„Хората на драго сърце вярват в това, което желаят.“

Православие. Говорейки за православие, ние не разбираме нищо друго освен самата добре разбрана и непокварена, неизменно съхранявана християнска религия, самото чисто, същинско християнство, което излага онова, в което трябва да се вярва, и онова, което трябва да се върши – наставления за подобаващ християнски живот. С други думи, православното изповедание е оставено, предадено от Господа нашего Иисуса Христа и от неговите апостоли. Истинският дух и учение на св. Православие, проповядвано от Господа, и записано от св. апостоли, се намира в Свещеното Писание, запазено живо в Църковното Предание и учението на отците и учителите на Църквата.

Предполага се, че употребяваните днес думи: православен, православие, православно изповедание, са били употребявани в по-широк и по-общ смисъл за изразяване на всяко право мнение и право схващане. В църковния език тези думи имат малко по-специална употреба. Те изразяват онова, което апостол Павел нарича „Правилно изпълняващ словото на истината“, тоест да се държат и пазят нефалшифицирани и не изменени възприетите догми и учения на християнската проповед, на християнската вяра.

Историята показва ясно и недвусмислено, че християнство и Църква, християнство и православие, православие и Църква са били тъждествени понятия. Такива остават и до днес. То е жива реалност, защото то е Църква Христова. Тя е жива, защото в нея пребъдва Христос. Тя не може да Му измени. Православието е запазило непокътнати Христовите завети и не се е развило в угода на капризната човешка мисъл.

Православието има вселенски характер. То се явява и национално самосъзнание, особено за българина, което му дава особена цена на самосъхранение.

Не е грях, че православието прониква в националността. Грях е, че равнодушието и враждата към Църквата са пречили на православието да създаде напълно християнски форми на земен живот.

Православието не е нещо средно между католицизъм и протестантство. То е първоначалното християнство и е напълно независимо, самобитно. Православно съзнание значи истинско мнение, което напълно отговаря на своя първоизвор – Божественото откровение.

Православието е кристално чист ручей от Божествен източник, който спасява целия свят, без да обезсолее, без да загуби своята спасителна сила.

Православието е живот в Истината и с Истината. То е немислимо без Божествената благодатна помощ, давана на вярващите чрез тайнствата. Те не са символи, а сила за живот. Към този живот, в Истината, трябва да се присъединиш реално, за да живееш като православен християнин, а не само да изповядваш теоретически Истината. Онези, които изповядват само теоретически Христовото учение, не са православни християни.

Вселенските събори дадоха обяснение на Православната християнска вяра и на всички православни християни, за да могат правилно да разбират това учение и да се пазят от лъжливо тълкувание. Св. Отци, участници на тези събори, ясно са разяснили Св. Писание и Св. Предание и онова, което те са разтълкували и разяснили, това е правило за нашата Църква и нашата св. Православна вяра.

Благодарение на тези Светила на Църквата се съхрани и вярата, и се даде възможност на всички християни правилно да разбират това учение. Православната Църква е същата оная Църква, за която казва Иисус Христос, че ще бъде с нея до свършека на света, тя е същата, която се ръководи и животвори от Дух Святи.

Ние сме християни. Членове сме на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Знаем ли обаче своята св. вяра? Усвоили ли сме нейните Божествени истини? Познаваме ли своята Църква? Знаем ли за нейното спасително учение? Какво да кажем? – Сложим ли ръката на сърцето си, ще чуем гласа на собствената си съвест. Този глас ще изрече две изобличения: – не познаваме своята вяра, затова ставаме лесна плячка на чужди лъжеучения; и не знаем за учението на своята църква. И просто скръбно ни става, като помислим, че чадата на Църквата, богата по дух и благодат, се къпят във вълните на едно дълбоко невежество.

Какво трябва да знаем за Вярата?

Ето и основните неща, които трябва да знае православният християнин за вярата.

I. Символ на вярата.

Още от първите дни на своето съществуване Църквата срещнала мощна съпротива от страна на тогавашния юдейски и езически свят. В продължение на три века християнството било забранено и жестоко преследвано. Миланският едикт от 313 г., с който се дава религиозна свобода на християните, поставя начало на нова епоха в Църквата.

През 325 г. в гр. Никея, Мала Азия, е бил свикан Първият Вселенски събор.

По-късно, през 381 г., в Константинопол бил свикан и Вторият Вселенски събор. Разглеждали се важни църковни въпроси, между които и този за Св. Дух.

След този събор влиза в църковната история новото вероопределение като Никео – Цариградски символ. Този символ на Вярата е скъпо наследство за вярващите:

1. Вярвам в един Бог Отец Вседържател. Творецът на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния. Който е роден от Отца преди всички векове, Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

6. И слезе на небесата и седи отдясно на Отца.

7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството му не ще има край.

8. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина и Който е говорил чрез пророците.

9. В една света, вселенска и апостолска Църква.

10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

11. Чакам възкресение на мъртвите.

12. И живот в бъдещия век! Амин!

Всеки християнин, който знае символа на вярата, никога не би се заблудил по въпросите на вярата.

II. Свещено писание и свещено предание.

Свещеното писание са книгите, написани от богоизбрани и богоозарени мъже по внушение и съдействие на Св. Дух. Тези свещени книги, събрани заедно, носят името Библия.

Библията съдържа 77 книги и се дели на Стар и Нов Завет. Старият Завет съдържа 50 книги, а Новият Завет – 27 книги.

Православната Църква приема Светото Предание, записано от светите отци и учители на Църквата, като го пази без изменение и го предава от поколения на поколения.

III. Молитвата.

Молитвата е беседа, разговор между човека и Бога. Молитвата е насъщна потребност за душата, без молитва няма религиозен живот.

Има няколко вида молитва към Бога: просителна,, благодарствена, хвалебствена.

Молитвата бива частна и обща.

Частна е, когато човек се моли за своите нужди насаме. Обща е, когато отправяме молитва към Бога в храма, при общественото богослужение.

IV. Почитане на светите икони.

Думата икона е гръцка и на български ще рече – образ или изображение.

Има предание, че св. евангелист Лука бил художник и нарисувал няколко икони на Св. Богородица.

В ранно християнско време имало символични изображения: котва, символ на надеждата в Христа. Паун и Феникс – на възкресение Христово, лоза и риба, символ на Христа.

Историята на християнството свидетелствува, че християните употребявали в местата на своите молитвени събрания икони.

Почитта към иконите като свещени изображения и тяхната употреба не противоречи на втората Божия заповед: иконите служат като книги, написани вместо букви с образи и предмети. Иконите спомагат за нашето вътрешно настроение. За нас са скъпи изображенията (портретите) на обичаните от нас хора, ние пазим тези портрети, почитаме ги, целуваме ги, и като че ли върху тях пренасяме любовта и почитта, които изпитваме към изобразените на тях. Също така естествено е за нас да имаме и да почитаме свещените изображения на Бога и Неговите светии.

Образите на Христа Спасителя и Неговата пречиста Майка, образите на ангелите и светиите и разните свещени събития живо ни напомнят за тия лица и събития. Световната класическа живопис е убедително доказателство за това. Употребата на иконите щеше да бъде в несъгласие с втората Божия заповед само ако някой почнеше да ги боготвори. Но ние, като се покланяме на иконите, трябва да имаме съответно разположение на духа: като гледаме светите икони, трябва да устремяваме мислено поглед към изобразените на тях светии, а чрез тях – към Бога.

Като знак на това, че почитането на св. икони не е противно на Бога, служи този факт, че Господ прави понякога някои икони средства, чрез които излива върху вярващите Своите благодеяния. Такива икони наричаме чудотворни.