„Лъжата е оръжието на крадеца.“

Докато американският долар от въвеждането му през 1913 г. досега успя да загуби около 95% от своята покупателна способност, тоест за малко повече от 96 години, на еврото се удаде по всички правила на майсторският трик само за 9 години (2002-2010) да „олекне“ с почти 65% от стойността си. Това го прави най-злокачествената западна валута в следвоенната история.

През 2002 г. националните парични единици на 13 европейски страни бяха заменени от еврото, едно ново платежно средство за общо ползване, което трябваше по-здраво да сплоти Европа и да даде тласък на „европейската интеграция“.

На 1 януари 1999 г. то беше въведено условно като стойност за паралелно осчетоводяване едновременно с националните валути, а три години по-късно и като налични пари. От 2011 г. то е официално платежно средство в 17 страни на Европейския съюз (Белгия, Германия, Естония, Финландия, Франция, Гърция, Ирландия, Италия, Люксембург, Малта, Холандия, Австрия, Португалия, Словакия, Словения, Испания, Кипър), както и в 6 не членуващи в него държави (Андора, Косово, Монако, Черна гора, Сан Марино, Ватикана). Всички те заедно образуват Еврозоната.

Политиците и новосъздадената Европейска централна банка (ЕЦБ) обещаваха на европейците само предимства: щели сме за в бъдеще да си спестим таксите за обмяна на валута по време на отпуска, ценовите разлики между отделните страни щели да станат по-прозрачни, отпадането на колебанията на валутите щяло да се отрази благоприятно на индустрията и изобщо еврото щяло да бъде по-стабилно от всяка една от националните валути. Ставало въпрос единствено и само за предимства!

Много хора най-вече в Германия и Австрия бяха обезпокоени и загрижени, понеже германската марка и шилингът бяха солидни и твърди като гранит валути, които десетилетия наред бяха играли ролята на фактор за стабилност и благополучие в двете страни. Населението интуитивно усещаше, че му се натрапва нещо, лишено от всякакъв здрав смисъл.

Съмнения имаха не само обикновените граждани, но и голям брой специалисти. Много немски юристи и експерти по конституционно право заведоха съдебни искове както против договора от Маастрихт (1992 г.), така и против Лисабонските споразумения (2007 г.), защото чрез тях на страните-членки се налагаше да се откажат от голяма част от своята независимост в полза на Европейския съюз. Ищците Карл Албрехт Шахтшнайдер, Йоахим Щарбати, Вилхелм Ханкел и Вилхелм Ньолинг получиха от съдебните власти решения, потвърждаващи, че определени „съгласувани“ положения в законите на Европейския съюз са несъвместими с националното законодателство на някои страни. Като цяло обаче те останаха без последствия. Всичко законно противоречащо беше превърнато по някакъв начин в „законно подходящо“.

Политиците и задкулисните манифактуристи на обществено мнение се опитаха да разсеят съмненията с широко мащабни рекламни кампании и ни обещаха парична единица, която в дългосрочен план щяла да бъде не по-малко устойчива от марката и шилинга. Щяла да бъде също в състояние да даде отпор на долара!

В действителност през 2002 г. потреблението в цялата Еврозона спадна, тъй като заради пренастройването на пазара към еврото всички цени се бяха повишили. Никой не харесваше новото Teuro (нем.: „тойро“ – „скъпо“, станало нарицателно за EURO). Отговорът беше същия както винаги досега, банките и Централните банки смекчиха своята лихвена политика. Основният лихвен процент беше понижен и с наивна забързаност започна раздаването на кредити, на всеки, който поиска, за да се активизира потреблението. За кратко това доведе до истински бум в слаборазвитите държави от Европейския съюз. След това само за няколко години всички страни, общини и частни домакинства задлъжняха до степен на пълна безнадеждност. Тогава основният лихвен процент бе вдигнат отново, а икономиката изпадна в застой.

По-късно през 2007 г. внезапно се спука придобилият международни мащаби балон на недвижимата собственост. Всичко заплашваше да се срине. За всеобща изненада парите просто изчезнаха и кредитите вече нямаше с какво да бъдат обслужвани. Това стана основание лихвите да бъдат рязко свалени и да се направи всичко, за да бъде предотвратено евентуалното разпадане на Еврозоната.

Още от самото начало успехът на еврото беше повече от съмнителен. Европа се състои от различно развити икономически региони. Докато всяка страна използваше собствена парична единица, тези разлики се свеждаха до едно приемливо „нормално общо кратно“ с помощта на валутните обменни курсове. „Наказанието“ на слабите в стопанско отношение беше, че валутите им бяха с по-ниска стойност спрямо останалите и с по-малка покупателна способност. Обратно на тях силните страни като Германия и Австрия имаха съответно силни валути. Благодарение на това стоките, които двете държави внасяха от чужбина, им струваха по-евтино. С други думи високата производителност си струваше усилията. Който работеше по-усърдно, биваше възнаграден.

С еврото обаче, на всички по-рано изброени страни беше раздадена една-единствена валута, така както се раздава униформа. Но тя не им бе по мярка, ако се направи паралел с понятието „Финансова мантия“, което икономистите използват. Мантията-униформа беше прекалено широка за едни и прекалено тясна за други.

Целта на една обща валута е да създаде хомогенно ниво в цялата валутна зона. Всички трябва да се чувстват „еднакво добре“, да имат сходен жизнен стандарт. Само че това е възможно единствено, ако всички се приспособят един към друг и постигнат еднакво високи икономически резултати. Един подобен процес би траял в продължение на немалко поколения, ако въобще е осъществим, тъй като неминуемо би се наложило преодоляването на регионалните различия, националния манталитет, история и култура.

Нека да илюстрираме казаното. Германия например изнася много стоки с високо качество в чужбина. Ако няма граници, обменни курсове и митници, то немските продукти, да речем в Гърция, биха стрували точно толкова, колкото и гръцките. Но понеже качеството им е по-добро и не са по-скъпи, гърците все по-често ще посягат към тях. От това гръцката икономика ще страда и ще става все по не конкурентоспособна. Колкото по-дълго се запази това положение, толкова повече Германия ще произвежда и ще печели. В същото време Гърция ще обеднява. В крайна сметка Федералната република ще бъде принудена да изпрати всички заработени пари обратно на гърците, за да може стандартът им на живот да бъде същия като немския. В дългосрочна перспектива слабите ще се превърнат в просяци, живеещи от подаяния, а силните в техни роби. Подобно „начинание“ няма изгледи за успех.

Преди въвеждането на еврото това се избягваше благодарение на по-високите цени на немските стоки в Гърция в сравнение с местното производство, защото например върху тях се начисляваха мита и такси за преизчисляване на чуждата валута по актуалния курс. Под властта на еврото икономически силните страни (Германия, Франция, Холандия, Финландия, Австрия и Люксембург) могат да се напрягат, колкото си искат. Независимо от количеството вложен труд и усърдие, печалбите винаги ще изтичат към слабите, за да бъдат влачени напред.

„По данни на министъра на икономиката Райнер Брюдерле от Свободната демократическа партия (FDP) пакетът помощи за Гърция от Европейския съюз и Международния валутен фонд (МВФ) за три години е достигнал обем от 135 милиарда евро. Тежестта на годишното задължение за Германия в момента било 8,4 милиарда евро. На Европа ежегодно се падало да заделя по 30 милиарда евро, а на МВФ по 15 милиарда. Но рисковете можели да бъдат и далеч по-големи. „Не изключвам вероятността сумата да нарасне“ – заяви той в Сао Паоло по време на своето пътуване до Бразилия.“

Гърция беше началото на една дълга поредица от финансови трансфери от силните към слабите страни-членки на Европейския съюз. Неизбежно ще последват още помощи и за други слаби държави. При съществуващата система не е възможно да бъде другояче. През 2010 г. няколко от страните в ЕС се видяха принудени да подкрепят Гърция заедно с МВФ, защото бе изпаднала в неплатежоспособност. Тази пряка помощ беше незаконна и противоречеше на договора от Маастрихт, който забранява подобни директни плащания. В член 125 от договора за членство в Европейския съюз изрично се казва:

„Една страна-членка не отговаря за обвързващите задължения на централното правителство, на регионалните и местни териториални субекти на управление или други обществено правни юридически лица от структурите на предишни учреждения на официалната власт и предприятия от обществения сектор на друга страна-членка и не прави стъпки за защита по обвързаности от такъв тип.“

Въпреки това шенгенските държави подкрепиха Гърция и по мнението на експерти нарушиха с това договора за членство в Европейския съюз. От решаващо значение е да се осъзнае, че „кризата“ в Еврозоната може и да не се окаже краткотрайна. Не е случайност, че след 2007 г. икономиката замря. Важно да се разбере, че подобни процеси вече столетия наред неотклонно следват един и същи шаблон, и че зад тях винаги стоят едни и същи силови фактори.

Естествено, в официалните споразумения за приемане на еврото беше записано, че подобно нещо никога не бива да се случва. В тях се съдържаше и обещанието, че никога нямало да се случи. За да гарантира това Европейският съюз още през 1992 г. разработи тъй наречените критерии за конвергенция в рамките на договора от Маастрихт, известни също и като „Пакт за стабилност“.

В тях между другото се казва, че:

– нивото на инфлация не бива да надхвърля с повече от 1,5% инфлацията в трите страни-членки с най-стабилни цени, а нетният годишен нововъзникнал дефицит/ дълг не бива да възлиза на повече от 3% от Брутния национален продукт (БНП);

– задълженията на отделните страни не могат да надвишават 60% от Брутния национален продукт.

Както Гърция, така и Италия не отговаряха на тези изисквания още през 1999 г., при самото подписване на договорните съглашения! От самото начало започнаха да се прилагат трикове и да се спори как трябвало да се тълкуват тези съвсем прости и еднозначни правила. Споменатите икономически слаби държави (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция, Испания) т.нар. PIIGS – бяха хванати на въдицата с кредити за присъединяване, които те, разбира се, никога няма да бъдат в състояние да върнат.

Брутният национален продукт (БНП) се явява сума на всичко онова, което се създава в дадена страна за една година или с други думи стойността на всички стоки и услуги, взети заедно. През 2009 г. следните държави, влизащи в Еврозоната, нарушиха 60-процентното ограничение за степента на задлъжняване: Гърция 115,1%; Италия 115,8%; Белгия 96,7%; Франция 77,6%; Португалия 76,8%; Германия 73,2%; Малта 69,1%; Австрия 66,5%; Холандия 60,9%.

Нетният нововъзникнал дефицит означава, че една държава харчи повече, отколкото са нейните приходи. В Еврозоната се разрешава разходите на страните-членки да надхвърлят постъпленията им с максимум 3%. През 2009 г. разпоредбата, отнасяща се до ново възникващите дългове, беше безцеремонно пренебрегната от: Ирландия 14,3%; Гърция 13,6%; Испания 11,2%; Португалия 9,4%.

Фактът, че всички държави изразходват повече, отколкото са приходите им сам по себе си е икономическа перверзия и в дългосрочна перспектива означава упадък, независимо за коя нация става въпрос. Историята ни е научила, че подобно поведение неминуемо води до бедност, глад и мизерия, а в крайна сметка и до война.

През 2011 г. стана известно, „Дойче Бундесбанк“ е раздала „скрити“ кредити за над 330 милиарда евро на другите членове на Еврозоната, за да ги спаси от пропадане! Пари, които по всяка вероятност германските граждани никога повече няма да видят.

Консултантът по финансово-икономически проблеми Гуидо Хен внася яснота:

„Взривоопасната сума е прикрита в счетоводната графа „Вътрешни искания в системата на обръщение на еврото (нето)“ в месечните отчети на „Бундесбанк“. Според тях задълженията, които Европейската централна банка (ЕЦБ) и Националните емисионни банки на влизащите в Еврозоната са натрупали към Федералната банка, в края на 2010 г. са нараснали до 338 милиарда евро. Само непокритите вземания към Национални емисионни банки на държави, използващи еврото възлизат на 326 милиарда. През 2006 г., тоест непосредствено преди избухването на финансовата криза и последвалата я драма с еврокредити, общата сума на изискуемите вземания беше само 18 милиарда евро.“

В средствата за масова информация еврото непрекъснато бива сравнявано с американския долар, на фона на който състоянието му изглежда по-добро, отколкото е в действителност, защото в царството на слепите едноокият е цар. И обратно, при съпоставяне със стабилни валути еврото стои катастрофално зле, особено след 2007 г. Впрочем обикновено най-устойчиви са паричните единици на онези държави, които притежават много злато. В частност:

– през 2010 г. еврото поевтиня спрямо южноафриканския ранд с точно 17% – на 1 януари 100 евро се обменяха за 1060 ранда, а в края на годината само за 880;

– пак през 2010 г. еврото „отстъпи“ пред австралийския долар даже с 19% – на 1 януари 100 евро струваха 160 австралийски долара, а в края на годината 130;

– спрямо швейцарския франк еврото се обезцени с 14%, спрямо китайския юан с 12%, спрямо руската рубла с 11%; дори към щатския долар имаше поевтиняване от 11%!

Този списък би могъл да бъде продължен до безкрайност, тъй като през последните три години няма друга валута, проявяваща по-лоша тенденция на развитие. Към какво води това всеки би могъл да се досети сам. На едно официално тържество, организирано от частната банка „Метцлер“ през януари 2009 г. Ангела Меркел каза:

„Носи се слух, че държавите не могат да фалират. Този слух е неверен“.