„Великото се руши от омразата, нищожното се издига от любовта.“

Главният храм на арамейския бог Хадад. Нека да започнем с дълъг цитат: «В някои места на Земята са се запазили останки от древни постройки, които смайват с мащабите си, особеностите на конструкциите и други «загадъчни» детайли. Трилитите на Баалбекската тераса например, разположени в подножието на планината Антиливан, представляват гигантски, грубо обработени блокове, дълги до двадесет метра и тежки около хиляда тона. Тези блокове са докарани от кариера и са издигнати на височина до седем метра — задача, която е трудно да се реши дори с помощта на мощните средства на съвременната техника. В самата кариера е останал огромен, одялан, но не отделен от скалата камък. Дължината му е 21 метра, ширината — 4,8 — и височината — 4,2. Биха били необходими обединените усилия на 40 хиляди души, за да се помръдне такъв блок от мястото си.

Досега не могат да се смятат решени въпросите: от кого, кога и с каква цел са изсечени тези «циклопични» плочи?».

Всичко, което е казано по-горе, е от статията на М. Агрест «Космонавти на древността», в която на преден план се изтъква мисълта: не са ли построили такива съоръжения като Баалбек пришълци от далечни планети и не са ли те унищожили при излитане Содом и Гомор?

По отношение на Баалбек тази хипотеза изглежда така: «Може да се допусне, че космонавтите са извършвали изследването на Слънчевата система с малки кораби, стартирайки от Земята. Не е изключено за целта да им е било необходимо да получат на Земята допълнително ядрено гориво и да построят специални площадки и складове. Те също несъмнено трябвало да оставят спомен за пребиваването си на Земята. Не се ли отнасят назованите необикновени съоръжения, като например терасата на Баалбек, към тези паметници?».

И така, при планината Антиливан (по-точно при хребета й) в Южен Ливан се намира тайнствената Баалбекска тераса, която е възможно да е построена от космонавти като площадка за кацане на малки ракети. А ако не е, то «не може да се смятат решени въпросите «от кого, кога и с каква цел са изсечени тези «циклопични» плочи?»

Пътя за Баалбек оставя брега на Средиземно море и се изкачва по сухите склонове на Ливанските планини, пътя, по който са вървели преди две хиляди години пети македонски и трети галски легион на Август. Покорени са крайбрежните финикийски градове и новият град-лагер Бейрут, наречен Колония Юлия Августа феликс Бейрутус, тоест щастливата колония Бейрут на Юлия Августа (дъщерята на императора), останал назад, където флотата сигурно охранявала легионите откъм тила. Отпред е Хелиополис — малък, но богат семитски град, наречен така от Селевкидите, наследници на Александър Македонски в чест на бога Слънце. По-рано градът се е наричал Баал Бек — Градът на Ваал.

Римляните знаят, че Хелиополис е древен център на финикийската религия, чиито мъже са известни с красноречието си, а жените — с красотата си. Тук живеят най-добрите флейтисти в света и се извисяват прекрасни храмове, посветени на Слънцето.

От седловината се вижда широка долина — до десет километра широчина и около сто дължина. От другата й страна са рижите и виолетовите склонове на Антиливанската верига, на чиито върхове по половин година не се стопява снегът. Южната част на долината представлява обраснало с тръстика езеро; към север местността се издига и там, сред реки, стичащи се към езерото, се намира градът — редица от къщи, заобиколени от каменни огради, покриви на пазари и по средата — хълмът на Акропола, увенчан от няколко малки храма, построени по елински образци.

Легионерите се спускат надолу, без да се грижат за охрана и без да се престрояват в бойни редици. Походът не е дълъг и труден, и легионерите, починали си след боевете, загрубели от вятъра и загорели, весело си разменят шеги. Не можеш да си спомниш улиците на колко градове са видели тези легиони. Един град повече, един по-малко…

Главният храм на Баал Бек, построен в незапомнени времена, бил посветен на арамейския бог Хадад, бог на мълнията и гърма, който бил властен да изпрати дъжд на полята, за да зрее реколтата, и порой, за да унищожи тази реколта. Главата на Хадад била увенчана с лъчи, по времето на селевкидите го отъждествявали с бога Слънце и затова храмът на Хадад станал храм на Юпитер Хелиполитанус. Реконструирали го и го разширили, броят на поклонниците растял и получилият известност храм дал ново име на града — Хелиополис.

След завоюването на Близкия Изток от римляните значението на Хелиополис продължавало да расте. И не само заради това, че тук се намирал храмът на Юпитер-Хадад. Хелиополис контролирал плодородната долина, богата с изворна вода, гори, лозя, бил най-големият пункт, където спирали за почивка керваните, пътуващи от крайбрежието към вътрешността на страната, освен това служил за военна база на римляните. Оттук римските пълководци тръгвали в походи срещу царството на Партите.

През 116 година при оракула на храма на Юпитер в Хелиополис се явил император Траян. Решил да провери всезнаещия пророк и вместо въпрос му предал чиста плочка за писане, завита в плат. В отговор получил също такава; това уверило императора в проницателността на оракула.

И тъй, какъв ще бъде окончателният отговор? — попитал императорът.

На Траян дали връзка съчки, увити в парцал. Следващата година императорът загинал в Киликия. Тялото му изгорили на огън от съчки. Предсказанието се сбъднало. Така гласи преданието. Разбира се, императорът би могъл и да не загине и тогава същите съчки можело да бъдат изтълкувани другояче. Но за нас е важно друго — през II век храмът в Хелиополис станал толкова известен в древния свят, че дори римските императори се обръщали към неговия оракул.

Император Антонин Пий (138-161 г.) заповядал на мястото на стария храм на Юпитер да се започне построяването на нов, най-големия в света. Били нужни огромни средства и множество роби. Вниманието на римския двор към строителството в долината на Ливан се засилвало още и от това, че през тези години самите римски императори не били чистокръвни римляни: Септимий Север се сродил с ливанската фамилия на Юлий Басиани от Емеса и синът му, император Каракала, бил вече наполовина ливанец. И за следващите императори от династията на Северите далечната ливанска долина престанала да бъде чужда, това била къщата на тяхната майка и на жените им. Майката на Каракала, умната и властна Юлия Домна, помагала на мъжа си Септимий Север, а след това и на сина си да управляват държавата. В Рим се появяват много учени и държавни дейци от Ливан и Сирия. Предприемчивите потомци на финикийците завземат ключовите позиции в империята. Ливанци и сирийци командуват легиони, търгуват, заседават в сената.

Каракала и майка му пишели думата «Хелиополис» на монетите си. По тяхно време се и разгърнало с пълна сила строителството, започнато от Антонин Пий. Храмът на Слънцето, а и целият акропол, построен от императора, възхищавал пътешествениците и пилигримите. Нищо не могло да се сравни с този акропол в цялата Римска империя, дори в самата столица. И след много години, когато Баалбек бил завладян от арабите и акрополът превърнат в крепост, те били сигурни, че той е построен от великия цар Соломон. Нали нито един, с изключение на Соломон, нямал власт над духовете, а освен тях никой не би могъл да построи такъв храм. Сигурно арабите не са знаели за съществуването на пришълци от други планети.

Акрополът не бил довършен. Строителството му се проточило и войнишките императори, които управлявали империята през годините на залеза й, не могли, а и не искали да влагат луди пари в създаването на храма. Но завършването му било толкова близо, че вече при Каракала започва да действува и малцина се досещали, че първоначалните планове на архитектите не били изцяло осъществени и храмът не бил въздигнат толкова великолепно, колкото се искало на Каракала.

… Огромна стълба, на която би могъл да се събере цял легион, водела към колонадата над главния вход в акропола. Арката на входа, украсена със скулптури, била висока петнадесет метра и широка десет. Като минел под нея, посетителят се озовавал в шестоъгълен двор, също ограден от колонада. След него се намирал още един двор на акропола — главният. Той заемал повече от хектар. По средата му се издигал грамаден олтар.

Колоните, ограждащи площада, се ценели едва ли не като златни. Тези порфирови колони били изсечени в кариерите на Египет, близо до Червено море. Обработили ги и ги шлифовали в Египет, след това ги довлекли до Нил, превозили ги върху шлепове до Александрия, после ги натоварили на кораби и отпращали към Бейрут. От там, отново чрез влачене през планините, били закарани в Хелиополис.

Също такива колони са намерени в Рим и дори в Палмира. В сравнение с колоните на храма на Юпитер те не са големи, но все пак тежат няколко тона. Очевидно транспортирането на далечни разстояния на тежести от такъв мащаб е било напълно по силите на древните.

Главният двор се затварял от храма на Юпитер — център на акропола и на целия Хелиополис.

Храмът стоял върху грамадна платформа, която се разполагала върху плочи. Всяка от тях е с дължина двадесет метра, височина пет и широчина четири. Да се изсече и достави на мястото на строителството такава плоча, не било леко, но архитектите били замислили това не заради създаването на легенди за духовете на цар Соломон или за извънземни пришълци. Под храма се намирали обширни подземия и плочите служели за тяхно покритие. Освен това районът на Хелиополис бил подложен на чести и силни земетресения (по-късно те разрушили голяма част от храмовете). Затова било решено фундаментът на храма да се издигне колкото се може по-здрав.

Обемът на работата се оказал не по силите дори на най-добрите строители на Римската империя. Само три плочи били наредени във фундамента на храма. Те и получили след това името «трилитон». Всяка от тях тежи почти хиляда тона и от нея може да се построи сграда, дълга двадесет и висока петнадесет метра и с дебелина на стените половин метър.

Внимателният наблюдател ще забележи, че във фундамента на храма е трябвало да има четвърта плоча. Мястото й е заето от няколко други плочи със значително по-малък размер. Защо е станало така? Материалът ли не е стигнал, или космонавтите са бързали? Обаче се оказало, че четвъртата плоча съществува — тя се намира в каменната кариера близо до Баалбек. Теглото й надхвърля хиляда тона. Плочата е толкова голяма, че изкачилият се на нея човек прилича на мравка върху куфар.

По плочата могат да се забележат следи от секачи, с които хилядите каменоделци са дялали страните й. И тук вече не остава никакво място за космонавтите. Дори най-запаленият им привърженик няма да твърди, че любимото оръдие на звездните пришълци били секачите.

Храмът на Юпитер е разположен върху платформа, образувана от плочите гиганти и по-малките им сестри. Към него води стълба с три платна. Ограден е от колони, които, макар и не толкова известни, колкото плочите на трилитона, заслужава да се споменат и те. Диаметърът им е около три метра. С височината си надвишават двадесет метра, т.е. шестетажна сграда. Всяка се състои от три части, тежи почти колкото една плоча и при това е увенчана с грамаден великолепен капител, поддържащ фриз и корниз, тежки по няколко тона. Колоните са тъй прекрасни, че един съвременен френски писател е казал: «Ако ги нямаше, то щеше да има по-малко красота в света и по-малко поезия под небето на Ливан». Но тези колони — къде по-сложно творение на инженерния и архитектурния гений, отколкото плочите тераси — никой не приписва на космонавтите. Защото иначе би се наложило прелитането на пришълците да се обвърже с конкретно време и място — оживено, пребродено, описано и преди, и по време, и след строителството на акропола, би се наложило да им се припише познаване на коринтския архитектурен ред и дори поклонение на Юпитер.

Вътре в храма се намирала златната статуя на бога. Античните автори пишат, че бил млад, голобрад, облечен в туника на водач на колесница, в дясната си ръка държал бича на гърма, а в лявата — мълния и сноп пшеница. В дните на годишното празненство най-знатните жители на Хелиополис, които дълго се готвели за този ден, обръснати до голо, съблюдавайки пост и въздържание, изнасяли от храма статуята върху раменете си. В съкровищницата на храма били скрити също така свещените черни камъни. Храмът бил богат, известен като никой друг в Римската империя. Жреците му владеели обширни земи, роби, подземията на храма били напълнени със зърно, вино, масло и други стоки.

Отляво от храма на Юпитер и малко по-ниско от него се намирал друг известен храм на акропола, храмът на богиня Венера. В наши дни този храм погрешно се нарича храм на Бакхус. Така се именува в историческите трудове и записките на пътешествениците. Той отстъпвал на храма на Юпитер и изглеждал малък в сравнение с него, но това съвсем не значи, че наистина е бил малък. Запазилата се врата на храма, висока петнадесет метра, вече говори за размерите му. Фризът на храма бил облицован от каменни панели, украсени с барелефи с изображенията на Марс, Бакхус с венец от лозови листа, Меркурий, Плутон и Венера, която притиска към гърдите си гальовен купидон.