„За един ден може да се разруши това, което е създавано от векове.“

През пролетта на 1097 година шестдесет хиляди кръстоносци, събрани от цяла Европа, стигнали до Хераклея. Там ги очаквала турската армия. Храбрият Боемунд начело на нормандците се хвърлил срещу езичниците. Турците се изплашили от широкия строй на рицарите и напуснали полесражението. Пътят към Сирия, към Ерусалим бил открит.

Вечерта след сражението предводителите на кръстоносците се събрали на съвещание в шатрата на Адемар, епископ дьо Льо Пю, личният представител на папата. Обсъждал се един въпрос: Как да се върви по-нататък?

Вратата на шатрата била отворена, за да влиза свеж вечерен въздух. Наблизо тихо пеели нормандците. Армията си почивала — за пръв път през похода в Мала Азия кръстоносците се озовали сред едноверци – арменци, храна и вино имало до насита.

Най-краткият път на юг минавал през Киликийските порти, през планината Тавър. Ако се тръгне по този път, може да се спечелят няколко дни, но съществува риск да се загуби армията: именно в тази посока отстъпили турците и в тесния проход дори малък турски отряд би могъл да спре рицарите.

Епископ Адемар съветвал кръстоносците да се насочат на север, към Цезарея, през арменските приятелски селища на Кападокия, към християнските долини на Гьореме, към изворите на Ефрат, към Едеса. Агентите на византийския император съобщили, че по тези места няма големи турски отряди.

Неочаквано на това предложение се възпротивил Танкред, племенник на Боемунд, предводител на нормандците от Южна Италия.

— Нямаме право да се страхуваме от сарацините — викал той силно на съвета. — Един път щом се изплашим, ще предадем делото господне. Ерусалим не може повече да чака!

— Гробът господен е чакал хиляда години — отбелязал тихо разумният Раймонд Тулузки, приятел на византийския император. Раймонд бил по-богат от другите предводители, графството във Франция му носело повече доходи, отколкото владенията на всички останали рицари, взети заедно, и на Раймонд не му трябвала собствена империя на Изток.

На Танкред обаче му трябвала империя. Макар и най-малката. Племенникът на управника, колкото и храбър да бил, не можел да очаква земя в Европа. Танкред искал да изпревари спътниците си и да нахлуе пръв в сирийските градове. След няколко дни, като изпратил основната армия на север, Танкред с нормандците си, помитайки по пътя си турските прикриващи части, се хвърлил на юг, към Киликийските порти, и ги преминал благополучно. Скоро след това, като се скарал с останалите предводители на кръстоносците, към Киликийските порти обърнал и Балдуин, по-малък брат на Готфрид Булонски, потомък на Карл Велики, светлорус красавец, авантюрист и любимец на рицарите. Той отвел със себе си фламандците и лотарингците.

Основната армия вървяла дълго по планинските долини, като се спирала за квартируване в гостоприемните арменски села и ги ограбвала. Обаче агентите на византийския император, като съобщили за лекия и приятен път, кой знае защо, забравили да кажат за планинските проходи на арменския Тавър.

«Ние влязохме в дяволски планини — писал летописец за този последен преход преди равнината, — те бяха толкова високи и стръмни, че нито един от нас не се решаваше да стъпи на пътеката преди другите… конете падаха в пропастта.

Благородните рицари се биеха с юмруци по гърдите с голяма мъка и печал, без да знаят какво още им е подготвила съдбата, и за да се облекчат, продаваха щитове, мечове, шлемове и ризници на най-ниски цени. А тези, които не можаха да ги продадат, изхвърлиха тежките неща.»

В планините загинали повече кръстоносци, отколкото при обсадата на Антиохия и щурма на Ерусалим. Най-после стените на прохода се оттеглили и армията на кръстоносците, изтощена като че ли след дълга битка, излязла при разклоненията на арменския Тавър, в някога плодородната, но през последните столетия обезлюдена и изсъхнала долина на изчезналото царство Комагена. На изток над планините на нисък хребет се издигал правилен сребърен конус.

— Нимруд-даг — казали водачите. — Планината на Нимруд. Свещено място.

— Сарацинско ли е?

— Не. Там са непознати богове.

Раймонд заповядал на рицарите да отидат до планината. Рицарите бързали. Искало им се да се завърнат в лагера по светло. Свещената планина със сребърния връх стояла далеч от хребета. Те дълго се движели по стара, обрасла пътека, но след това неочаквано тя се разширила и се открил старинен павиран път. Той свършвал при голям каменен мост. Изглежда, мостът бил построен много отдавна. Петър Пустинникът, който вървял с рицарите, генерал без армия (събраните от него в Европа отряди от бедняци били унищожени от турците край Босфора), казал, че мостът е римски.

След моста пътят отново се изгубил. За планината на Нимруд той минавал покрай изоставени поля, пресъхнали канали и пръснати тук-там сиромашки села.

Рицарите не стигнали до боговете. Тясната пътечка била затрупана от скални отломъци. Освен това вече се смрачавало и рицарите се страхували, че могат да ги забележат сарацинските стражи. Отдолу при светлината на залязващото слънце те забелязали до сребърния връх малки фигурки, седящи в редица на тераса…

Няколко години след това планината видял светлорусият красавец Балдуин. Той все пак си извоювал източно царство. Като се отделил от останалите сили на кръстоносците с отряда на фламандците, отишъл на изток и като завзел Едеса, основал в нея християнска държава.

Едеса се намира на река Ефрат, близо до планината на Нимруд. През време на един от походите си Балдуин стигнал до върха на планината. Там наистина седели в една редица пет идола. Главите на три от петте се търкаляли сред одяланите блокове в подножието на терасата. Идолите не били сарацински: мюсюлманите, подчинявайки се на забраната на корана, не изобразявали хора. Статуите не били и християнски. Лицата им били спокойни, величествени и невероятно красиви. Балдуин заповядал да се разруши светилището на идолите, но поданиците му не могли да свършат тази работа. Те само съборили петметровата глава на младия красавец с висока конусовидна шапка. После си отишли…

Изминали още осем века. Загинало царството на Балдуин, разрушили се и запустели замъците на кръстоносците, построени на бреговете на Средиземно море и едва през 1882 година Нимруд-даг отново бил открит, но вече от учени. Светилището забелязали и започнали да го разкопават немски и турски археолози, обаче скоро разкопките били прекратени. Труднодостъпната планина, липсата на вода и главно богатите находки изплашили археолозите.

Отново тези места опустели за седемдесет години. Най-после през 1953 година тук дошла грижливо подготвена американска експедиция под ръководството на геоложката Тереза Хел, която провела разкопки и разчистване на чудния паметник в течение на пет сезона. Сега много от тайните на светилището са разкрити, макар че една тайна, може би най-интересната, все още чака своя изследовател.

… Когато през 1953 година експедицията се отправила от малкото турско градче Самсат, намиращо се в подножието на Нимруд-даг, Тереза Хел прекрасно знаела какво именно ще разкопава. Четиринадесет годишната подготовка за работа й позволила да научи всичко, което било възможно и за светилището, и за държавата, и за властелина, който създал това уникален паметник на света.

Тихият Самсат не винаги е бил такова неугледно градче. На границата на нашата ера той се наричал Самосата и бил столица на малката богата търговска държава Комагена, която, подобно на Палмира и Петра, израснала на търговските пътища от Запад на Изток, от Римската империя за Индия.

Комагена била разположена на бреговете на Ефрат, като владеела едно от местата за преминаване на реката. Тук, където си почивали след дългите планински пътища керваните от Гърция, Сирия и Персия, се заселили търговци прекупвачи, лодкари, чиновници от персийския двор. Градът растял и забогатявал и вече търговците му сами снабдявали с всичко необходимо керваните до всички страни на света.

Когато се сгромолясала под ударите на Александър Македонски персийската държава, а след това се разпаднала създадената от Александър краткотрайна империя, Близкият Изток и Централна Азия се превърнали в множество от малки и големи царства и империи. Едно от тях станала независимата Комагена, в която дошла на власт династия от смесен гръцко-персийски произход.

По-късно Комагена станала буферна държава между Римската империя и царството на партите.

Тя била желана плячка и за едната, и за другата страна, но все пак дълго време запазила самостоятелността си, използувайки противоречията между силните съседи, като търгувала и с едните, и с другите и угаждала и на едните, и на другите. Ефрат бил източник за напояване, многобройни канали прорязвали долината, ограничена от север от планината Тавър, зад която започвали владенията на арменските царства. На юг и на изток се простирали необятните земи на Партското царство, а на запад, по крайбрежието на Средиземно море — сирийските колонии на Рим.

Господарите на Комагена — горди и хитри потомци на велики владетели — в течение на няколко века балансирали между враждуващите колоси и в 64 година пр.н.е. царят на Комагена, Антиох, дори съумял да сключи договор с Помпей, съгласно който римляните обещавали да пазят неприкосновеността на търговското царство. Изминали повече от сто години преди Рим през 72 година все пак да присъедини Комагена и да я включи в границите си като провинция. Но и след това Комагена продължила известно време да цъфти и търговците й да изпращат кервани в Индия и Армения.

После, с падането на Рим и изчезването на търговските пътища, Самосата загубва своето значение и тази местност се съживила само веднъж, когато в съседна Едеса се установил с рицарите си Балдуин. Казват, че и сега по тези места често се срещат селяни със светли коси и сини очи — потомци на кръстоносците.