„Случва се понякога усърдието да превъзмогва и разсъдъка“.

В икономическата наука (както „напредналата западна“, така и „изостаналата отечествена“) плановата икономика се противопоставя на пазарната икономика.

Икономическата наука смята, че плановата икономика – това е принудително регулиране както на производството, така и на потреблението (разпределението) на произвежданите стоки и услуги чрез директивно-адресно управление (командно-административна система, „тоталитаризъм“).

Икономическата наука смята, че пазарната икономика – това е саморегулиращо се царство на свободата, в което може:

– да произвеждаш каквото си искаш (стоки и услуги) и колкото си искаш;

– да наемаш на работа колкото и когото си искаш, да плащаш такава заплата, каквато си искаш;

– да купуваш каквото и колкото си искаш, при това можеш да продаваш това, което е купено, но вече по-скъпо…

„Пазарниците“ смятат, че „пазара“ сам по себе си разпределя всичко и всички по местата им, сам определя, колко, какво е нужно и колко ще струва то. Тоест всичко ще си се движи „от самосебе си, като метлата на баба Яга“.

А държавата при този пазар не се намесва в нищо, контролира само някакъв неопределен „държавен сектор“ и взема данъци.

Сега нека си спомним най-простата схема на управление и най-основните положения в Достатъчно Общата Теория на Управлението (ДОТУ). Малко по-рано на читателите беше представена схема, на която обект на управление се явява народното стопанство, а субект на управление се явяват държавните органи на управление.

Управлението може да се осъществява с три способа: структурен, без структурен, комбиниран. И тогава от гледна точка на Достатъчно Общата Теория на Управлението (ДОТУ) се получава ето какво.

„ПЛАН“ – това е вектор на целите на управление. Тоест това е списък с туй, което трябва да се достигне, при което да се достигне в набелязания срок. На първо място е най-главната цел, на второ – много главната и т.н., а в края на списъка е всичко това, което може да почака.

Партийно-държавното управление, което беше в НРБ до перестройката (командно-административната система) – това е структурен способ на управление. Тоест при „планова икономика“ в страната е съществувал вектор на целите (план), който е постиган със структурен способ на управление.

В началото на перестройката „домораслите“ „икономисти-пазарници“ (вярно, изразяващи усилията на „силите на Запада“ с помощта на руските професори и доктори на икономическите науки от икономическите ВУЗове и катедри) избутаха „икономистите-плановици“. Те заявиха за приоритет на „частната“ собственост над „обществената“ (при това, не давайки определение за „собственост като такава“) и че „търсенето поражда предлагането“. При това по умълчаване се има предвид, че тъй като частника в края на краищата го интересува паричната печалба, то той е принуден да подчинява своята предприемаческа дейност на „търсенето“. Вярно е, само дето „икономистите-пазарници“ не могат да обяснят какво е това „търсене“ и откъде се взема. „Взема се“ – и точка по въпроса… Това, че „пазарниците“ не могат да обяснят как “търсенето“ целенасочено се формира (т.е. върви управление на формирането на „търсенето“), как и от кого това управление се осъществява, защото не знаят основите на управлението.

А от гледна точка на ДОТУ „съвкупното търсене“ – това е и именно този „вектор на цели“. И това, че в създадения в нашата страна „пазар-базар“ „вектор на целите“ е неизвестен нито на ръководството на страната, нито на „бизнесмените-предприемачи“, нито на редовите граждани, съвсем не означава, че няма такъв „вектор на цели“. Него просто по принцип не може да го има, защото винаги съществува „йерархия на управление“.

В нашия случай това означава, че зад гърбовете на глупаците – ръководители на всяка страна в условията на глобализация винаги ще се намерят умници, които ще се възползват от простотията на глупаците за постигане на свои цели. Но главното в разглеждания сега въпрос не е това, а следното:

„Съвкупното търсене“ (вектор на целите) при „пазарната“ икономика трябва да се достига основно с без структурния способ, когато управляващите въздействия (указания, заповеди, директиви, решения) се довеждат от субекта на управление (ръководството на страната) не само до конкретни ръководители на отрасли, компании, фирми, заводи и т.н., а такива управляващи въздействия се дават на цялото общество, на всички хора (всички знаят и разбират това, към което трябва да се стремят и какво трябва да се прави за това). Благодарение на това всички са принудени да „подравняват“ своите интереси под поставените на обществото задачи.

От казаното дотук следва, че „ПАЗАРА“ – това на първо място е без структурен способ за управление. При това от ДОТУ следва, че това е много добър способ за управление, че той е по-добър от структурния способ, тъй като дава голяма ефективност и обезпечава устойчивостта на управление.

Но, при това трябва да се разбира, че „ПАЗАРА“ – това е само способ за управление, т. е. само един от елементите на системата за управление, а не някаква цялостна самодостатъчна система на управление. Затова да се твърди, че „пазара сам всичко ще си постави на местата“ (както това го утвърждават „пазарниците“), означава, че „способа“ за управление сам по себе си („от самосебе си“) изработва „вектора на целите“ на управление (т.е. „способа“ заменя със себе си целия процес на управление (цялата пълна функция на управление), а следователно заменя със себе си даже интелекта!

Очевидно е, че само глупаци могат да твърдят такава глупост. Но, освен всичко друго, такъв „пазар“ способства за придвижването в структурата на ръководство на страната абсолютни бездарници и малоумници, пряка агентура на собствениците на транс националните корпорации, на които им е изгоден бардака, творим от техните подставници в страната ни. Такава ситуация създава конкуренция между тези бездарници и малоумници за длъжност във висшите структури на управление. Те смело се „втурват в бой“. Защо? Затова, защото тяхната работа в държавните структури (а по-точно „функционирането“ или присътствието) с нищо не ги задължава, защото няма отговорност, всички провали може да се приписват на „стихийността на пазара“.

Що се отнася до високите лихвени проценти, обяснявани на нашата не мислеща тълпа и макар и „мислещи“ предприемачи за „стихийността на пазара“, то това е много изгодно за малоумниците и некадърниците. Макар те да са неимоверно глупави в работата по организация на производството, то високия лихвен процент им позволява лично да господстват както в сферата на финансите, така и в сферата на потреблението, прехвърляйки последствията от тази глупашка система на обикновения трудов народ. След това читателя може да си го направи самостоятелно извода като какво се явяват нашите „икономисти-пазарници“,