„Имай Бога за господар, но никога господаря за бог.“

За много умове причината за произхода и за съществуването на греха е повод за голямо объркване. Хората виждат действието на злото с неговите ужасни последици – нещастия и опустошения, и питат как е възможно да съществуват те, когато владее Безкрайният в мъдрост, в сила и в любов. Нещо, което не могат да си обяснят. Несигурни и съмняващи се, те стават слепи за истините, открити ясно в Божието слово и важни за спасението. С въпросите си за съществуването на греха някои се опитват да проникнат в неоткритото от Бога познание. Затова не могат да разрешат своите затруднения. Когато изразяват съмнение или несериозни възражения, започват да ги представят като оправдание, за да отхвърлят думите на Свещеното писание. Други пък не успяват да стигнат до задоволителен отговор на големия проблем за злото, защото традиции и погрешни тълкувания са затъмнили ученията на Библията за характера на Бога, за естеството на Неговото управление и за принципите Му по отношение на греха.

Невъзможно е да се обясни произходът и да се посочи причината за съществуването на греха. И все пак, може да се разбере достатъчно както за произхода, така и за крайната му участ, изявяващи напълно справедливостта и добротата на Бога в цялостното Му отношение към злото. В Свещеното писание няма нищо по-ясно от учението, че Бог в никакъв случай не е бил отговорен за навлизането на греха във вселената; че никакво произволно оттегляне на Божествената благодат, никакво несъвършенство на Божественото управление не са дали повод за възникването на бунт. Грехът е натрапен и за него не може да се посочи причина. Той е тайнствен, необясним; да го извиняваме, означава да го защитаваме. Ако бихме могли да оправдаем някак появата или причината за съществуването му, би престанал да бъде грях. Единствената му дефиниция е дадена в Божието слово: той е “престъпване на закона”, действието на принцип, противопоставящ се на великия закон на любовта – основата на Божественото управление.

Преди злото да навлезе, във вселената царуваха мир и радост. Владееше по волята на Твореца съвършена хармония. Любовта към Бога бе най-върховната реалност и любовта към ближния – безпристрастна. Христос, Словото, единородният Божи Син бе едно с вечния Баща – едно по естество, по характер и идеи, единственото същество в цялата вселена, напълно посветено в плановете и намеренията на Бога. Чрез Христос действаше Отец при сътворението на небесните същества. “…чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти…”; и цялото Небе отдаваше вярност и послушание в еднаква степен както на Христос, така и на Отец.

Тъй като законът на любовта бе основата на Божието управление, щастието на всички създания зависеше от съвършеното им съгласие с великите принципи на справедливостта. Бог желае всички Негови творения да Му служат от любов – да Му отдават почит, която извира от разумното оценяване на Неговия характер. Не Му е приятна вярност по принуда и дава на всички същества свобода на волята, за да Му служат доброволно.

Но ето, че един ангел избира да изврати свободата си. Грехът се поражда за пръв път у най-много почетения от Бога след Христос, с най-голяма власт и слава между небесните жители. Преди своето падение, Луцифер е първият от осеняващите херувими, свят и непорочен. “Така казва Господ Йехова: Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост. Ти бе в Божията градина, в Едем; ти бе обсипан с всякакви скъпоценни камъни… Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш; и Аз те поставих, така щото беше на Божия свет хълм; ти ходеше всред огнените камъни. Ти бе съвършен в постъпките си от деня, когато бе създаден, догдето се намери беззаконие в тебе”.

Луцифер можеше да остане под Божието благоволение, обичан и почитан от всичките ангелски множества, употребявайки всичките си благородни сили за благословението на другите и за прослава на своя Създател. Но пророкът казва: “Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си”. Малко по малко Луцифер започва да се изпълва с желанието за само надценяване. “…поставил сърцето си, като че е Божие сърце…” “А ти думаше в сърцето си: …ще възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на събраните богове…, ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния”. Вместо да се стреми към утвърждаване на Божието върховенство в чувствата и верността на Неговите творения, стремежът на Луцифер е да спечели тяхната служба и вярност. И пожелава славата, отдадена от безкрайния Бог на Неговия Син, князът на ангелите предявява претенция към властта – привилегия единствено на Христос.

Цялото небе с радост е изявявало слава и хвала на Твореца. И докато Бог е бил почитан така, всички са се наслаждавали на мир и доволство. Но сега една дисхармонична нота разваляше небесното съгласие. Издигането на собственото “аз” в противовес на плана на Твореца събуди предчувствия за зло в духовете на тези, за които прославата на Бога бе най-възвишеното нещо. Небесните съвети разискваха с Луцифер. Божият Син му представи величието, добротата и справедливостта на Твореца и святата, непроменима същност на Неговия закон. Сам Бог бе установил небесния ред; отклонявайки се от него, Луцифер щеше да унижи своя Творец и сам да предизвика смъртта си. Но направеното с такава безгранична любов и милост предупреждение възбуди у него дух на съпротива. Позволи ревността към Христос да го победи и стана още по-решителен.

Гордостта от собственото величие разпалваше желанието му за върховенство. Оказаните високи почести не бяха оценени като дар от Бога и не събудиха никакво чувство за благодарност към Твореца. Възгордя се от собствената си слава и високото положение и заживя с мисълта за равенство с Бога. Небесните множества го обичаха и почитаха много. Ангелите се радваха да изпълняват заповедите му; бе дарен повече от всички тях с мъдрост и слава. И все пак, Божият Син бе всепризнатият Суверен на небето, едно с Отца по сила, власт и авторитет. Христос вземаше участие във всички съвещания с Отца, докато Луцифер не бе толкова високо посветен в Божествените намерения. “Защо – питаше мощният ангел – Христос да има първенство? Защо да бъде предпочитан?”

Напускайки мястото си на непосредствена близост с Бога, той започна да сее сред ангелите дух на недоволство. Стремеше се, прикривайки и маскирайки с привидна почит към Бога истинската си цел, да ги настрои срещу законите, управляващи небесните същества. Убеждаваше, че те налагали ненужни ограничения. Тъй като естеството им било свято, ангелите трябвало да изпълняват само внушенията на собствената си воля. Стремеше се да спечели съчувствие, изтъквайки несправедливостта на Бога към него, загдето отдава най-висока почест на Христос. Твърдеше, че се стреми към по-голяма власт и почит не с цел да се издигне, а да осигури свобода за небесните жители, за да стигнат до по-висша степен на съществуване.

Бог в голямата Си милост дълго търпя Луцифер. Не го свали от високото му положение още първия път, когато изяви духа на недоволство, нито дори когато започна да представя лукавите си домогвания пред верните ангели. Много пъти му бе предлагано прощение, при условие че се разкае и покори. Бяха полагани такива усилия, каквито само безгранична любов и мъдрост можеха да измислят, само и само да се убеди в заблудата си. Дотогава духът на недоволство не бе познат в Небето. И самият Луцифер в началото не виждаше накъде отива. Не разбираше истинското естество на чувствата си. Но когато бе доказана безграничността на недоволството му, се убеди, че не е прав, че Божествените изисквания са справедливи и трябва да ги признае пред цялото Небе. Стореше ли го, можеше да спаси себе си и много ангели. По това време не бе отхвърлил напълно верността си към Господ. Макар напуснал положението си на осеняващ херувим, пожелаеше ли да се върне при Бога, признавайки мъдростта на Твореца и задоволявайки се с мястото, което Той би му определил във великия си план, отново щеше да бъде възстановен на служба. Но гордостта му пречеше да се подчини. Упорито защитаваше поведението си с твърдението, че няма нужда от покаяние. И се отдаде без остатък на голямата борба срещу своя Създател.

Сега целият му мощен ум се насочи към измамата, за да спечели симпатията на командваните от него ангели. Дори фактът, че Христос го бе предупреждавал и съветвал, бе представен лъжливо, за да послужи на предателските му намерения. На най-тясно свързаните с него чрез изпълнено с любов доверие, Сатана се представяше за несправедливо осъждан – високото му положение не се почитало и свободата му била ограничавана. От криво излагане на Христовите думи премина към изопачаване и открити лъжи, обвинявайки Божия Син в намерението да го унижи пред небесните жители. Стремеше се лицемерно да предизвика и разискване с верните ангели. Всички, които не можеше да поквари и да привлече, обвиняваше в равнодушие към интересите на небесните същества. Обвиняваше Божиите верни точно в делото, което сам вършеше. И за да подчертае обвинението си за Божията несправедливост, изкривяваше думите и постъпките на Твореца. Политиката му бе да обърка ангелите с тънки аргументи относно намеренията на Бога. Всичко обикновено обгръщаше в тайнственост и чрез изкусни извъртания хвърляше съмнение и върху най-ясните изявления на Йехова. Високото му положение и тясната връзка с Божественото управление придаваха още по-голяма сила на обясненията му и много ангели бяха заблудени и се присъединиха в бунта срещу небесния авторитет.

В мъдростта Си Бог позволи на Сатана да продължи делото си, докато духът на недоволство назрее в открит бунт. Плановете му трябваше да бъдат развити напълно, та всички да видят истинската им природа. Високо издигнат като помазан херувим, Луцифер бе много обичан от небесните същества и се ползваше със силно влияние. Божието управление включваше не само небесните жители, но и всички сътворени от Него светове. Сатана вярваше, че успее ли в бунта да привлече на своя страна небесните ангели, би могъл да направи същото и в другите светове. Майсторски се представяше в спора, като си служеше с хитри извъртания. Силата му да измамва бе много голяма и с маската на фалша спечели предимство. Дори верните ангели не можаха да прозрат напълно характера му, нито да разберат накъде ги води неговото дело.

Луцифер бе така високо почитан и делата му – така тайнствени, че ангелите трудно биха разкрили истинското естество на действията му. Докато не се развиеше напълно, грехът нямаше да изглежда това лошо нещо, което е в действителност. Дотогава той не можеше да има място в Божията вселена и светите същества нямаха понятие за истинската му природа и зловредност. Те не можеха да прозрат ужасните последици, които щяха да настъпят след премахването на Божествения закон. Отначало Сатана прикриваше делото си под благовидно изповядване на вярност към Бога. Претендираше, че се стреми да допринесе за прославата на Бога, за стабилността на Неговото управление и за благото на всички небесни жители. Всаждаше недоволство в умовете на поверените му ангели, а изкусно даваше вид, че се стреми да го премахне. Изискванията за някои промени в нарежданията и заповедите на Божието управление оправдаваше с необходимостта да се запази единодушието в Небето.