н.е. Римските писатели са ни оставили кратки сведения само за една група славяни – вендите, които според техните твърдения живеели в долното течение на Висла; извиването на морското крайбрежие на изток от тази река римляните наричали Венедския залив.

Номадски и земеделски племена с движението си към Северното Причерноморие през III-VII век от н.е. завзели значителна част от славянските племена и ги включили в борбата с Византия. В тази връзка византийските писатели от 6 век обръщали голямо внимание на славяните, сред които те откроявали антите като най-многобройното и мощно славянско племе. Селищата на Антите се простирали от долното течение на Дунав до брега на Азовско море. Северната граница на разпространение на антите не е известна точно, но няма съмнение, че техни селища са открити в района на Средния Днепър и в значителна част от басейна на Днестър.

Писмените и археологическите източници свидетелстват, че предшествениците от 6 век вече познавали личната собственост, строели градове, било развито земеделието. Както в социалното си развитие, така и в областта на културата, антите стояли на високо ниво. Социалната система на източните славяни – антите се характеризирала с разпадането на племенните съюзи и укрепването на властта на водачите, разчитащи на военни отряди. Появило се зараждането на класовото общество, създавали се първите политически сдружения на източните славяни.

Владеейки в течение на дълго време морското крайбрежие от Дунав до Дон, източните славяни – анти придобили значителен опит в мореплаването.

Суровите условия на живот, непрекъснатата борба с многобройните врагове – готи, авари, византийци – изработили и развили отлични бойни качества сред славяните. Според общите свидетелства на византийските писатели това са били силни и смели хора, които лесно са понасяли трудностите и несгодите, жегата и студа, страховити в нападението и смели в отбраната. Горди по съзнание за независимост, славяните упорито защитавали своите домове и семейства. Византийските автори особено отбелязват уменията на славяните да се бият по водите на реките, езерата и моретата. Във военното ръководство на византийците „Стратегикон“ се разказва за умението на славяните да останат под вода удивително дълго време: „При това се говори в ръководството, че те, държейки в уста специално изготвени дълги, пробити от вътре камъши, достигащи до повърхността на водата, а самите те, лежейки на дъното на реката, дишат с тяхна помощ, така че дишайки с тях, съвсем е невъзможно да се досети човек за тяхното присъствие.

Византийски писатели от VII век споменават за славянските лодки – еднодръвки, при изграждането, на които славяните са били считани за големи майстори. За високото морско изкуство на източните славяни свидетелства фактът, че Ант Доброгаст е поканен от Византия да командва Черноморската флотилия.

През IV-VII век славянските народи от север и североизток настъпвали към Византия, като се движели в пределите на империята на „ромеите“ на няколко потока. Славяните извършвали дълги и трудни плавания по Черно, Средиземно, Адриатическо и Егейско морета. Напълно вероятно е, че в тези морски походи вземали активно участие и антите, които атакували Византия откъм Черно море и Дунав.

Руският учен Б. А. Рибаков, базирайки се на писмени и археологически източници, посочва тясната връзка на морските пътувания на източните, западните и южните славяни. През VII в., пише Б. А. Рибаков, завладяването на Византия се извършва особено интензивно; славянските отряди отиват към Солун и по-на юг, достигайки Древна Спарта, където се заселвали славянските племена на езерци и милани. След като аварите се събират „напълно унищожават“ дунавските анти, възможно е те да са успели да ги изолират от Византия, особено след като аварите в началото на VII век били подчинени от българите. Любопитно е да се отбележи, че скоро след това флотилии от славянски моноксили (еднодървки) се появяват в Мраморно море, в Хелеспонт, в Егейско море. Славяните обсадили Цариград от към морето, нападнали бреговете на Мала Азия, Епир, Ахая.

През 610 г. от море и по суша те обсадили Солун, през 623 г. славянският флот атакувал Крит, през 642 г. славянската флотилия предприела далечен морски поход до Южна Италия … Аварите изгонили от Византия антите, които отдавна са владеели морския бряг и по този начин ги принудили да предприемат морски поход.

Гръцките източници говорят за голям поход на славяните срещу Константинопол през 626 г. Последните изследвания показват, че този поход е проведен именно от източните славяни.

През 765 г. византийският император Константин V, събрал огромен флот от 2000 кораба за поход срещу българите, като самият той се качил на „руските кораби“. Предпочитанието на императора към руските кораби, въпреки факта, че морския флот на империята е бил най-силен, което било и най-доброто доказателство, че славянските кораби са имали високи мореходни качества.

За живота на славяните, особено за източните, през VII-VIII век са се съхранили много малко сведения. Междувременно, именно през този период настъпват важни промени в социалния и политическия живот на славянските народи. Вместо крехки племенни съюзи се образуват няколко големи славянски държави: България, Сърбия, Чехия, Моравия, Полша. Към края на VIII и началото на IX век следва да се отнесе и появата на източно славянската държава Русия с център Киев на Днепър.

В съчиненията на гръцките писатели от края на VIII и началото на IX век се съдържа кратка, но много ценна информация за появата на русите в черноморските владения на Византийската империя.

И така, в биографията на Георги от Амастрид, която била съставена от най-близките му ученици не по-късно от 842 г., се споменава за похода на Рус (на гръцки – хората от „Рос“) към южното крайбрежие на Черно море. В това съчинение се съобщава, че хората от Рус са опустошили района на Пропонтис, който се е намирал на Черноморското крайбрежие на Мала Азия, и са достигнали Амастрид. За да атакуват Пропонтис, несъмнено руснаците е трябвало да преминат Черно море, тъй като нямали друга възможност да достигнат до малоазийското крайбрежие.

В биографията на Стефан Сурожки се разказва за това, че скоро след смъртта му, в края на 8 век, руският княз Бравлин нападнал Сурож (Судак), който завзел страната от Керч до Сурож. И руснаците направили този поход на своите кораби, минавайки по море от устието на Днепър до Керченския проток.

Последвалите военноморски експедиции на Русия били с още по-широк размах. Голям морски поход на русите към Константинопол бил осъществен през 860 година. Неочакваната поява на руската флотилия под стените на византийската столица говори за отличната им осведоменост за политическото положение на Византия и техния голям опит в морските походи. Моментът за нападение бил избран много добре. По това време борбата на Византия с арабите се засилила и това принудило император Михаил III през лятото на 860 г. с основната част от армията си да се отправи към Мала Азия. Руският флот, незабелязано от морските стражи, влязъл в рейда на Константинопол на 18 юни по залез слънце, без да срещне никаква съпротива. Воините слезли на брега и започнали да опустошават предградията на града. Описание на това е дадено от очевидец на нападението, патриарх Фотий Константинополски, в неговите „беседи“ написани по повод ужасното нашествие на русите. Фотий живописно описва появата на русите, които, минавайки покрай укрепените стени, заплашително размахвали по посока на града своите голи мечове. Ужас обзел цялото население на византийската столица.

Древната столица на могъщата империя, чиито войници са спечелили много победи над градовете на Европа, Азия и Либия, се оказала беззащитна срещу войнствените руснаци. „Тези, за които мълвата за римляните някога изглеждала страшна – пише Фотий, – вдигнаха оръжия против самата им държава и пляскаха с ръце, бушувайки с надеждата да вземат царствения град като птиче гнездо“. Император Михаил бил принуден да се върне от похода, за да сключи договор за „мир и любов“ с руснаците. Русите се върнали на корабите и отплавали в морето с богата плячка.

Фотий нарича народа на русите „далечено северен“, тоест живеещи далеч на север от Константинопол. Това дава възможност да се твърди, че русите са живели на север от Черно море. Византиеца Фотий, който се гордеел с мощта на своята империя, наричал русите „невеж“ народ. Но след неочакваното поражение през 860 г. той бил принуден да признае, че от времето на този поход народът на русите е спечелил слава и е достигнал „блестящи висоти“.

Походът на русите към Константинопол през 860 г. не е бил грабителски набег. Арабските писатели от втората половина на IX век свидетелстват, че между Русия (славяните) и Византия са съществували постоянни търговски отношения. Ибн-Хордадбех в „Книга на пътищата и царствата“ съобщава, че руските търговци са пренасяли стоки от далечни места на славянските земи през Черно море. Византийското правителство събирало от тях данък – десятък. В съчинението на Фотий няма пряко указание за причината за нашествието на Рус, но някои косвени доказателства за това могат да бъдат извлечени от онези инкриминиращи части от беседите му, в които той се отнася до несправедливостите и насилието, извършвани от гръцкото население: „Тези, които ни дължат нещо малко и незначително, ние жестоко ги изтезавахме и наказвахме… и не обръщахме внимание на маловажността и незначителността в сравнение с нашите дългове, но някои получавали за себе си много и велико човеколюбиво опрощение, други за малко безчовечно хвърляли в робство.“ Едва ли тази фраза включва в себе си само отвлечена риторика. Става дума, очевидно за действително притеснени от гърците чуждоземци, търгуващи във византийската столица, сред които са били и русите. Неочакваното нападение от голяма флотилия на русите на Константинопол било предизвикано от тези несправедливи действия на византийските власти.

По този начин историята на руското корабоплаване води началото си от древни времена. Още през 5-7 век източните славяни, притежавали богат опит в корабоплаването, извършвали трудни и сложни морски походи, успешно овладявали много водните реки, защитавали черноморското крайбрежие от посегателствата на врага. Съвременниците били принудени да признаят високото ниво на морското изкуство на славяните. През следващите векове развитието на мореплаването на славяните продължило, корабостроенето се подобрявало, борбата за достъп до морето се засилвала.