„Ако ми дадете контрола над парите на един народ, за мен ще е все едно кой прави законите.“ Майер Амшел Ротшилд (1744-1812)

Кой ни наложи еврото? Вече говорихме за развитието на инфлацията в Еврозоната, затова ще се занимаем по-задълбочено с въпроса, как изобщо стана възможно въвеждането на еврото.

Още през 1957 г. от Белгия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия и Германия беше създадена Европейската икономическа общност (ЕИО), за да бъде засилено сътрудничеството между европейските страни. Целта беше дългосрочно отпадане на митата с възможно по-късно постепенно премахване дори на границите. Европа искаше да сложи точка на дългия списък от войни в своята история и да заживее в мир, обединена.

ЕИО се превърна в ЕО (Европейска общност), която окончателно завърши метаморфозата си като ЕС (Европейски съюз). До 1998 г. проектът за въвеждане на единна европейска валута предвиждаше тя да се нарича ЕКЮ, но по-късно беше решено името ѝ да бъде ЕВРО.

Умишлено опростяваме процесите в настоящото изложение, за да не се губи цялостния поглед върху нещата. Бернд Зенф, професор по политикономия във Висшия икономически институт в Берлин от 1973 г. до март 2009 г., заявил в един свой доклад следното:

„Еврото беше създадено в пълен разрез със здравия икономически разум с буйно въодушевление, за да заложи капан, предназначен да доведе Европа до банкрут! Отначало страните от периферията (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция, Испания), а след това и нетните платци, тоест държавите, които внасят в бюджета повече, отколкото получават.“

През 1989 г. Съветският съюз рухна и се разпадна на своите съставни части. Дългогодишните усилия на полското работническо движение „Солидарност“ под ръководството на неговия водач Лех Валенса бяха допринесли за това точно толкова, колкото и катастрофалното икономическо положение на съюзните републики, влизащи в него. Когато през месец октомври на същата 1989 г. Берлинската стена падна, правителството на Федералната република начело с Хелмут Кол отдавна вече беше изплело „интригата“ за обединението на Източна и Западна Германия. Но тъй като Федералната република продължаваше да бъде окупирана от американците и британците, а Германската демократична република (ГДР) от руснаците, всички те имаха думата по въпроса как да стане то. Най-вече Англия и Франция поставиха общата европейска валута като условие за получаване на съгласието им за обединение на страната.

Само че както Хелмут Кол, така и неговият личен съветник Алфред Херхаузен, член на Управителния съвет и говорител на „Дойче банк“, бяха категорично против обща европейска парична единица. Ако изобщо нещо налагаше появата ѝ, за канцлера Кол тя оставаше въпрос на далечното бъдеще. На всички участници в преговорите беше ясно, че обединението ще бъде скъпо начинание, за осъществяването на което стабилната западна марка тепърва ще бъде необходима. Но Маргарет Тачър и Франсоа Митеран бяха съгласни с повторното съединение на двете немски държави единствено при отказ от дойчмарката! Впоследствие ходът на събитията ясно показа, че техният стремеж е бил да отслабят Германия.

Хелмут Кол и Херхаузен обаче, се противопоставяха с всички сили, трябваше да съществува решение и без обща европейска валута! Уви, това продължи, докато на 30 ноември 1989 г., няколко седмици след падането на Стената, Алфред Херхаузен не стана жертва на бомбен атентат.

„Няколко минути след 8,30 на 30 ноември 1989 г. Алфред Херхаузен, официален говорител на Управителния съвет на „Дойче банк“ малко повече от година, пътува към работното си място. Шофьорът му Яков Никс го вози от аристократичния квартал Вингертсберг на градчето Бад Хомбург, където живее Херхаузен в посока Франкфурт. След бронирания му служебен „Мерцедес“ се движат още два автомобила, в които има служители на службата за сигурност. За банковия шеф е задействана най-високата степен на безопасност. На по-малко от километър от своя дом той загива. Една бомба, активираща се от фото-клетка, разкъсва на парчета колата. Шофьорът Якоб Никс оцелява, тежко ранен. Смъртта на Алфред Херхаузен е моментална.“

Канцлерът Кол беше дълбоко покрусен от случилото се. Седмица по-късно, на срещата на върха на Европейския съюз в Страсбург в началото на декември, той подписа договора, който задължава Германия да се откаже от дойчмарката. След време Кол окачестви преживяното през този ден като най-черните мигове в неговия живот. Това беше повод Клаус Виртген да запита в броя на списание „Шпигел“ от 2 март 1998 г.:

„Какво в действителност стана по пътя към Маастрихт? Принудена ли беше току-що обединилата се Германия да пожертва символа на своята мощ, германската марка, внасяйки я като депозит в една обща валута, за да остане „поносима“ за своите съседи? Политици и историци продължават да тънат в догадки по този въпрос. Един компетентен свидетел, председателят на Управителния съвет на Бундесбанк Хано Тийтмайер по онова време все още заместник управител на Емисионната банка, и до днес не знае точния отговор. Тогава той научил за решението на Хелмут Кол да се премине към еврото със задна дата по телефона. Разбира се, дългогодишният Държавен секретар по финансите в правителството в Бон е в състояние ясно да си представи, че Париж и някои други съседи биха приели изненадващото обединение на най-големия народ в сърцето на Европа само след подписването на обвързващи странични клаузи. Натискът върху Германия да се откаже от своята твърда марка и да я „вложи“ в една обща европейска валута, е бил неимоверно голям.“

Дълго време бяха правени опити от официални институции атентатът срещу Херхаузен да бъде приписан на лявата терористична организация „Фракция Червена армия“ (ФЧА – RAF). Но планирането и начинът на осъществяване не се покриваше с нито едно от нападенията, извършени до момента от ФЧА. Освен това организацията не спираше яростно да отрича, че изобщо има някакво отношение към покушението. И до ден-днешен разследването по случая не е приключено. Може би никога няма да узнаем, кой е истинският виновник. Но с помощта на малко въображение вероятно бихме могли да се досетим.

На практика Англия беше една от движещите сили при въвеждането на еврото, но без самата тя да прояви наивност или слабост като изостави своя британски паунд. Влизането на еврото в обръщение, близко по ефект до символичен погребален камбанен звън за потъването на Европа, стана възможно в резултат на убийството на Алфред Херхаузен, един ръководител с интелект и съвест. Той не само се бе обявил против еврото, но беше и за опрощаване дълговете на Третия свят.

След направения рязък завой Детлеф Роведер, директор на „Института за доверително държавно посредничество“, подобно на Херхаузен зае позиция за съхранение и съживяване на предприятията в Източна Германия, както и за по-интензивно сътрудничество със страните от Източна Европа. Той също беше убит, според слуховете „отново“ от „Фракция Червена армия“. По-голямата част от източно германските предприятия бяха продадени на смешно ниски цени на чужди западни компании.

„Нa 1 април 1991 г., Великден, малко преди 23,30 часа Детлеф Роведер бива убит до прозореца на първия етаж в неговия дом в Дюселдорф, квартал Нидеркасел (площад „Кайзер Фридрих“ № 71) с първия от три изстрела с пушка. Вторият изстрел ранява съпругата му Хергард, третият попада в етажерка за книги. Изстрелите са произведени от разстояние 63 метра с автоматична пушка модел FN FAL, стандартен натовски калибър 7,62 х 51 мм. На местопрестъплението са намерени три гилзи от патрони, един пластмасов стол, една кърпа за лице и писмено потвърждение от някой си Улрих Вессел, боец на ФЧА. Извършителят или извършителите не са разкрити до момента.“

Нека да обобщим. Изглежда видим с просто око фактът, че германците са били умишлено подведени с приемането на еврото. Но с каква цел? Капанът с кредитите и задълженията действал отлично и при съществуването на националните валути.

Налице са недвусмислени признаци за това, че банковият картел се домогва до въвеждането на единна валута за целия свят. От 2008 г. насам много политици, Международният валутен фонд (IWF) и Банката за уреждане на международни плащания (IZB) често говорят за това. Ако такъв е планът им, то с пускането на еврото в обръщение те са направили голяма крачка по посока на осъществяването му. Какво означава това на практика и какви черти би могла да носи „физиономията“ на подобни световни пари ще обясним с подробности в следващи публикации.

Приключвайки темата за еврото, бихме искали да кажем, че за всички страни от Еврозоната предстоят тежки времена. През януари 2011 г. инфлацията в нея спрямо предходния месец официално бе се повишила до 1,9%. Пресметнато за цялата 2011 г. това означаваше повече от 22%.

Ако се вземе предвид, че дотогава нивото на официалната годишна инфлация беше около 2%, а на реалната около 10%, то за 2011 г. би могло да се направи извода, че действителната инфлация надхвърля 100% или с други думи вероятно беше удвояване на цените в Еврозоната. През втората половина на 2010 г. цените на дребно в Гърция вече бяха се „взривили“. Средната цена на един литър бензин марка „супер“ през януари 2011 г. достигна там 1,80 евро. Това много бързо приближаваше страната към хиперинфлация, която по-късно, ако Гърция, Ирландия, Испания и Португалия не излязат от Еврозоната, автоматично би се разпространила върху всички останали. До какво води това можем в най-добрия случай само да се досещаме.

Когато казваме, че не желаем такова развитие на нещата, можете да ни вярвате! Но не е ясно как би могло да бъде предотвратено. Със сигурност не и чрез печатането на още повече пари и раздаването на нови кредити. Сам по себе си е възможен един-единствен изход за избягване предстоящата кончина на общата валута: опрощаване на държавните дългове. Но в такъв случай банкерите категорично биха отказали своето сътрудничество, след като веднъж вече са направили всичко възможно да се озовем там, където сме в момента. Ясно е, че всички са подценявали сериозността на положението, в което се намират. Това, което започна в арабския свят през януари 2011 г., навярно е само увод към нещо, неподдаващо се на прогнозиране.

Нека да завършим нашето обобщение с извадки от едно интервю, дадено от известния нюйоркски анализатор на процеси и тенденции Джералд Челенте на 10 януари 2011 г.:

„Пред 2011 г. ще бъде краят на Играта, какво още биха могли да измислят? Тя свърши! Няма повече възможности за продължение. В Испания нивото на безработица във възрастовата група 18-26 години е 50%, а средното за Европа 35%; дипломите и университетското образование нямат никаква стойност. На това отгоре се съкращават и социалните разходи, народът се отчуждава. Хората постепенно се пробуждат, разбират какво става. Младежта ще се обедини. Има цяла планина от дългове за преодоляване, чийто връх става все по-недостъпен. Вече видяхме това в Испания и Англия. В Европа ще ставаме свидетели на все повече студентски протести, на все повече безредици. В САЩ нещата не са по-различни, а просто се развиват по-бавно. Но ще има обединение в световен мащаб, понеже днес всички млади хора ги свързва Мрежата, и те ще се разбунтуват.“

Задкулисните вдъхновители. След като разказахме подробно както за манипулацията на валутите, така и за манипулацията на цените на златото и среброто, логично възникна един важен въпрос, кои конкретно са въпросните манипулатори и какви са целите им в перспектива? Разбрахме, че в дъното на всичко стоят банките. Но кой стои зад банките?

Вече не едно или две столетия малък брой европейски фамилии контролират всички западни държави, правителства, национални икономики и техните парични единици. Преди около сто години същите фамилии са поели „надзора“ и над Съединените щати. Без съмнение тези свръх богати кланове се стремят към световно господство и под названието Нов световен ред планират установяване на световно правителство и единна световна валута, с помощта на които да сложат край на суверенитета на съществуващите страни и валутите им. Новото планетарно управление предстои да бъде назначено от въпросния елит. Той не крие, че счита себе си за единствен и изключителен обладател на правото и компетентността за това, както и че е по-висш в генетично отношение. Ако машинациите му успеят, елитът ще придобие пълна власт, тоест ще има открит диктаторски режим над цялото световно население, чиято единствена роля ще бъде тази на роби на една малка привилегирована върхушка. Едва ли някой би се учудил, ако узнае, че тази мистериозна господарска прослойка се състои от най-влиятелните представители на европейската висша аристокрация и на европейската и американска финансова аристокрация.

Споменатата групировка от „сиви кардинали“ видимо е постигнала невероятни успехи през XX век по пътя към нейната голяма цел, „световно правителство“. С помощта на многобройни, отчасти официални, отчасти неофициални организации тя насочва съдбините на света, определяйки по този начин рамката, в която протича целият живот. Тези хора решават въпросите за война или мир, за живот или смърт, кой да бъде президент и кой федерален канцлер. Наричат ги също „сенчесто управление“ или „Илюминати“.

По-голямата част от човечеството няма никаква представа, че този призрачен режим изобщо съществува. Други, които са чували за него, го смятат за мит, за някаква „конспиративна теория“ и не могат или не желаят да допуснат, че нашите политици са просто марионетки без собствена воля в ръцете на онези, които притежават парите.

Въпреки че значителен брой почтени граждани все още са склонни да вярват, че американският президент е човекът с най-голяма власт в света, или че заставайки пред изборните урни, могат свободно да решат кой да управлява страната им, за щастие на нашата планета все повече стават хората, които се пробуждат и осъзнават, че е крайно време нещо из основи да се промени на Земята. Да се вярва, че изборите в Западния свят уж са много по-свободни, отколкото в така наречения Трети свят е илюзия. Защото сенчестото управление притежава не само най-важните банки и застрахователни институти, най-големите инвестиционни компании и даже борсите, но е собственик и на всички ключови информационни агенции и медийни концерни. Чрез тях тайното правителство определя какво да пише във вестниците, какво да се излъчва по телевизията и радиото, кои филми да се продуцират и пускат по кината. То решава кой политик да се издигне и кой да стане жертва на скандал. Очевидно в неговата сфера на влияние влиза и това, съвременници, провокиращи неприятни за „каузата“ усещания, да бъдат спохождани от преждевременна смърт.

Дали можем да го докажем ли? Ами, нали видяхме какво застига президенти и политици, които искат да променят нещо в начина, по който упражняват властта си въпросните банкерски кланове. Не е ли това достатъчно доказателство? Нима политически фигури като Удроу Уилсън не са заявявали, че този заговор съществува? Заявявали са го, само че без да посочват имена.

Посредством манипулацията на финансовите пазари, на борсите и на цените на златото и среброто те неуморно работят за въвеждането на обща световна валута. Първата крачка беше доларът, втората еврото, третата се очаква да бъде амерото, а четвъртата и последна банкерът, виртуалната електронна парична единица за безналично разплащане, която ще държи запаметено в чип цялото ни благосъстояние, нашата свобода и права. Чипът RFID (РЧИ – радио-честотен идентификатор) вече е материален факт и е имплантиран на хиляди хора, както ще видим в следващите публикации.

Ако се тръгне по следите на манипулаторите (част от които са много заплетени и неясни), то неизбежно се стига до няколко фамилии, които са различно знатни и меродавни и открито стоят зад хода на всички споменати процеси.