„Пътя към ада е осеян с добри намерения.“

Що е то – архитипно съзнание. Нека се спрем по-подробно на архитипното съзнание. Оказва се, че според изследванията от последните петдесет години съзнанието ни представлява смесица от стратегии, архетипи, желания, мотиви, страхове, способности и таланти. Всички те са еволюирали в различни моменти на историческия ход и с различни цели, така че не винаги сработват добре заедно.

Притежаваме съзнание, което има способността да разбира, че „съществуваме“, да изучава природата на вселената, да бъде невероятно щедро, любящо и добро, но също така е способно и на гняв, насилие и мъчение. Човекът е невероятен спектър от възможности. Нищо чудно, че понякога съзнанието ни изглежда объркано и не поддаващо се на контрол.

Хората често се питат дали сред всички тези аспекти на своя Аз, които харесват или не, съществува един „истински“ Аз. Понякога казваме, че се опитваме да намерим „истинското си Аз“, истинската си същност. Всъщност, това донякъде е илюзия.

Не съществува „истински Аз“, а само състояние съзнанието и модели на съзнанието. Физическата тъкан на тялото, включително и мозъкът, постоянно се променя – понастоящем в тялото ни няма нито един атом, останал от времето, когато сме се родили.

Преживяването на себе си като конкретно същество е възможно, благодарение на модели, които се създават на физическо равнище в мозъка. Ако по някаква причина част от мозъка ни бъде увреден, преживяването на личността ни, ще се промени.

Съвременната наука често се сблъсква с такива парадокси. Затова, вместо като за „истински Аз“, мислете за себе си като за изключително сложен модел, като за многоцветна дъга – идеята е не да откриете определен „цвят“ в себе си, а да се научите да смесвате всички цветове. Една градина не е нито само цветя, нито само дървета, трева или почва – тя е всичко това заедно. Затова не мислете за себе си като за един единствен Аз, а като за съзнание, съставено от множество разнолики, разноцветни възможности за изява на личността.

Идеята за архитипите датира от хиляди години, още от времето на Платон, като по-късно е доразвита от Кант. Името обаче, с което най-често я свързваме е това на Карл Густав Юнг. Юнг бил син на пастор и съвременник на Фройд. Но докато Фройд се фокусирал върху енергията на либидото, Юнг предположил, че човешкото съзнание представлява комплекс от специализирани системи, които организират нашите мотиви, мисли, чувства, въображение и поведение около определени теми. Нарича ги „архитипи“.

Според него те са еволюирали, тъй като в течение на времето са ни помагали да се справяме с основните задачи в живота си. Основните сред тези задачи са търсенето на родителска грижа и привързването от страна на децата, формирането на връзки между възрастните, образуването на групи и защитата на груповите граници, реализирането на любовните интереси и възпроизводството на индивидите, грижата за поколението, остаряването, търсенето на смисъл, помъдряването и примиряването със смъртта.

Архитипите са нещо като вътрешни наставници, които ни водят в определена посока и ни мотивират по определени начини. Според Юнг съществуват много видове архитипове. Например, любовните архитипове под формата на анима (у мъжа) и анимус (у жената) осигуряват желание и мотивират действия за привличане на противоположния пол и т.н. Юнг предполага, че архитипите у всеки човек могат да бъдат или недостатъчно или прекомерно развити. От голямо значение е балансът на всички архитипи в Аза и начина, по който те се сработват или противопоставят.

Юнг предполага, че съзряването и функционирането на даден архитип се влияе както от собствената ни личност (гените), така и от опита.

Архетипите не са нищо друго, освен идеи, които са свързани с вътрешните аспекти на съзнанието ни. Идеята е да помислим за начините, по които архетипните структури живеят у всеки един от нас и могат да се задействат, често без напълно да го съзнаваме.

Значение на литературата като огледало на нашата същност.

Приятелят на Юнг и носител на Нобелова награда, писателят Херман Хосе (1877-1962) така и не разбрал в какво се състоят противоречията около архетипите. Той казал, че те са познати на писателите от векове и че ако човек не може да почувства различните архетипи в себе си и да установи връзка с тях, не може и да пише.

За да може да пишеш за „влюбения“, за „страховете на героя“, за „обичта на детето“, за болката от скръбта“, за желанието за „дивашкото отношение“ и прочие, трябва сам да ги усещаш в себе си. Ако си нямаш представа какво е да си влюбен, да се стремиш към съвършенство, да скърбиш, да искаш да нараниш някого и т.н. няма как да пишеш убедително за това.

Напоследък учените насочват вниманието си към начина по който ни вдъхновяват и изцеляват историите, разказващи за хора, които се борят с житейските трагедии, тягостни чувства и дилеми и които се сблъскват със своята :“тъмна страна“. Дж. Толкин пише мащабната си трилогия „Властелинът на пръстените“ между 1937 и 1949 година, използвайки фантастични герои и описания, за да размишлява върху начина, по който желанието за власт и пари поглъща човека и го кара да губи контрол над себе си.

Идеята е, че тези житейски теми и сюжети са втъкани в хилядолетната човешка история и придават плътност и цвят на разказите, защото са архетипни. Ако отстъпим назад, ясно ще видим, че те действат чрез нас; ние сме съзнание, в което тези архетипи могат да се движат, да функционират, включително и да наблюдават болките, страданията и радостите, произтичащи от собствените им действия.

Редно е да добавим, че колкото и да е развлекателна трилогията „Властелинът на пръстените“, рискуваме да изпаднем в сериозна заблуда, ако я възприемем буквално.

Първо хората рядко вършат „зло“ съзнателно. Всъщност истинското зло обикновено идва от хора, убедени, че се борят за добра кауза. Да вземем за пример Джордж Буш, отказът му да забрани такива изтезания като симулиране на удавяне, което е израз на подкрепа на жестокостта. Нека си припомним поговорката „Пътя към ада е осеян с добри намерения“

Втората грешка, която можем да допуснем е, да изобразяваме „лошите“ като грозни. Често обрисуваме враговете си обезобразени и „болни“, което задейства и архетипната ни психология на отвращение и страх от каквото би могло да се случи и с нас, и желанието да унищожим „ненормалността“. Много тирани наричат враговете си „паплач, сган, паразити“ или използват различни метафори, свързани с непълноценност.

Враговете ни всъщност са човешки същества като нас самите, които са се родили точно като нас и те просто са се озовали тук в една или друга група, и правят каквото могат, за да подредят и проумеят своя свят под влиянието на своите гени, социално оформени мозъци, нужди и човешки архетипи. Асоциирането на злината с грозотата е много стар трик, но трябва да осъзнаем, че това е сериозна илюзия.

Затова трябва да бъдем нащрек, когато злото е описано като създаващо или стремящо се към грозота. Наслаждавайте му се в филмите, ако искате, но не се заблуждавайте, че и в реалния свят е така. Грозотата всъщност често е съвсем „страничен ефект“. Хората с деструктивно поведение рядко желаят да творят грозота. За самите себе си те биха искали красота, например, мафиотите или престъпниците, които искат да имат най-хубавите къщи, най-лъскавите коли, най-красивите жени, най-скъпите бижута.

Това е и същината на проблема: че в желанието си да получим най-доброто и най-красивото, ние ставаме алчни. Никой не става алчен от стремеж към грозното; никой не се домогва до властта, за да направи нещата по-грозни. Изпълнените с митове книги могат да ни попречат да осъзнаем, че собствената ни алчност за хубави неща може да се окаже извор на неправда и злина за другите.

Ако се вторачим в измамните дистинкции между добро/красиво и лошо/грозно, можем да останем слепи за собствената деструктивност, защото си мислим, че се стремим единствено към приятното, красивото и доброто.

Смисълът на състраданието е да се фокусираме върху общото помежду ни: борбата със собствените ни еволюирали мозъци и съзнания, преливащи от съперничещи си пориви и чувства. Нека си дадем сметка за лакомията, с която се оставяме да бъдем заблудени и не виждаме реалността, която създаваме около себе си, без при това да сме виновни.