„От ябълката – ябълки, от елата – шишярки.“

Защо имаме очаквания по отношение на полово присъщите разлики, когато детето израства? С израстването на децата родителите продължават по различен начин да приобщават към социалната среда своите синове и дъщери, както недвусмислено сочи и показателното изследване на Берко Глийсън и Естер Бланк Грийф. В книгата си „Начинът, по който хората говорят на малките деца в обществото на полово ориентираното слово“ двамата изследователи представят резултатите от своето проучване, според което бащите използват по-често и повече „командни“ термини от майките. Освен това мъжете отправят повече заповеди към синовете си, отколкото към дъщерите си. Затова вероятно и по време на игра малките момчета използват повече такива термини и са по-малко учтиви от момичетата.

Момчетата често си служат с фрази от рода на: „Ела тук“, „Махай се“ и други подобни, докато редица проучвания сочат, че момичетата по-скоро биха казали: „Моля те, би ли ми подал това“ или „Моля те, престани да ми досаждаш“. Вероятно малките момчета свикват да издават команди още в най-ранна възраст, защото именно по такъв начин са били възпитавани. От своя страна, присъщите на малките момичета словесни и говорни навици се отличават от тези на момчетата, защото са били възпитавани по различен начин. Всъщност доказано е, че още на около четиригодишна възраст те вече са включили в своя словесен начин на общуване редица „женствени“ обрати, които вероятно са „попили“ от майките или възпитателниците си.

Неотдавнашно лингвистично наблюдение над тридесет и пет студентки в школа за бавачки и детски учителки недвусмислено доказва устойчивото присъствие на „женски“ словесни и говорни навици.

Малките момичета редовно използват и така наречените „опашати“ въпроси (напр. „Тя има хубава рокля, нали?“). А при игрите си с кукли си служат с много нежни обръщения и ласкави фрази.

При по-нататъшното израстване на децата родителите продължават да се държат с тях по различен начин, съобразно половата им принадлежност. Те са склонни да търпят някои постъпки на синовете си, които никога не биха допуснали при дъщерите си, и обратното. Накратко, малките момчета и малките момичета получават съвършено различни послания за това кое е допустимо и приемливо като поведение и език, и кое не е.

Двегодишната Шона ще бъде смъмрена, ако удря и хапе, като й бъде внушено, че подобно поведение от нейна страна е неприемливо и недопустимо, докато двегодишният Шон също ще бъде възпрян и смъмрен, но никой няма да му каже, че държанието му е неприемливо.

Сузана, четиридесетгодишна, много прогресивна и социално осведомена майка на едно здраво, будно и живо шестгодишно момиченце, непрекъснато получавала бележки от учителката на дъщеря си: „Днес Дженифър беше прекалено шумна“, „Днес Дженифър беше прекалено бъбрива“, „Дженифър винаги много вика, докато играе с другите деца“, „Дженифър не може да седи спокойно на едно място“ и т.н. и т.н.

Най-сетне на Сузана й дошло твърде много и решила да отиде в училището и да поговори с учителката на дъщеря си за така наречените „поведенчески проблеми“ на детето. Но преди още да е седнала и да си е отворила устата, Сузана била стъписана от почти враждебното изявление на учителката: „Дженифър е истински кошмар! Непрекъснато вика и крещи, не спира да говори. Това не е поведение на малко момиченце. Тя се държи като лошо малко момче“.

Макар Сузана да не била доволна от факта, че дъщеря й пречи на работата на класа, поведението на момиченцето всъщност не я разстройвало чак толкова много. Спокойно приемала „момчешките“ постъпки на дъщеря си и отхвърляла с презрително свиване на рамене определението „мъжкарана“. Но вероятно би била много по-разстроена, ако вместо дъщеря имаше син, който проявява „женско“ поведение и бива наричан с „унизителното“ определение „женчо“.

Накратко, ако едно момиче не се вмества в стереотипните стандарти за полово присъщо поведение, то пак ще бъде прието от връстниците си, което се доказва от редица проучвания в тази област.

Докато връстниците и обществото ще са много по-нетърпими към момче, чието поведение е извън рамките на общоприетото.

Животът на едно срамежливо момче, което е твърде чувствително, склонно да плаче и предпочита да си играе по-скоро с момичетата, отколкото с другите момчета, може да бъде превърнат в пълен кошмар от връстниците му.

Следователно още в най-ранна възраст от живота на детето се наблюдава огромна разлика относно това кое е обществено приемливо като начин на поведение и общуване за момче или за момиче. Приемливото поведение и общуване при децата не са вродени умения, а непрекъснат процес на учене, който започва от раждането. Децата често използват поведението си като основен начин за комуникация, особено когато не могат да изразят дискомфорта или емоциите си с думи.