„Заплахите ти не ме плашат, ласките ти не ми трябват.“

В хода на еволюцията мъжете и жените са следвали различни сексуални стратегии. Тъй като мъжете са в състояние буквално да имат стотици деца, завещаването на техните гени е свързано с достъпа. Ако един мъж иска да „инвестира“ в дадена жена и нейното поколение, той трябва да има известна сигурност, че децата са негови собствени, а не е бил измамен. Пред жените стои съвсем друга задача; тях не могат да ги измамят по този начин. Жените искат гените на мъже, които умеят да осигуряват ресурси, да се справят успешно с играта на възпроизводство, да се издигат в социалната йерархия, да бъдат привлекателни и популярни – защото се предполага, че и техните синове ще наследят тези качества и ще продължат да разпространяват и майчините си гени. Точно тези мъже обаче са по-склонни да изневеряват и да не осигуряват на жените нужната им грижа и закрила. Затова жените се стремят да балансират между двете възможности за избор, а този баланс често зависи от собствения им достъп до ресурси. Когато контролът и достъпът им до ресурси са намалени, по-доброто решение вероятно е „честния мъж“, докато ако самите те имат на разположение изобилие от ресурси, налице е по-голяма свобода в избора (както например, става при филмовите звезди).

Въпросите на сексуалността са обект на разгорещени дискусии и не могат да бъдат еднозначно решени, но ключовият момент е начинът, по който сексуалността, сексуалните преживявания, желание и поведение на индивидите се различават според пола, културата, произхода, достъпа до ресурси и властта. Те оформят съзнанието ни по определен начин. Разбира се, както вече беше споменато, човек може да реши да следва духовен път и изобщо да се отрече от сексуалността си. Това не означава, че ще изгуби сексуалните си чувства, а че просто няма да ги превръща в действие. Сексуалното поведение може да бъде свързано по различен начин с други социални манталитети. Така например, възможно е един човек да бъде мил и любещ със сексуалния си партньор, а друг да използва сексуалността си като начин да доминира и да се домогне до властта. За повечето хора обаче е вярно, че от началото на пубертета нататък се налага да се справяме със сексуалните си чувства, които следват своите стратегии. Тези чувства и промени в тялото по време на съзряването просто ни се случват, ние не ги избираме.

Изучавайки социалните манталитети и архетипи като цяло, теоретиците стигат до извода, че „вроден“ е само потенциалът и че социалния свят, в който живеем, и взаимоотношенията, които ни обкръжават, насочват и доразвиват архетипния ни потенциал. Постоянно възникват социални манталитети, които оформят съзнанието ни чрез нашите взаимодействия; това не са просто процеси, които протичат автономно в собствената ни глава. Културата и социалните структури също могат да активират и оформят съзнанието ни. Така например, видовете отношения помежду ни и влиянието, което оказваме един на друг върху съзнанието и тялото, се влияят от културата и обществото, в което живеем. В нашите конкурентни общества стимулираме доста по-различни модели на взаимодействие, в сравнение с някое по-спокойно и балансирано общество.

Трябва да насочим мисленето си отвъд индивида и индивидуалното съзнание и мозък, и да разглеждаме себе си като част от група на взаимно влияещи си общества. На елементарно ниво, раздразнителността един от друг поражда стрес и увеличава податливостта ни на широк кръг от здравословни проблеми и социално неразбирателство, докато добронамереността намалява стреса и се отразява положително на благополучието, включително на социалната сигурност. По-задълбочено погледнато психичните заболявания и престъпността са изтъкани от сложни взаимодействия на гени, социални манталитети и културно социални фактори. На още по-задълбочено ниво, разбира се, начините, по които обществото ни действа, произвежда и предлага стоки и услуги, осигурява търговски договори и дава възможност на международни компании да извличат огромни печалби от пазарите на акции (и да спекулира), силно се отразяват върху живота и съзнанието на хората. Всички ние представляваме взаимно свързани съзнания.

Сигурното обаче е, че имаме избор. Можем да живеем в свят, в който да поощряваме трибалистичната си психология, или да стоим безучастни, докато тя процъфтява в райони на бедност и несправедливост. Можем да предпочетем да развиваме архетипа на желанието да имаме най-много и от най-хубавото, да поставяме своите интереси и тези на своето племе над всички останали. Или да изберем състрадателния подход и да мислим с грижа за другите. В идеалния случай ще ги обединим и балансираме. Ще обмисляме внимателно ценностите си и ще се опитваме да бъдем най-доброто, на което сме способни, без в същото време да се превръщаме в безскрупулни експлоататори.

Как всъщност работят всички тези стратегии, архетипи и социални манталитети в мозъка ни? В основни линии те активират различни лични модели. С други дими, като гирлянди от коледни лапички едни се включват, а други се изключват. Така например, ако искаме да установим отношения на състрадателност и грижовност с друг човек, се активира онази област от мозъка, която е отговорна за способността ни да изпитваме емпатия и разбиране. Изпълват ни чувства на топлина и грижовност, а вниманието ни се насочва към начините по които можем да помогнем. Областите в мозъка, които пораждат желание за агресия и вреда на другите, твърдо се изключват.

Да предположим обаче, че виждаме в лицето на човека, с когото взаимодействаме, заплаха или враг. Тогава в мозъка ни се активират съвсем други модели. Системите за емпатия, внимание, загриженост и прочие се изключват, в тези области на мозъка светлинките угасват и се включват системите за гняв и отмъщение, за нанасяне на болка, дори за унищожение на другия човек.

От тук следват два важни извода. Първо социалните манталитети, които действат в мозъка ни имат съществено влияние върху това какво намираме за приятно и удовлетворително в социалните си взаимоотношения.

Когато е активен манталитета за загриженост помощта към другите и гледката как те процъфтяват ни изпълва с топлина и наслада; и обратното – страданието им е болезнено и за нас. Когато е активен социалния манталитет на конкуренцията, тържествуваме, щом съперниците ни изпитват болка или не се справят добре, но ни е неприятно, когато преуспяват. При този манталитет се чувстваме добре само когато другите страдат, потиснати са или изостават. Така че нещата, които ни привличат и ни доставят удоволствие, показват състоянието на съзнанието ни, показват модели, създадени от нашите архетипи и социални манталитети.

Социалните манталитети могат да се смесват. Точно както от смесването на синьо и жълто се получава зелено, така и смесването на манталитетите за грижа, сътрудничество и сексуалност поражда топли, споделени сексуални преживявания, при които партньорите се обичат и изграждат връзка помежду си. Повечето психолози смятат, че ключът за благополучието ни е именно в способността ни за смесване на манталитети и емоции, така че да бъдем по-гъвкави и многолики. Осъзнаваме, че можем да обичаме и да се гневим на някого, да бъдем близки с хората, но и да оставаме сами понякога. Хората, които гледат на нещата в черно бели краски, които трудно възприемат двусмислието, различните съчетания и конфликти в моделите, по-често имат емоционални проблеми.

Архетипите и социалните манталитети упражняват контрол и върху големи човешки групи. Ако обърнем поглед назад към историята, ще видим неизброими примери за хора, които са се чувствали толкова заплашени от други групи, примери за индивиди, така обхванати от страст за власт и положение, обградени от верни, но често изпълнени със страх или амбиции последователи, че са изпълвали света с невероятни жестокости: от масови разпятия в Римската империя до камерите за мъчения при нацисткия геноцид. Важно е да осъзнаем, колко лесно архетипите в нас биват мобилизирани за действие от ценностите и страстите на групата, в която живеем.

След като знаем това, можем да започнем да мислим за начините да разпознаваме различните модели на активация в мозъка ни и стратегиите, които може би стоят под тях, за да префокусираме съзнанието си. Наистина ли искаме да бъдем завладяни от архетипното в нас? Не трябва ли да се противопоставим на лесното подклаждане на страстите ни? Отдръпването и съпротивата няма да са лесни, тъй като моделите и стратегиите са тясно обвързани с емоции и страсти. Но имаме избор. Колкото повече умеем да мислим, разсъждаваме и разбираме емоциите и страстите си, разграничавайки се от тях, толкова повече ще можем да упражняваме контрол и да правим съзнателен избор, кога да действаме и кога – не.

Днес вече разбираме, че за човешкото съзнание има две трагични възможности, възникващи от еволюцията на нашия мозък и от начина, по които той включва и изключва определени емоции и мотиви. Жестокостта процъфтява, защото просто изключваме капацитета си за състрадание. Така ние сериозно рискуваме да изгубим баланса и да предадем инак разумното, творческо по същността си съзнание на защитни, но деструктивни стратегии. Това представлява опасност за нас, хората; но ние можем да намалим тази опасност, като осъзнаем, че грижата и състраданието са антиподи на страха, гнева и желанието да навредим на другите.

Можем обаче да станем жестоки и коравосърдечни към себе си, да се критикуваме и да проявяваме антипатия, дори самоненавист. Мислим, говорим и се отнасяме към личността си по начин, по които не би ни хрумнало, да се държим с другите хора, особено с тези, които обичаме. Но тъй като това е скрит вътрешен процес, няма кой да ни попречи. Дори ни се струва, че в това няма нищо лошо и дори намираме оправдание за лошото си отношение.