„Където има пари, там и дяволът е наблизо

Финансовият квартал на Лондон е израснал около Банк ъф Ингланд, която до ден-днешен си остава най-важната финансова институция в Ситито. Банката възникнала във вихъра на историческите промени, известни като Славната революция от 1688 г., когато витите и торите се обединили в парламента около решението за сваляне на крал Джеймс II от престола. Прегрешението на монарха се състояло в това, че бил приел католическата религия; ето защо политическите партии поканили неговата дъщеря Мери, която била протестантка, и нейния съпруг, холандеца Вилхелм Орански, да поемат заедно престола като кралица Мери II и крал Уилям III. Двамата монарси наследили едно практически банкрутирало държавно управление и безнадеждно остаряла парична система, управлявана от златари. Те отчаяно се нуждаели от пари, тъй като водели война на два фронта — с Франция и с въоръжените поддръжници на Джеймс II.

Притиснат от нуждата, Уилям се съгласил да издаде декрет за основаване на национална банка, която да набира средства от частни източници, за да ги отпуска в заем на правителството. В сградата на банката днес се съхранява мраморна плоча, върху която са гравирани следните думи на сър Уилям Пети от 1682 г.:

„И ние в Англия имаме материали за банка, която да издаде достатъчно акции, за да задвижи търговията на целия свят.“

Макар да била основана като официален банкер на държавата, Банк ъф Ингланд си останала изцяло частна холдингова компания. Тя била създадена от шотландския финансист Уилям Патерсън и неговите съдружници, като още в самото начало отпуснала на краля заем от 1,2 милиона лири при 8% годишна лихва. Инвеститорите получили акции на банката в количества, пропорционални на вложените пари. С набраните от Банк ъф Ингланд средства през следващите няколко века били финансирани завоевателните войни и експедиции на най-голямата империя в историята на човечеството.

Срещу монетите си, депозирани в банката, вложителите получавали разписка. Говори се, че тези хартийки постепенно влезли в обръщение като пари сами по себе си; за съжаление няма безспорни доказателства, че това наистина е станало. Знае се със сигурност обаче, че след време банката започнала да издава на вложителите разписки със стандартна номинална стойност в лири стерлинги; тези разписки действително се разпространили като разменно средство и се превърнали в първите банкноти, издадени от Банк ъф Ингланд.

През по-голямата част на осемнайсти век Банк ъф Ингланд издавала банкноти с номинал десет или двайсет лири. По онова време двайсетлировата банкнота имала покупателната способност на около хиляда сегашни долара; поради голямата си стойност тези банкноти се използвали само при крупни сделки, главно между финансистите и богатите търговци в Лондонското сити. Повечето хора използвали за всекидневните си нужди монети с много по-малка номинална стойност.

По време на финансовата криза, предизвикана от Наполеоновите войни в началото на деветнайсти век, банката започнала да издава банкноти по една и две лири, за да компенсира недостига на монети и да увеличи паричната маса, необходима за снаряжение на войската и за заплати на войниците. По онова време дори банкнота от една лира представлявала значителна сума, равностойна на около петдесет сегашни долара; подобни банкноти рядко се използвали от средния гражданин за всекидневни нужди.

Други банки също можели да издават разписки срещу депозити, но нито една от тях нямала престижа на Банк ъф Ингланд — официалната банка на правителството и кралския двор. През 1844 г. в парламента бил приет закон за банките, по силата на който Банк ъф Ингланд единствена на територията на Обединеното кралство имала право да издава банкноти. От куртоазия към достойнството на шотландските националисти някои банки в Шотландия също получили право да издават банкноти за ежедневно обръщение, но те при всички случаи трябвало да бъдат обезпечени с активи на Банк ъф Ингланд. От своя страна Банк ъф Ингланд била длъжна при поискване да обменя всички свои купюри срещу злато и сребро; по този начин книжната лира имала абсолютно същата стойност като златната.

За разлика от книжните пари, които били в обръщение в Съединените щати и Франция по време на съответните революции, книжните пари в Англия не се издавали пряко от правителството. Вместо това те се емитирали от частна банка, функционираща с правителствен лиценз, но все пак отделно от правителството. Короната продължила да сече своите монети, включително златната монета от една лира с образа на монарха. Същевременно Банк ъф Ингланд като частно предприятие не издавала изобщо монети, а имала право да издава само книжни пари, и то при условие, че върху тях не е отпечатан кралският образ. Банката функционирала донякъде встрани от политиката, или поне от ежедневните политически препирни и боричкания; макар и пряко наблюдавана от правителството, Банк ъф Ингланд била преди всичко банка — т.е. финансово отговорна институция, чиято главна цел била да осигури печалбите на своите акционери.

През деветнайсти век Банк ъф Ингланд изиграла ролята на фокус и стабилизиращ фактор в световната парична и банкова система. По думите на Джон Кенет Гълбрайт, „от всички институции, свързани с икономиката, нито една не се е радвала на подобен престиж толкова дълго време. Във всяко отношение Банк ъф Ингланд е за парите това, което е свети Петър за християнската вяра. И тази репутация е заслужена, защото голяма част от изкуството, както и известна част от мистерията на управлението на парите произлизат от нея“.

По онова време почти целият свят използвал златния стандарт, а само отделни държави — например Мексико и Китай — продължавали да използват сребърния. Въпреки известни вариации между цените на тези два метала и някои трудности при хармонизирането им и двата по същество представлявали елемент от единната световна парична система, при която всички национални валути са обезпечени или със злато, или със сребро.

След поражението на Наполеон Великобритания останала да доминира планетата като най-голямата световна империя, поддържана от най-могъщия флот. От своя страна Банк ъф Ингланд се превърнала в прототип на централна банка, на която се стремели да подражават всички национални банки по света. Епохата от началото на управлението на кралица Виктория до избухването на Първата световна война е една от най-стабилните в историята на парите, спомогнала за незапомнен дотогава всеобщ просперитет. Под финансовото ръководство на Банк ъф Ингланд светът използвал единна парична система, основана на златния стандарт. На практика златото било единната световна валута.

Често интересите на Банк ъф Ингланд взимали връх над тези на правителството. Банката била принудена да играе активна роля в запазване стойността на златото, като понякога нейната интервенция за тази цел ставала за сметка на британските граждани, които имали наистина стабилна валута, но с намалена покупателна сила. Докато Великобритания служела на света, собствените й граждани плащали цената на тази услуга.

В течение на близо седемдесет години — от 1844 до 1913, английската лира стерлинга запазила позициите си на една от най-стабилните и мощни валути в света. През целия този период онова малко парче земя, наречено Лондонско сити, представлявало истинският световен финансов център. Великобритания поддържала един уникален баланс на силите, при който валутата и финансовите институции се намирали в частни ръце, концентрирани в Ситито, докато армията и империята се управлявали от правителствените сгради на Уестминстър — парламента, Уайтхол, Даунинг Стрийт 10 и Бъкингамския дворец. Доколкото имперската власт и частните финансови интереси оставали разделени, макар и в синхрон помежду си, Великобритания владеела света чрез най-могъщата и голяма по площ империя в историята.