„Една добра услуга заслужава друга. Спаси ме от прокурор, аз ще те спася от затвор.“

Сътрудничество и формиране на групи. Споделянето с другите, наричано понякога реципрочен алтруизъм, еволюило от ползите, възникващи от съвместната работа, споделянето и сътрудничеството. За тази цел са необходими еволюирали мозъчни системи, които да създават мотиви и желания за споделяне с други, за формиране на съюзи, за стремежа да бъдем част, да принадлежим към дадена група, да се чувстваме ценени и приемани от останалите. Няма съмнение, че хората като вид са достигнали изключителни равнища в сътрудничеството – включително са развили способността да общуват чрез езика, именно, за да го улеснят. От съвсем ранна възраст децата изпитват стремеж да играят заедно, да измислят и споделят фантазии. За такива игри е необходимо да е налице „споделяне между съзнанията“, взаимно разбиране за света и договорка кой каква роля да играе.

Цялата човешка култура и наука съществуват, именно защото сме вид, готов на сътрудничество. Този процес е толкова силен, че ние градим и споделяме познанията си поколение след поколение и тъкмо това прави възможен прогреса. Споделянето и желанието за споделяне са фундаментални за човешката природа.

Поведението за сътрудничество е било от огромна полза за хората и тъкмо за това ние го ценим толкова. Обичаме да правим различни неща заедно, независимо дали става дума да изпратим астронавти на Луната, да играем футбол или да свирим в оркестър. Чувството за принадлежност (за начина, по който усещаме и си взаимодействаме с хората наоколо) е важно за сигурността и благополучието ни. Социалния манталитет на сътрудничеството оформя мозъка ни по определен начин и насочва нашите мотиви, чувства, мисли и поведение. Той ни ориентира към онези, с които си приличаме. В резултат на това ние можем да се идентифицираме с голяма група хора (повечето никога не виждаме и не познаваме лично), стига само да смятаме, че и те са „като нас“. Търсим хора със същите интереси, точно за да можем да си сътрудничим, да се учим и да се развиваме заедно, да се чувстваме част от една общност. Това е и една от причините Интернет да заема водещо място в комуникациите между хората: ние изпитваме страстен копнеж да споделяме и да търсим себе подобни.

Манталитетът за сътрудничество може да ни насочи към егалитарен начин на мислене. Напоследък имаме основание да смятаме, че егалитарните нагласи предизвикват по-здравословни реакции, когато хората се сблъскват с напрегнати социални ситуации, отколкото нагласите, основани на предразсъдъци, на конкуренция и индивидуални различия.

Все повече свидетелства сочат, че подсилването на нагласите и поведенческите модели на сътрудничеството у децата и подрастващите (в противовес на конкурентните и индивидуалистичните модели) благоприятства позитивните взаимоотношения, укрепва психическото и физическото здраве и допринася за по-високи постижения. Освен това, с все по-голяма сигурност се счита, че групите, основаващи се на сътрудничество, в дългосрочен план ще надделеят над тези, които залагат на вътрешната конкуренция и индивидуализма. В бизнеса се установява, че Интернет представлява добро средство за намиране на решения на редица проблеми, тъй като хората просто обичат да споделят мислите и идеите си безплатно! Тъжно е, че при това положение правителствата продължават да подкрепят бизнес модела, базиращ се на идеята, че конкуренцията ражда ефективност.

Трябва да се добави още, че сътрудничеството и споделянето стоят в основата на чувството за принадлежност. Една от трагедиите на съвременния живот в западното общество е създаването на групата на „подрастващите“, които не са приети в света на възрастните. Способността да се идентифицираме с Бащата или Майката, да се присъединим към групата на Бащата или Майката (например чрез труда си) и да се почувстваме част от света на мъжете и жените, е все по-рядка проява на сътрудничество между поколенията. Разбира се, посвещаването в света на възрастните е съпроводено и от съответните отговорности и очаквания за членовете на тази група.

Но както е при много други аспекти на нашите еволюирали съзнания и тела, сътрудничеството и груповата принадлежност също имат своите слаби страни. За човешките същества групите са източник на най-големите трагедии и травми. Така например, този социален манталитет е причина да се сравняваме с останалите в групата по отношение на сходство помежду ни и така да решаваме дали да се чувстваме приети и желани, или аутсайдери, нежелани и маргинализирани.

Механизъм за групиране. Друг проблем е, че човешкото споделяне е еволюирало в контекста на малките групи, в които всички са се познавали и следователно, са били в състояние да следят с кого какво споделят, какви услуги предлагат и как им се възвръщат; обменяли са помежду си признателност и благодарност. Това означава, че споделянето може да си има граници и че мозъците ни са снабдени с механизми, които да проверяват с кого е добре да взаимодействаме, с кого в действителност си приличаме. Тоест, в това отношение хората, подобно на много други бозайници, проявяват силен трибализъм.

За отбелязване е, че именно този трибализъм може да се превърне в антитеза на състраданието. Това важи с особена сила в случаите, когато хората черпят чувства за идентичност от групата, към която принадлежат и възприемат нейните ценности.

Изследванията сочат, че ние изключително лесно формираме усещането за „част от групата“ и „извън групата“, за „ние“ и „те“; и когато веднъж идентифицираме някого „извън групата“, той се превръща в наше отрицание. Казано накратко, можем да се изпълним с извънредно презрение, жестокост и параноя към всички, които стоят „извън групата“.

Възможно е дори да сметнем, че техните ценности и начин на живот са заплаха за нашите, което да ни провокира към опит да ги премахнем и унищожим. Независимо дали го разглеждаме като архетип, социален манталитет или еволюирал механизъм, дали предпочитате да се фокусирате върху генетичните или социалните регулатори, факт е, че трибалистичната ни психология, предразсъдъци, експанзионизъм и отмъстителност са били източник на огромни страдания, налагани от едни хора на други в течение на хилядолетия.

И разбира се, след като осъзнаваме, че другите групи са способни на същата ненавист и параноя, както и ние самите, започваме да се страхуваме от тях. Факт, който просто затваря омагьосания кръг – от местните банди до геноцида по целия свят. Трибалистичната ни психология и страхът ни от другите племена могат да ни накарат в определен социален контекст да гледаме на жестокостта като на добродетел.

Понякога се опитваме да подтиснем вътре груповото варварство с „кодекси на честта“ и „воински кодекси“. Женевските конвенции, международното право и решаването на конфликти са също опити в тази насока, към които, за съжаление, някои западни лидери се отнасят доста пренебрежително.

От всички предизвикателства, с които ще се сблъска състраданието в един нов свят, може би най-трудното ще бъде да намери начин да се пребори с трибалистичната психология.

В международен план това означава някои страни да се откажат от част от могъществото си в полза на общочовешките ценности.

В личен план трябва да внимаваме към какви групи се стремим да принадлежим и защо, и какво сме готови да направим, за да ги защитим. Но трябва да се знае, че споделянето на традиции и ценности, поколение след поколение, може да има и своята тъмна страна.