„Мерзостта и парите винаги вървят заедно.“

Континенталният експеримент. Със създаването на Съединените американски щати много от идеите на Франклин за книжните пари можели най-после да се осъществят на практика. Ново сформираната държава се превърнала в идеално място за първия съвременен експеримент с въвеждане на книжни пари в национален мащаб, а Американската революция била първата война, финансирана изцяло с книжни пари — макар и бързо обезценяващи се.

Вторият континентален конгрес приел решение за издаването на книжни пари още преди обявяване на независимостта от Англия. За да извоюва независимостта си, новата държава се нуждаела от боеспособна армия, но Конгресът не разполагал със средства за нейното финансиране. Издадени били така наречените кредитни удостоверения, за които се твърдяло, че са обезпечени със златни и сребърни активи; предвиждали се и сурови наказания за всеки предател, дръзнал да не ги приеме като платежно средство. През 1777 г. Конгресът издал съкровищни бонове на стойност 13 милиона долара; първоначално те се наричали съкровищни бонове, но много скоро придобили гражданственост като „континентали“, заради надписа „Континентална валута“, отпечатан върху тях.

Първоначално континенталите имали номинална стойност един испански сребърен долар, но скоро започнали да се разменят по два за един долар. Докато Конгресът издавал все по-големи количества книжни пари, за да финансира продължителната война за независимост, тяхната стойност спадала пропорционално. До началото на 1780 г. били пуснати в обръщение континентали на стойност 241 милиона долара, като курсът им спрямо испанския сребърен долар достигнал 40:1. Само година по-късно те вече се разменяли по курс 75:1 спрямо сребърния долар.

През 1791 г. Джеймс Мадисън писал в „Нашънъл Газет“ следното: „Положението в Съединените щати наподобява това на човек, предприел скъпо струващо начинание, което поради липса на пари се финансира с облигации, гарантирани с имот, върху който има спорни права на собственост; в допълнение човекът има редица врагове, които с всички средства се опитват да омаловажат имотната гаранция.“

През 1780 г. Конгресът преустановил издаването на тези практически лишени от стойност пари, но повечето щати продължили да печатат свои собствени. До 1781 г. континенталът бил дотолкова обезценен, че се появил изразът „не струва и пукнат континентал“. За късмет на Съединените щати междувременно Англия се отказала от борбата за бившите си колонии и решила да насочи търговските си интереси другаде.

Последвали разгорещени дебати относно по-нататъшната съдба на континенталите след успешния завършек на революцията; накрая се взело решение новото правителство на САЩ да ги обмени срещу държавни облигации по курс един цент за континентал.

Целият експеримент с издаването на банкноти дотолкова отвратил американците и предизвикал такова тотално недоверие в книжната валута, че в продължение на близо век на територията на САЩ не се появили почти никакви други банкноти. Дори делегатите на Конституционния конвент не могли да решат как точно да се постъпи с книжните пари. В Член I, Алинея 10 от Конституцията се забранява на отделните щати да определят като платежно средство какъвто и да било друг материал, освен злато и сребро:

„Никой щат няма право… да определя за платежно средство нищо друго, освен златни и сребърни монети.“

Макар според Член I, Алинея 8 федералното правителство да има право да регулира стойността на парите, делегатите не могли да се споразумеят по въпроса за правомощията на правителството да издава книжни пари. Поради дълбоките и бурно изразени различия в мненията на делегатите относно стойността и ползата от книжните пари Конституцията така и не се произнесла по прерогативите на правителството при тяхното издаване.

За много американци експериментът с книжните пари по време на революцията завършил с пълен провал, защото довел до обезценяване на националната валута; за останалите нации в света обаче той се увенчал с изключителен успех, доколкото Америка спечелила Войната за независимост, използвайки само книжни пари.

Монетният двор на Мамона. През годините след ранните експерименти с книжни пари в Европа и Северна Америка една от най-интересните разработки на проблема излиза изпод перото на Йохан Волфганг фон Гьоте. Става въпрос за трагедията „Фауст“. В известен смисъл „Фауст“ би могъл да се смята за две отделни произведения, доколкото Гьоте издава Част I още през 1808 г., а Част II — едва през 1831 г., малко преди смъртта си. Двете части са илюстрация за измененията в подхода, интересите и стила на един млад мъж в сравнение с тези на един зрял индивид; в известен смисъл те представляват и силен контраст между един средновековен свят на романтика, вяра и магия и модерния свят на рационализъм, финанси и скептицизъм.

Историята на д-р Фауст — така както е предадена от Гьоте в Част I — вече е доста тематично остаряла още преди авторът да се заеме с нея. Става въпрос за един средновековен професор алхимик, който се опитва да превърне обикновения метал в злато и — което е по-съществено — да научи цялата истина за вселената и човешкото удоволствие. За тези свои цели той прави облог с Дявола, като залага душата си, ако Дяволът му предостави един миг на такъв пълен екстаз, който да му се поиска да продължи вечно. Фауст се впуска в лудешко търсене на удоволствия, при което, между другите си подвизи, прелъстява една красива прислужница и я изоставя бременна, след като убива брат й. Сюжетът на Част I е емоционална трагедия, написана от един млад гений в началото на творческата му кариера. Според някои критици това е определящото литературно произведение на романтизма.

В Част II на пиесата, написана от Гьоте към края на живота му, Фауст и Мефистофел посещават императорския двор по време на карнавала преди Велики пости — един сезон на маскаради и погаждане на номера. Императорът е обсаден от ковчежника и камерхерите си, които докладват, че в хазната не достигат средства за заплати на войниците и прислугата. Кредиторите настояват да си получат парите; дори сметката за виното вече е просрочена.

Мефистофел предлага на императора изход от финансовата криза. Намерил е ключа към превръщането на всеки метал в злато — една тайна, с която алхимиците се били борили в течение на столетия. В отговор на увещанията си той получава от императора разрешение да печата книжни пари — „онзи лист, изпратен от небесата“.

Фауст се явява на бала на императора облечен като Плутон — бога на богатството, и двамата с Мефистофел показват с магия на императора богатствата, които може да придобие чрез печатане на пари. Те убеждават императора да подпише едно удостоверение със следния текст:
„И този, и подобните купони съдържат стойността хиляда крони, хартийката да служи за предплата на скритите съкровища в страната…“

В действителност парите са обезпечени със злато, което ще бъде добито тепърва, т.е. което все още се намира в неразработените находища под земята. На следващата сутрин императорът вече е забравил, че е подписал такова удостоверение, но през нощта Мефистофел го е размножил в хиляди копия с най-различна номинална стойност. Новите пари се пускат в обръщение за радост на кредитори, длъжници, войници и на гражданството. Хората се втурват да поръчват нови дрехи, пекарят и бакалинът развъртат бурна търговия, в кръчмите се лее вино, дори заровете се търкалят някак по-леко. Свещениците и проститутките се залавят с жар за работа, подмамени от новите пари, и дори лихварите се радват на оживлението.

„И вместо злато стискат го в ръка и дворът, и наемната войска? — пита недоверчиво императорът. — Учудва ме, но няма да се меся…“

Подобно на Джон Лоу и Бенджамин Франклин, чиито експерименти направили на Гьоте дълбоко впечатление, Фауст открил в парите ключа към модерната икономика. Системата се основава на взимане на заеми срещу бъдещи постъпления и използването им още сега. С този привидно непресъхващ източник на книжни пари Фауст буквално преобразява страната: пресушава блата, строи ферми и фабрики, копае канали.

С това Гьоте нагледно показва, че модерната икономика, основана на тези странни нови пари, е „продължение на алхимията с други средства“. В тази своя творба, написана през първите десетилетия на деветнайсти век, той предвижда много от бъдещите постижения на току-що започналата индустриална епоха. В други свои произведения той предсказва прокопаването на Суецкия канал, а — близо век преди Съединените щати да заемат сегашното си място на световната историческа сцена — и на Панамския канал като връзка между Тихия и Атлантическия океан, за чието осъществяване заслуга един ден ще има младата американска държава. Освен поет и драматург, Гьоте е учен и държавник, а като такъв той предвижда както епохалните постижения, така и недъзите на зараждащия се индустриален свят, финансиран изцяло въз основа на новата система на книжните пари.

Отначало разпространението на новите фаустовски пари носи щастие и прогрес, но много скоро скритата цена на всичко това започва да изплува на повърхността. Селяни биват убивани, докато си работят мирно земята. Появява се нова класа държавни функционери с имена като „Имай-скоро“ и „Бърза плячка“, които споделят възгледите си за живота. Няма да мине много време, и общественото напрежение в тази бързо забогатяла нация ще прерасне във въстание, а властта на императора ще бъде оспорена от новопоявил се анти император.

Многобройните версии на Фаустовата сделка с Дявола завършват все по един и същ начин, когато Дяволът си поисква дължимото и завлича Фауст със себе си в ада. От всички творци, занимавали се някога с този сюжет обаче, само Гьоте дава различен завършек, и то вероятно в резултат от опита, натрупан през собствения му дълъг живот. Във финалните стихове на поемата небесните ангели отнемат на Мефистофел тялото на Фауст; те пеят: „… ако човек е устремен, избавяме го ние.“

Седемнайсти век отбелязва появяването на сцената — първоначално незабележимо — на книжните пари. Както показват случаите с Франция и Америка, книжните пари носят големи потенциални опасности. Докато те са обезпечени със злато или сребро, всичко изглежда наред — тези пари са също така надеждни, при това много по-удобни, от монетите от благороден метал. Неизбежно правителството или банката, която отговаря за издаването им, пуска в обръщение повече банкноти, отколкото е наличният метал за тяхното обезпечаване. Колкото и важни причини или благородни каузи да са довели до това решение, веднъж започнал, процесът на девалвация на парите прераства в една инфлационна спирала, при която се издават все повече банкноти с все по-малка стойност.

Тези опасности и изкушения, както и великата мистерия, която обгръща книжните пари, са занимавали съзнанието на поети и мислители през деветнайсти век. В своята пиеса „Oedipus Tyrannus“, писана през 1820 г., Пърси Биш Шели показва как алчността кара хората да злоупотребяват с книжните пари. Тази опасност става видна, когато Мамон се обръща към един от другите герои с въпроса:

„Какво ти е, приятелю?… Парите не достигат? Ела в моя монетен двор, печати хартия, докато златото загуби блясъка си и засрамено крие прежълтялото си лице!“

Парите се зародили като специфичен вид материална стока, която можела да се види и пипне — като раковини каури или каменни плочки, какаови зърна или метални слитъци. Във втората фаза от своето развитие те се трансформирали във вид на хартия — друг предмет, който може да се види и пипне, но вече е загубил същността си на стока. Банкнотите не стават за ядене като блоковете сол или какаовите зърна; не могат да бъдат претопени в украшения или оръдия на труда като златните, сребърните или медните монети. Книжните пари нямат друга функция, освен като пари. Използването за размяна на монети и други предмети представлява голяма степен на абстракция, но използването на хартия прави парите още по-абстрактни.

Независимо дали в тях виждаме разрешение на практически проблем (като Бенджамин Франклин) или фаустовска сделка с Дявола (като Гьоте), книжните пари са предопределени да изиграят важна роля през деветнайсти и двайсти век; с това те донасят големи печалби на някои за сметка на загубата на други.