„Всеки, който яде царски орехи е длъжен да воюва за царя.“

Самарканд е голям град, съвременен, с университет, училище, театри, зеленината отдавна се е преселила върху обикновените му асфалтирани улици. И все пак Самарканд на Тимур е жив и силуетът на приказните джамии учудващо естествено се вплита в съвременния му облик. В Самарканд има джамии и мавзолеи, които се отнасят и към XVI, и към XVII век, но все пак основните му архитектурни шедьоври са свързани с времето на Тимур и Тимуридите.

Шахи-Зинда не може да се похвали с размерите си или с величието на замисъла си. Та тази улица не е и замисляна — ансамбълът е възникнал от само себе си, строен е стотици години, мавзолей след мавзолей. Шахи-Зинда значи жив цар.

Култът му съществувал отколе, много преди идването на исляма, още по времето на разцвета на Афрасиаб, и бил толкова популярен, че проповедниците на исляма сметнали за по-добре да не се борят с него, а да го използуват за прослава на новата религия. Така била създадена легендата за Мохамед Кусам ибн-Абас, братовчед на пророка.

Легендата разказва, че войските на Мохамед Кусам били настигнати от неверниците в светата минута, когато всички воини били коленичили и извършвали намаз — молели се. Неверниците се възползвали от временната небоеспособност на противника и съсекли всички мохамедани. Останал без глава и Мохамед Кусам ибн-Абас. Но загубвайки главата си, той не загубил присъствие на духа. Взел главата си и се спуснал в дълбок кладенец, оттам минал в рая, където живее и досега. Много герои се опитвали да се спуснат в този кладенец, за да узнаят тайните на обезглавения цар.

Мазарът (култово съоръжение над гроб, място за поклонение при мохамеданите), гробницата, по-точно кенотафът (празен гроб), тоест лъжливата гробница (истинският Мохамед Кусам никога не е идвал в Самарканд), е станал първият мавзолей от комплекса гробници на Шахи-Зинда. Погребването до гроба на светията трябвало да осигурява допълнителни блага на оня свят и затова много велможи и молли се стараели да получат правото да бъдат погребани там. Успявали малцина, но те били богати и знатни и мавзолеите им са най-хубавите в Средна Азия.

Шахи-Зинда е строен два пъти. Първия път — преди завземането от монголците. Улицата на мавзолеите стръмно се спуска от мазара на Мохамед Кусам и авторът на «Захарната книга на историята на Самарканд» подробно описва молитвите и обредите, които трябва да се извършат, ако се върви от гробница на гробница. Археолозите са намерили останки само от първия комплекс Шахи-Зинда — нито един мавзолей не се е запазил изцяло.

Монголците, като завзели Самарканд, не докоснали мазара на «живия цар», страхувайки се от отмъщението на чуждия за тях, но възможно силен светия. Затова пък из основи разрушили другите мавзолеи. Отново Шахи-Зинда бил създаден главно при Тимур и Улугбек.

Тук са погребани роднините на Тимур и знатни духовни лица. Всеки мавзолей е шедьовър на ислямското изкуство. Новите мавзолеи не бивало да надвишават мазара на Мохамед Кусам и затова размерите на паметниците са строго ограничени. Това задължило строителите да вървят по пътя на усъвършенствуване на формите и украсяване на гробниците. Създаденият ансамбъл изглежда като издигнат по единен проект.

Мавзолеите на Шахи-Зинда са главно квадратни съоръжения под разнообразни куполи. Куполът, порталите, колоните и дори стените са покрити със сини и шарени глазирани керамични плочки.

Мавзолеите са общо двадесет и пет. Над всички се извисява мазарът на Мохамед Кусам, за който още през XIV век е писал знаменитият арабски пътешественик и географ, Херодотът на арабския свят, Ибн-Батута: «Гробът е благословен. Над него е издигнато четириъгълно куполно здание, на всеки ъгъл са направени по две мраморни колони, мрамор със зелен, бял и червен цвят. Стените на зданието също са от разноцветен мрамор със златни орнаменти; покривът е от олово.»

От тогава зданието неведнъж е престроявано и облицовано със сини и шарени глазирани керамични плочки и мозайка.

Мазарът на Мохамед Кусам е ограден от други мавзолеи — тясно им е там, всеки собственик е искал неговата гробница да се намира колкото се може по-близко до мавзолея на светията. Най-много от всички е провървяло на три мавзолея: на Туман-ак — жената на Тимур, на известния религиозен деец Ходжа Ахмал и на «момичето, умряло в целомъдрие» през 1360 година.

Много е красив мавзолеят на Туман-ак. Глазираните керамични плочки и мозайката му са връх на декоративното изкуство на тимуровската епоха. Порталът е богат, с чисти бои, килим, в който се преплитат цветя, клонки и надписи. Той не е небесносин като другите, а преобладава виолетовото и затова още повече изпъква в света, където има два цвята: охрата — пясъкът, и небесносиният — небето.

По-скромен е мавзолеят на емир Бурундук — един от военачалниците на Тимур. Военачалникът много забогатял по време на походите, но потомците му може би не са посмели да построят мавзолей по-хубав, отколкото на членовете на царския род, а може би просто са запазили парите за живите.

Архитектите и историците на архитектурата могат да отнасят мавзолеите към различни школи и направления, могат да разказват подробно за изящните полукръгли арки и щитовидните им пандативи. Макар съдбата да е събрала тук гробниците на различни хора, от царицата на воина, моллата и «момичето, умряло в целомъдрие». Все пак от всички мавзолеи най-висок е този, който е построен долу, почти на края на улицата — мавзолеят на астронома Руми.

Руми бил приятел и съратник на Улугбек. През живота си той не е спечелил нито богатства, нито земя, нито принадлежал към знатен род. Но бил най-великият математик и астроном на своето време и затова Улугбек построил гробницата на Руми до мавзолеите на хановете и цариците и я направил, макар и мъничко, по-висока.

В последна сметка най-хубавият мавзолей принадлежи на учения, на труженика, който бил къде по-близо до тези, които чертаели плановете на гробниците и джамиите, отколкото до тия, които са погребани в другите мавзолеи.

Шахи-Зинда е красив отвсякъде. И от върха на хълма, откъдето се виждат две синджирчета небесносини куполи; и отдолу — тясна разноцветна улица зад арка от портали; и отдалече, от града, когато изглежда като присънила се страница от приказките на Шехеразада, и отблизо, когато учудва с буйството на фантазията и богатството на багрите. Той е малък, а впечатлява повече, отколкото пищните джамии и грандиозните минарета на други източни столици.