„Цената, за да бъдем свободни, е непрестанната бдителност“

В едно писмо на Соланд се казва: „Изследванията на Хеб до момента сочат, че прилагането на пропаганда при условия на изолация дава значителни промени в нагласата. Освен това [Хеб] доказа, че при такива условия се получава съществено понижаване на интелектуалните способности и повишаване податливостта на халюцинации.“

Когато информацията за ЛСВ тестовете изтича и бива публикувана в „Монреал стар“, „Газет“ и „Торонто стар“, д-р Соланд прави всичко възможно да прикрие фактите: „Когато по-рано този месец се установи, че част от информацията по този проект е попаднала в ръцете на пресата, се реши, макар да би било неблагоразумно да разкриваме истинската цел на проекта, също толкова неуместно е да откажем всякаква информация. Затова беше направен компромис – описахме проекта, но от гледна точка на възможни цивилни и военни оперативни ситуации, например наблюдаване на поведението, контролиране на движещо се превозно средство и др.“

Поради приноса на Доналд Хеб в програмите за контролиране на съзнанието, ЦРУ финансира проекта „Психоатака“ на Юън Камърън чрез подпроект 68 на МКУЛТРА.
По онова време Хеб е завеждащ на Факултета по психология на Макгилския университет, колега и близък приятел на Камърън. Програмата „Психоатака“ остави след себе си много отчаяние за участниците и години по-късно безброй нейни жертви съдиха Канадското правителство и ЦРУ.

Експериментите с ЛСВ скоро процъфтяват. Доналд Хеб получава още поръчки от Военновъздушните сили на САЩ. Бидерман и Цимер (1961 година) провеждат множество изследвания на техники за разпит с ЛСВ, също финансирани от ВВС на САЩ.

Върнън, друг изследовател в тази област, признава в глава „Благодарности“ на своята книга „В тъмната стая“: „Целият проект стана възможен поради щедрата субсидия на канцеларията на началник медицинска служба на американските СВ, както и от Националната фондация за наука.“ След това най-невъзмутимо продължава: „Макар нашата цел да е единствено знанието, ние нямаме възражения някой друг да използва тези знания.“

Официалната документация показва, че аспектите на по-нататъшните изследвания на ЛСВ са три. Първо, нуждата от повече експерименти за изследване въздействието на ЛСВ и лишаването от сън. Второ, използването на тези техники при разпит. Трето, тяхното прилагане в специални способи за водене на война от специализирани войски.

Именно това натрупване на знания от страна на военните довежда до съвременните психологически операции. В последствие, на 9 август 1971 година, то позволява на британското правителство да предприеме един от най-крупните си експерименти за прилагане на техники за усилен разпит. Макар по онова време да са замаскирани като политическо упражнение срещу тероризма, експериментите включват мъчения и лишаване от сетивни възприятия върху интернирани ирландци. Някои от тях били карани да стоят с качулки върху лицата и да слушат електронно генериран шум от високоговорители или слушалки. Те бивали голи, полугладни и изнасилени.

Лорд Паркър признава, че методите на ЛСВ, използвани върху интернираните ирландци, са „техники, разработени от войната насам за справяне в различни свързани с националната сигурност ситуации. Някои от тях изиграха важна роля в контра въстаническите операции в Палестина, Малая, Кения и Кипър, а по-наскоро и в Британски Камерун (1960–61), Бруней, (1963), Британска Гвиана (1964), Адена (1965–66) и Персийския залив (1970–71).“

Прилагането на психологически операции от военните явно е набирало скорост. Първият симпозиум на НАТО по военна психология се е състояла в Париж през 1960 година, няколко години след като Ф. Х. Ларкин от Научния институт по сухопътните операции във Великобритания заминава за Форт Браг. Там той говори на конференцията по човешкия фактор във военните операции въз основа на „Британски психологически способи за водене на война, използвани в Малая“.

През 1963 година Министерството на отбраната на САЩ организира първата си световна конференция по психологически операции, в която очертава двадесет и осем обособени области на познание. Великобритания е един от главните участници. Безпрецедентните операции в Северна Ирландия, характеризиращи се с нееднократни нарушавания на различни клаузи от Конвенцията за човешките права, принуждават Амнести Интернешънъл, Асоциацията за законова справедливост, Комисията по прилагане на правосъдието (Северна Ирландия), както и Европейския съд по човешките права, да се намесят присъединявайки се към загрижеността за съдбата на жертвите. След като са подложени на ужасни експерименти, мнозина от заподозрените в тероризъм интернирани са освободени, без срещу тях да се повдигнат обвинения.

Болшинството от четиринадесетте жертви на първия етап от изследванията са накарани да подпишат документ, че нямат оплаквания от отношението към тях по време на разпитите. Подписалите документа загатват, че са го направили, защото са се страхували или защото не са „разбирали съдържанието му“. Неколцина страдат от дълбоки психически смущения с години след това, а при други това продължава и до ден-днешен. Трети са починали скоро след експериментите, а неколцина са направили опит за самоубийство по време на пленничеството и разпитите.

В един по-късен доклад на Амнести Интернешънъл се казва: „В резултат от своето разследване комисията стига до заключението, че лошото отношение в тези случаи очевидно е стигало до бруталност и (ние) не сме съгласни с думите на комитета Комптън (официалното разследване): «Със заключението си, че затворниците са третирани зле физически, ние не констатираме бруталност, що се отнася до онези, които се занимават с въпросните оплаквания» (параграф 105).“

„Длъжностните лица, които дадоха показания пред комисията Комптън, казаха и че една от целите на поставянето на качулка и непрекъснатия шум [бял шум] е била да се засили усещането за изолация, следователно е ясно, че използваните по време на разпита методи са имали за цел да повлияят психически на субекта.“

„По мнение на комисията най-вече усилените разпити, но също и «специалните упражнения» са нарушение на член 5 от Европейската конвенция за защита на човешките права и основни свободи.“

В един меморандум, предоставен от Амнести Интернешънъл на Комисията по процедурите на разпит Паркър, се казва: „Поради това, че гледаме на умишленото унищожаване на човешката способност за контролиране на собственото съзнание с такава неприязън, запазваме специално място в нашия каталог за морални престъпления на техниките за контрол и промиване на мозъка. Всяка процедура на разпит, която има предназначението или въздействието да обърква или срине мисловните процеси на човека, представлява също такова насилие над човешкото достойнство като по-традиционните техники на физически изтезания.“

През 1970 година на Световната конференция по религиите и мира, състояла се в Киото, Япония – където има представители на всички световни религии – е направена следната декларация: „Мъченията или лошото отношение към затворници, извършвани с позволението на някои правителства, е престъпление не само срещу човечеството, но и срещу моралните закони.“

Великобритания бързо е призната за експерт по психологически операции и нейни представители често са канени да правят демонстрации и водят военни семинари, най-вече във Форт Браг, Каролина; Форт Хуачуа, Аризона, и Бад Толц, Германия. Известно време те обучават и ПИДЕ (Португалската тайна полиция). Все пак, за техен срам, се разкри, че от военния преврат насам те обучават латиноамерикански партизани на контра въстанически мерки и способи за изтезаване. Комунистите от Португалските СВ са много активни участници в тези групи.

Великобритания води своите главни курсове по психологически операции в Ашфорд, Кент; Катерик, Йоркшир; Брадбъри Лайне (лагерът на САС в Херъфорд) и в Олд Саръм, Уилтшир, където курсовете се провеждат за офицери на Кралските ВВС. Вземат участие около 16 мъже и жени, обикновено от Зелените куртки, САС, Кралските ВМС и Кралската артилерия, заедно с кадри от Министерството на отбраната (МО) и Министерството на външните работи (МВнР).

Правят се и експерименти с лишаване от сетивни възприятия от така наречените поделения за контрол в затворите в Уейкфийлд и Уърмуд Скръбс. Британското министерство на вътрешните работи пази съществуването и естеството на задачите им в тайна. През август 1974 година поделението за контрол в Уейкфийлд първо получава затворници, като идеята е да пречупят волята на най-непокорните с модифициран вариант на ЛСВ.

Екипът на „Инсайт“ от „Сънди таймс“ през октомври 1974 година разкрива съществуването на тези части и тяхното предназначение. В резултат от неблагоприятното отразяване и силните критики в пресата, британското правителство е принудено да ги разформирова.

„Лечението“ трябвало да продължава шест месеца и обикновено се състояло от две фази. Главният похват е лишаване от сензорни възприятия. През първите 90 дни затворникът бивал държан стриктно затворен и почти не се общувало с него. Не се позволявали разговори между него и надзирателите, а само жестове. Ако до края на 90-те дни се постигнел успех, на затворника се позволявало ограничено общуване, а ако не – процедурата се повтаряла.

Тъй като имало дълбоки психологически последствия за жертвите, на 20 май 1976 година д-р Пикъринг, бивш директор на медицинската служба на затвора признава пред предаването „Човече божи!“ на Би Би Си, че „групите за контрол бяха грешка“. Странно, като се има предвид, че той е оглавявал групата през 1974 г., когато Джон Мастерсън, първият от затворниците, е бил подлаган на психологически мъчения.

Все пак Рой Дженкинс, министър на вътрешните работи по онова време, подкрепя тези поделения и техните операции. „Смятам, че предпазните мерки и процедурите са такива, че обученият персонал от Уейкфийлд е в състояние да поддържа внимателно, грижливо наблюдение на напредъка и условията, в които се намират затворниците в поделението за контрол.“

Една година по-късно той си остава непреклонен: „Убеден съм, че твърденията за лишаване от сетивни възприятия, жестокост и бруталност в поделението, които получиха значителна публичност, са напълно неоснователни и че началникът и персоналът се държаха с похвален професионализъм.“

За съдбата на жертвите не се казва нищо.

Започналото в хотел „Риц Карлтън“ през 1951 година достига пълен разцвет през 1971 г. с Ълстърските „опитни мишки“. Както подчертава професор Робърт Дейли, „Целият процес на ЛСВ в Северна Ирландия беше комплексна сделка. Събуждането посред нощ, побоищата, объркването на представата за местонахождение, лъжите и обидите са били част от «процеса на размразяване», чиято цел е да се срине психологическата защита и у човека да се всеят ужас и унижение. Затова и са снимали хората голи, принуждавали са ги да уринират, докато тичат, отказвали са им посещения до тоалетната; затова са садизмът и изнасилванията.“

„Междувременно психологическите функции на тялото са били разстройвани от самия нисък прием на калории, високата температура, предизвиквана от потенето, което на свой ред можело да доведе до дехидратиране, спането на студено нощем, лишаването от сън и загубването на осезание. Цялото преживяване е комплексно. Въпросът дали ще го наричате усилен разпит или промиване на мозъка, е чисто академичен. Целта на експеримента е да се предизвика временна психоза, временна лудост, а това е тежка психологическа рана с трайни последици.“

Като част от операциите за контрол върху съзнанието Великобритания, подобно на ЦРУ, използва халюциногенни вещества като ЛСД върху нищо неподозиращи субекти. Сред тях са разпитаните от Амнести Интернешънъл интернирани ирландци: „Г-н Мърфи твърди, че са му дали чай, а след като го е изпил, е започнал да вижда разни образи по стената.“ „Г-н Брадли твърди, че е получил халюцинации, след като е изпил чаша чай.“

Ако трябва да цитираме Гарлънд Е. Бърел-младши, член 22 от Обща декларация на човешките права гарантира „свободното развитие на личността“. Ала въпреки това и „въпреки различните закони на Обединените нации за личната неприкосновеност на човека, за никоя държава не може да се каже изрично, че не се е опитвала да променя мисловните процеси на своите поданици.“

„Цената, за да бъдем свободни, е непрестанната бдителност“, е казал Албер Камю. Това важи с особена сила за най-скъпоценното ни човешко право – свободата на съзнанието.