„Да не бъдем еднакви, или колко важни са различията помежду ни.“

Азбучна истина е, че хората принадлежат към един и същ биологичен вид, приличат си помежду си и се отличават от всички други животни. Постоянно говорим за сходството помежду си – и това не е случайно. Ако другите хора не виждаха и не разбираха света по същия начин като нас, щяхме да бъдем чужди един на друг. Всъщност една от причините да бъдем способни да общуваме и да си сътрудничим е, че използваме собственото си съзнание, за да съдим какво става в съзнанието на другите хора. Тук обаче се крие уловката: това допускане за сходство може да породи и объркване.

Използваме собственото си вътрешно преживяване на емоциите и чувствата си за самоидентичност, за да съдим за другите, при положение, че техните ценности, чувства и начин на мислене могат да са напълно различни от нашите. Анкетите показват, че велосипедистите и пешеходците се ядосват на шофьорите, че не им дават път, защото си мислят, че ги виждат, но от гледна точка на шофьорите съвсем не е така. Когато сме млади, ни се струва, че всички виждат света така, както го виждаме ние.

С годините постепенно осъзнаваме, че далеч не е така, затова променяме представите си и започваме да мислим по начин, допускащ другите хора да се различават от нас по мисленето, вкуса си, характера си, ценностите и преценките си, че чак до уязвимостта си към болести. Тази способност на емпатия към различието – тоест, способността да бъдем открити за разнообразието, да мислим как другите се различават от нас, е основна стъпка по пътя към състраданието. Но тя не винаги е лесна.

Индивидуалните различия се отразяват на взаимовръзките между младите и старите, както разбира се, и на тези – между мъжете и жените. В резултат на еволюцията тези групи са развили различни стратегии за поведение. Жената изключително внимателно подбира гените за сравнително малкото си потомци. Мъжът, от своя страна, би могъл да има хиляди деца, така че в негов генетичен интерес е да използва всички възможности и да не бъде толкова критичен в подбора.

Тази разлика и фактът, че мъжете и жените не мислят по еднакъв начин за секса и за отношенията си, се отбелязват в много книги. Стига двойките да го знаят, да разсъждават по въпроса и да са готови да правят компромиси, всичко ще бъде наред. Всеки би предпочел партньорът му да бъде мил и добър, а не груб; да бъде състрадателен, а не безсърдечен; да се интересува от него, а не да бъде безразличен – все качества, които укрепват не само сексуалното привличане, но и отношенията като цяло.

Именно признаването на различията помежду ни е основна стъпка към състраданието, както към себе си, така и към другите. Не живеем в свят на равенство; гените и жизнения опит ни правят безвъзвратно различни.

Разбирането, че ние, хората сме различни в толкова много отношения, поражда множество предизвикателства по пътя ни към състраданието. Трябва да се научим да проявяваме емпатия и любопитство към мислите на другите. Да осъзнаем, че те може би имат ценности, представи и начин на мислене, различни от нашите.

Съществуват, например, доказателства, че може би има и генетичен компонент в обяснението защо едни хора са привлечени от дясно центристка политика и авторитарна организация на обществото, а други предпочитат принципите на егалитаризма и либералните ценности. Някои хора са особено чувствителни към емоциите и изживяванията на другите, а някои не са. Някои понасят възходите и спадовете в живота лесно, като коркови тапи в морето, а други пък лесно потъват. Поради характера си някои много успешно развиват състрадание, а на други това им се отдава трудно. „Трудно“ обаче не означава невъзможно.

Разбирането, че всички сме различни, означава също така, че трябва да преодолеем завистта и да приемем границите на своите възможности. Завистта произтича от склонността ни да се сравняваме с другите и да се стремим да приличаме на тях. Понякога опитваме да се променим по примера на хора, на които се възхищаваме, или които смятаме за по-успели от нас самите.

Това е разбираемо, но лесно може да прерасне в самокритика, когато не успяваме да се примирим с ограниченията си и да приемем себе си такива, каквито сме в момента, сега. Понякога, когато виждаме по-доброто материално положение на околните, сме склони да се дразним и потискаме. Трудно ние да си кажем: „Чакай, това съм си аз“ или „Това е моят живот“. Трябва обаче да разберем, че когато приемем себе си такива, каквито сме, и животът си, такъв, какъвто е, ще ни бъде по-лесно да намерим вътрешен покой и доволство.

Това категорично не означава да предприемем пасивно, пораженческо отстъпление, а да се огледаме и да помислим какво можем да сторим с това, с което разполагаме. Идеята е да живеем в настоящия миг, а не да съжаляваме за миналото, да размишляваме „какво би било, ако ..“, да си повтаряме „не е честно“, „само да можех..“ или трябва да бъда по-добър, по-способен, по-компетентен .., защо не ме бива?“ Но както беше казано по-рано, различията са предизвикателство. И в никакъв случай приемането им не е лесно.

Трябва не само да приемем различните си ограничения, но и да се научим да признаваме, че в определени области има хора, които наистина са по-добри от нас. Способността да оценяваме таланта и качествата на другите хора е от жизнено значение за състраданието, но тя може да бъде подронена от завист и несигурност. Затова състраданието изисква да се научим да ценим и да излъчваме удоволствие от дарбите на другите, истински да им се радваме.

И така, индивидуалните различия са изключително важни в много аспекти на живота ни. Източникът на тези различия се крие в гените, в начина, по който те се комбинират и взаимодействат, във взаимната обвързаност между житейската ни история и гените, фактор, влияещ на формирането на мозъка и тялото ни; различията са и в социалната среда, в която израстваме, в ценностите, които възприемаме, изобщо в цялата комбинация от обстоятелства, при които протича живота ни.