„Добрата цел лекува, лошата – руши.“

Установяване величината на заплатите и пенсиите. Стругарят ежедневно изготвя детайли на струга. Добре си ги стругувал – получавай парички! Брак – нищо няма да получиш. Колкото детайли си стругувал, толкова парички си получил. Количеството парички за всеки детайл е определен от нормировчика по инструкция, която е разработена от дирекцията на завода, ръководейки се от своя опит, традиции, възможности, премерени разчети. Тук всичко е понятно, освен едно. На основание на какво се определя „точното“ заплащане за всеки стругуван детайл? И може ли въобще „точно“ да се определи заплата за стругувания детайл? Тоест и тук, при „нормирането“, е налице произвол.

Друг по-сложен случай. В съседното на завода здание, където работи стругаря, се труди в конструкторско бюро учения-академик. Той изобретява нов струг. Година работи – няма резултат, две години – няма резултат, три години – няма успех… Но ето на петата година ученият изобретил такъв струг, който превишил показателите на предишния струг 1000 пъти! Въпросът е, каква заплата вие смятате за нужно да се изплаща на този учен в течение на тези 5 години? Ето това е и онова! Без произвол няма да се размине!

И ние вече знаем, че има два произвола, две концепции за управление на хората:

– справедлива, нравствена;

– несправедлива, безнравствена.

Ето тези два произвола и лежат в основата на установяването на всички заплати без изключения. Как може точно да се съпоставят, да се сравнят и измерят в пари труда на учения, стругаря, военния, земеделеца, директора, учителя, лекаря и т.н.? Например, ако един човек, който е ръководител на крупен завод, доктор на икономическите науки се опитва да намери единица за измерение на човешкия труд, подхожда по следния начин. Ако има една „конска сила“, то трябва да има и една „човешка сила“. И ето той с помощта на двойни и тройни интеграли, а така също с множество коефициенти, измислени от него самия, се опитва да измери с една мярка труда и на работника, и труда на учения, и труда на управленеца и т.н. ще си помислим с леки намеци, че това е явна глупост, а той не ги разбира и се обижда. Защо? В кръга на неговите понятия не влиза понятието за концептуалната власт, за произвола! Ето я цялата „тайна“. Същото може да се каже и за пенсиите.

Исус Христос е отричал „теорията на стойността“. Евангелие от Матея привежда притчата, разказана от Исус Христос за стопанина на лозе, който еднакво заплащал труда на всички наети работници, макар те да отработвали на лозето различно по продължителност време:

„… Защото царството небесно прилича на стопанин, излязъл сутрин рано да наеме работници за лозето си, и, като се услови с работниците по динарий на ден, прати ги на лозето си;

Като излезе около третия час, видя други, че стоят на тържището празни, па рече и тям: идете и вие на лозето ми, и, каквото е право, ще ви дам. Те отидоха.

Пак излезе около шестия и деветия час и направи същото.

А като излезе около единайстия час, намери други, че стоят празни, и им казва: защо стоите тука цял ден празни? Те му отговарят: никой не ни е наел. Той им казва: идете и вие на лозето ми, и, каквото е право, ще получите.

А когато се мръкна, господарят на лозето казва на своя пристойник: повикай работниците и заплати им, като почнеш от последните до първите. И като дойдоха условените около единайсетия час, получиха по динарий. А като дойдоха първите, помислиха, че ще вземат повече; но и те получиха по динарий; и като получиха, зароптаха против стопанина и думаха: тия последните работиха един час, а ти ги постави наравно с нас, които претърпяхме теготата на деня и жегата. А той отговори и рече на едного от тях: приятелю, аз те не увреждам; нали за динарий се съгласи ти с мене? Вземи своето и си иди; а на тоя последния искам да дам, каквото и на тебе; нима нямам власт да правя със своето си, каквото искам? Или окото ти е завистливо, задето съм добър? Тъй ще бъдат последните първи, и първите – последни; защото мнозина са звани, а малцина избрани.“

Какви изводи магът да се направят от тази притча?

1. Заплащането на труда не е свързано пряко с продължителността на работата и количеството работа.

2. Заплащането на труда зависи от произвола на работодателя („нима нямам власт да правя със своето си, каквото искам?“). Работодателят може да бъде не само конкретен човек, но и ръководителите на фирма, корпорация, държава.

3. Произвола на работодателя (в това число и в лицето на държавата) зависи от неговата нравственост („аз съм добър“).

В такъв образ, той трябва да бъде не от количествения характер за заплащане на труда, а трябва да бъде:

– равно качествеността на заплащането;

– добро съвестния труд;

– по нравствено произволната концепция на управление! Може да възникне въпроса: какъв смисъл трябва да има тази „едно-качественост на заплащането“ на всеки труд, за да може тя да е стимул за благоволение и благодеяние?

Отговора е такъв: „заплатата на труда“, както и „цената на продукцията“ – това са категории, породени от хората, породени от обществото в самото себе си, а не привнесени в обществото от природата. И „заплатата“, и „цената“ са свързани с труд, но не чрез продължителността, а чрез:

– управлението на производството на всички стоки и услуги (структурно и без структурно);

– разпределението в обществото на всичко произведено (напомням, че „разпределението“ в съвременното нам общество се осъществява не от конкретни хора, тоест „структурно“, както това е било в древността, а се осъществява чрез кредитно-финансовата система с без структурния способ, в резултат на което сега, в наше време, се получава, че „кому супата е рядка, а на еврея бисера му е малък“, „който е посмял, той и го е изял“ и при това „никой за нищо не е виновен …“, „така е устроен живота“.

Но ето, че е възможно друго „разпределение“, по друга, нравствена концепция. Ние с вас, знаем, че управлението на производството и разпределението на благата – всичко това се осъществява по напълно конкретна концепция за управление на обществото. И е пределно ясно, че такива концепции са две: справедлива и несправедлива.

Малко по-горе беше повдигнат въпроса за това, какво трябва да е „стимул“ за добросъвестния труд. Ние сме свикнали да използваме думата „стимул“. А „стимул“ – това е тояга със заострен край, с който в древната Римска империя пастирът е ръчкал вола отзад, за да върви по-бързо. Демократизаторите смятат безработицата за добър стимул за това, че хората да се трудят добре. Но това е безнравствено! Излиза, че човека го уподобяват на вола. Човек под страх от уволнение е длъжен да работи добре. Този термин „стимул“ изисква замяна. Нека всеки от читателите да отговори на въпроса: достойна ли е такава „система на стимулиране“ за достойнството на човека? Такова нещо е възможно само при господство в обществото на безнравствена концепция на управление.

При тържество на справедливата нравствена концепция на управление мотивацията на човека за добросъвестен труд трябва да бъде осъзнаването на всеки човек на своята отговорност не само за реализацията на това, което е предназначено лично за него Свише, но и осъзнаването на своята отговорност за съдбата на цялото човечество и планетата Земя. Спомнете си типовете психики и управлението на формиране.

Що се отнася непосредствено до размера на заплатата на труда, то даже в условията на несправедливата концепция на управление, която действа сега във всички без изключения страни, подхода към заплатата на труда е различен. Този подход зависи от историческите традиции и „общата атмосфера“ в обществото на конкретната държава. Така по данни на края на 20 век съотношението на заплатите на висшата администрация на държавата към средностатистическата е съставлявало: в САЩ – 110 пъти, в Германия – 20 пъти; в Япония – 17 пъти. Може да се отбележи, че по качество на управление, изразяващо се в производителност на труда, темповете на растежа и качеството на продукция на тези страни са вървели в обратен ред.

Корупцията. Сега нека всеки читател да съпостави тези цифри с известни на него данни в своя регион и по страната като цяло. При което с отчитане на получаването от чиновниците на скритите „неофициални“ пари и услуги, или в прав текст – по вземането на „подкупи“. Но даже по официални данни ръководител на нефтена компания на законно основание има официален доход на месец 3 млн. долара. Това надвишава дохода на всеки учител, лекар, миньор и прост нефтеняк в 20 хиляди пъти! При това следва да се отчете, че практически всички висши чиновници на държавно и регионално ниво, макар сами да се намират като („все едно“ – много модно в наше време, но много глупаво словосъчетание) на държавна служба, в действителност чрез родствениците си реално се явяват най-крупни собственици с огромни доходи. И това е във време, когато половината от населението живее под нивото на бедността! Но труда на учителя, лекаря, миньора не е по-малко значим за обществото. Във всеки случай, не с такава разлика на заплащането на труда.

За сметка на какво, за сметка на кого и как са били „заработени“ от отечествените богаташи тези милиони и милиарди, не е нужно да се пояснява. На всички нормални хора отдавна всичко им е ясно. Ние фактически живеем в откровено престъпна държава.

И ето какво е удивителното. Всички, даже главата на държавата, признават, че корупцията е поразила всички органи на властта. Въпроса е в това, как може да се измени тази ситуация. За това ще стане дума по нататък.

Ако погледнем социалистическите филми и веднага след тези времена, то героите на филмите бяха и стоманолеяри, и водолази, и учени, и киноартисти, и … А сега? Само бандити и безделници. И тогава, заплатата на стоманолеяра беше по-висока от някои инженерни заплати. И някои инженери си отиваха на събрание на работниците. Защо? Защото тогава действаше нравствения произвол, когато всеки труд беше почетен, и всеки труд достойно го заплащаха по нравствения произвол, естествено, според наличните тогава възможности, за което защо ли (?) „забравят“ да говорят тези, които ненавиждат това време за това, че се осъществяваше политика за интересите на хората на труда, на всички тези, които честно и добросъвестно се трудеха за интересите на цялото общество, а чрез това – за интереси на себе си лично.

А сега? Тружениците на полето, където „никой не е по-голям от хляба“, получават за своя труд минимална заплати, чистачката в банка – средната, а за „заплатата“ на „бизнесмени“ какво да говорим …

Ето и всички се възмущават от полицията, армията, ДАНС, т.н. „силоваци“. Възмущението е правилно. Но постойте вие като инспектор на КАТ на пътя цял ден за 1500 лева на месец! Или по воювайте под куршумите в голото поле в жегата или под дъжда, под снега за 2000 лева! А защо такива заплати, такъв произвол? Това е така, за да може чрез ниските заплати (а това е 4-ти приоритет на управление) „световното задкулисие“ да разваля нашата армия, МВР, ДАНС. Ето оттук сега всички, които могат да се устроят на голяма заплата, бягат. А заедно с това „световното задкулисие“ възпитава у народа ненавист към „силоваците“. Ето ви и причината за такъв произвол в заплащането на труда на военните и другите „силоваци“. Същото може да се каже и за заплатата на учителите.

Как се определят пенсиите. От произвола се определя и установяването на пенсиите. И ако в началото на промените демократизаторите искаха старците по-бързичко да се изметат от света, и затова пенсиите им бяха мизерни, то след това демократизаторите разбраха, че именно старците ходят да гласуват на избори. А „гласуването – това е стълб, на който се държи демокрацията“. Затова демократизаторите взеха решение за повишение на пенсиите, за да може старците по дългичко да живеят, да ходят на избори, обезпечавайки това същото съществуване на такава мерзостна „суверенна демокрация“ в страната. Още повече, с мизерното повишение на пенсиите, с това подаяние на нещастните старци, угоените демократизатори обезпечават поддръжката им на себе си. С тази цел създадоха „Партия на пенсионерите“.

Такъв безнравствен произвол действа и по отношение на така наричания жизнен минимум. „Минималният размер на заплатата се установява едновременно на цялата територия на страната със закон и не може да бъде по-ниска от размера на жизнения минимум на трудоспособния човек.

Но всички знаят, че реално в живота нищо не е така. Официално към бедните отнасят гражданите, чиито доход е по-малък от жизнения минимум.

Да се изчисли броя на бедните в страната не е лесно, няма пълна информация за доходите. По официални данни, гражданите, чиито доход е по-нисък от жизнения минимум в страната са около милион.

А ето друга субективна оценка. Хайде давайте да съберем работещите на минимална заплата и пенсионерите на минимална пенсия, това са повече от половината население на страната! В тези условия повишението на заплатите на министрите, депутатите и висшите съдии изглежда абсолютно безнравствено. В резултат в страната „около 5% от българите владеят голяма част от националното богатство на страната, а почти 90 процента от населението – само 7 процента. Ето така се получава, че ние живеем не така, както работим, а така, както нас ни управляват.