„В началото бяха медиите, те бяха (от) Злото.“

Като преход към следващата тема бихме искали да предложим откъс от едно интервю, което Ерик де Ротшилд дава пред списание „Ди цайт“ на 15 юли 2010 г.:

„В Гърция направих една интересна констатация. Въпросните улични вълнения не бяха предизвикани от гражданите. Разбира се, хората бяха излезли на улицата и протестираха. Но последвалите сблъсъци бяха организирани.“

Наистина ли? Е, нима някой би могъл да знае повече по тази тема от един Ротшилд?

„Такова нещо като свободна преса не съществува. Знаете го Вие, знам го и аз. Нито един от Вас не би се осмелил откровено да напише мнението си, а дори и да го направи, то няма да бъде отпечатано. На мене ми плащат всяка седмица за това, да не допускам моето лично мнение да попадне във вестника. Същото важи и за всички Вас, а който се отклони от „правия път“, ще се озове на улицата, свободен да си потърси нова работа. Истинската задача на журналистите се състои в това да убиват истината, да разказват лъжи, да преиначават нещата и да продават самите себе си, своята родина и своята раса на цената на парчето хляб, което ежедневно получават. Това е известно и на Вас, и на мен, така че кому са нужни тук идиотските брътвежи, подканящи ни да вдигнем тост за свободната преса? Ние сме инструменти и марионетки на богаташи, които дърпат конците зад кулисите. Те пускат мелодията, определяща какво да танцуваме. Нашият талант, нашите възможности и животът ни са притежание на чужди нам персони. Ние не сме нищо повече от интелектуални проститутки.“ Джон Суинтън, издател на „Ню Йорк таймс“, по време на неговата прощална реч пред Нюйоркския прес клуб през 1953 г.

Една малко по-мека форма на мозъчен контрол е преднамереното въздействие чрез средствата за масова информация. Както видяхме по-рано, те се използват вече над сто години от най-могъщите фамилии за пряка пропаганда на техните цели. Ако се вземе предвид, че преобладаващата част от медиите (вестници, списания, радио, телевизия и голям брой Интернет платформи) се намират в ръцете на ограничен кръг лица, всички които членуват в една или няколко от споменатите организации на Илюминатите, тогава лесно може да се разбере, защо лъжи от сорта на „глобалното затопляне“ и „заплахата от тероризма“ се възприемат от толкова много хора като част от действителността и се ползват с безкритичното им съгласие. Необходимо е само дадено твърдение да се повтаря достатъчно често и в определен момент то ще се превърне в използваем факт. Щом е известно, че средностатистическия жител на Централна Европа прекарва седем години от живота си пред телевизора, то няма място за учудване, защо на практика е толкова голям броят на хората, които се затрудняват да формулират собствена ясна мисъл.

Само три процента от германските граждани не притежават телевизионни приемници, но и на тях не им е лесно да избягат от манипулативните новини, понеже надали има вече метро, гара или летище без телевизионни екрани и не изключваемо озвучаване. За медиите обаче прекият контрол над човешки индивиди представлява прекалено голяма трудност. Те предимно формират мнения и изкуствено създават настроения.

Всички журналисти ли са корумпирани или купени? Не, разбира се, че не. Някои даже са избрали тази професия, защото искат да направят света по-добър. Много журналисти имат силно развито чувство за справедливост. Но в Германия например съществуващите издателски групи се броят на пръстите на ръцете. Те притежават частните телевизионни канали, почти всички радиопредаватели и дори звукозаписните фирми.

Окончателният вид на даден вестник или ефирна програма се одобрява от главния редактор. Той (обикновено длъжността се заема от мъже) определя духа и насочеността на средството за информация. Началниците на отдели отговарят за спазването на тази линия. Ако някой журналист пожелае да напише конкретна статия, която е в разрез с общата ориентация, на редакционното обсъждане това му се казва недвусмислено ясно. Този, който упорства и не спира да се блъска в стената пред себе си, след време се отказва и започва да пише за каквото му предложат. На никого не му се иска постоянно да става за смях пред своите колеги заради поредната „конспиративна теория“, до която се е добрал. В журналистическите среди няма нищо по-тягостно от лепването на клеймо „конспиративен разбирач“.

Хора с кураж, които въпреки всичко не се предават, губят работата си и се сдобиват с неприятности. Какъвто е случаят с двамата журналисти от WDR Западно германското радио Герхард Вишневски и Вили Брунер, отнасящ се до техния документален филм „Дело № 11.9.“ – един критичен поглед към атентатите от 11 септември 2001 г. Разбира се, филмът е бил предварително одобрен и финансиран от редакцията. Западно германското радио го излъчва и той пожънал голям успех, но непосредствено след това WDR прекратява договора за сътрудничество с Вишневски и неговия съавтор Вили Брунер. Само че Вишневски вече имал опит с тежестта на огорченията. След публикуването на книгата му „Фантомът RAF“ (съкращение за терористичната „Фракция Червена армия“ – ФЧА) той дълго време е притесняван от различни служебни инстанции по изкуствени поводи:

„На 1 март 1994 г. точно в осем часа сутринта на нашата врата се позвъни. Аз слязох по стълбите и отворих. Съпругата ми и нашият едногодишен син бяха в кухнята. През градинската врата влезе сборна група от шест-седем души. Представиха се като служители на Баварската и Хесенската териториални криминални дирекции, както и на местната полиция. Трябвало веднага да ги пусна да влязат, защото имали нареждане да претърсят къщата ми.“

Известни са ми случаи, при които критични и смели журналисти са преживявали и доста по-сериозни неща от уволнение, от побой до заплахи за убийство, унищожаване на автомобили, взлом на жилището, кражба на компютри и документи. И понеже медийният сектор е прекалено тесен, е много трудно човек да си намери работа отново, ако вече е бил уволнен от някой от големите издатели. Журналистите също са просто хора. Мнозина от тях имат семейства и искат да живеят почтено и в мир.

През 1917 г. Дж. П. Морган наел 12 първокласни мениджъри от новинарския бранш, за да проучат кои са най-влиятелните вестници в САЩ. Те трябвало да определят, колко издателски къщи са необходими, за да се наложи контрол над ежедневната политическа нагласа в страната. Господата установили, че е достатъчно да се притежава мажоритарния пакет акции в 25-те най-големи американски вестника. Било постигнато споразумение, политическата линия на изданията била купена и във всяко от тях бил назначен редактор, който лично следял всяка публикувана информация да съответства на желанието на поръчителя.

В Германия не са Ви нужни 25 вестника. Достатъчна е една-единствена пресгрупа. Например, издателство ,,Аксел Щпрингер“ е най-големият вестникарски концерн в Европа, от който излизат следните заглавия: „Билд“, „Билд ам зонтаг“, „Ди велт“, „Ди велт ам зонтаг“, „Берлинер цайтунг“, „Берлинер цайтунг ам зонтаг“, „Берлинер моргенпост“, „Берлинер вохе“, „Хамбургер абендблат“, „Хамбургер анцайгер“, „Бергедорфер цайтунг“, „Билдвохе“, „Функ ур“, „Хьорцу“, „ТВ дигитал“, „ТВ гайд“, „ТВ ной“, „Билд дер фрау“, „Фрау фон хойте“, „Дуто билд“, „Шпорт билд“, „Компютер билд“, „Аудио, видео, фото билд“, „Метал хамер“, „Музикекспрес“, „Ролинг стоун“, „Дъ айконист“, „Фото магазин“, „Зегелн“, „Таухен“, „Тенис магазин“. Добавете към тях още 11 списания в Испания, 22 списания в Унгария и 14 списания в Швейцария.

Освен това концернът притежава и телевизионни канали като „Доган ТВ“ в Турция, „Хамбург I, „ТВ Берлин“ и радиопредаватели като „Антене Г“, „Радио антене Байерн“, „Радио FFH“, „Радио Хамбург“ „Радио NRW“. Издателство „Улщайн“ е негова стопроцентова собственост, но той има също дялови участия в повече от дузина по-малки областни вестници като „Остзее цайтунг“ или „Аюбекер накрихтен“. Това дава възможност много лесно да се „моделират“ мнения, да се произвеждат „звезди“ или да се разпространяват слухове в обществото, които са в състояние да унищожат репутацията на всекиго.

Една друга съставна част на медийното въздействие наред с журналистиката е директната, явна реклама, която силно влияе най-вече върху поведението на подрастващите и не само продава стоки, а създава емоционални нагласи, налага „модерното“ за момента и определя какво не заслужава вниманието им. Чрез образните рекламни внушения съвсем безпроблемно се създава шаблон за мислене и действие на цяло едно поколение.

Много по-брутална обаче, е тъй наречената реклама на подсъзнателно ниво, за която е доказано, че се използва широко и е била предмет на дългосрочни научни разработки. Въздействието, осъществявано под прага на съзнанието, може дори да бъде по-дълбоко и по-устойчиво закрепено във времето, отколкото онова, което сетивата регистрират. Това се дължи преди всичко на обстоятелството, че човек е лишен от защита срещу него. Отделни картини, вградени във филми, на практика е невъзможно да бъдат идентифицирани от окото като такива, но мозъкът ги улавя и преработва. Кратки бързи послания, „скрити“ в музикални произведения, не се възприемат от слуха, но мозъкът ги „чува“. Има сведения, че лаконични нареждания от типа на „Не кради!“ или „Купи еди кой си продукт!“ биват вмъквани във фоновата музика, звучаща в универсални магазини и големи дрогерийни базари.

Известно е, че от 50-те години на миналия век в САЩ при кинопрожекции във филмите се монтират фотоси, например на пуканки или кока-кола, благодарение на които консумацията на тези продукти се е увеличавала на места с повече от 50 процента. На четири очи хора от персонала на немски телевизионни канали споделят, че непрекъснато засичат „самостоятелни кадри“ в излъчваните клипове, чието място изобщо не е там.